В съвременния глобализиран свят феноменът на езика е предмет на изследвания през разнородни призми. Прави впечатление, че в условията на глобализация нараства значително интересът към все по-обособени негови изследвания, които се обвързват с разкриването на опции за една добре функционираща комуникация между различните езици и култури. Очевидно е, че проучванията на срещите между езиците са водени от идеята за усъвършенстването на междукултурната комуникация и се ориентират към описанието на такива възможности, които да оптимизират механизмите на нейното функциониране. В този контекст може да се впише и настоящата статия, в която се прави опит за изследване развоя на идеята за историзма в превода.
В статията се тематизира един от частните аспекти на междукултурната комуникация, при който срещата между двата езика и двете култури се състои в превода на такива текстове, които на практика принадлежат към различни епохи. Във фокуса на научния интерес тук попада усложнеността на отношенията между изходния и целевия езиков текст в плана на различното време, съответно на различната културно-историческата епоха, към която те в действителност се отнасят. В статията вниманието е насочено към принципа на историзма и неговото позициониране в преводната теория в рамките на българската германистика. Предмет на анализа са вижданията преди всичко на Любомир Огнянов-Ризор, Анна Лилова и Ана Димова, застъпени в трите специализирани преводоведски монографии. Те представляват монолитни, актуални и до днес академични изследвания върху теорията, историята и критиката на превода. На преден план закономерно е изведен и интересът към особеностите при вписването на историзма в теорията на тримата автори във времето на нейното създаване.
Целта, която си поставя статията, е да се обследва развоят на принципа на историзма през призмата на споменатите монографии. Във фокуса на наблюдение са разбиранията на авторите както за релевантността и мястото на този специфичен принцип в преводната теория, така и за неговия приложен потенциал при рефлектирането на усложнените отношения между изходния и целевия езиков текст в плана на различното време, към което те принадлежат. Осмислянето на ролята на историзма може да бъде от научен интерес не само при критиката на наблюдаваните практики на превода, но и при критичния поглед към формиращите се в хода на историята стереотипи за другите народи. За онагледяващи примери тук биха могли да послужат българските стереотипи за германците, съответно германските стереотипи за българите, на чиято значимост във времето обръща внимание Богдан Мирчев (Мирчев 2011: 7–12).
Изследването на историзма в трите монографии присъства като задължителен компонент на преводната теория, макар и той да е застъпван в различна мяра, а и в различен контекст при съответните акцентирания върху него.
В „Основи на преводаческото изкуство“ на Любомир Огнянов-Ризор на историзма се обръща внимание на различни места в текста, като той е изведен на водеща позиция при проблема за времевата дистанция между оригинала и превода, а също така и при направения от автора обзорен преглед на историята на досегашните концепции и практики на превода в европейския контекст (Огнянов-Ризор 1947: 21–36). За разлика от монографията на Любомир Огнянов-Ризор, в „Увод в общата теория на превода“ от Анна Лилова на историзма вече е посветена обособена глава от книгата, в която обстойно се очертават теоретичният и приложеният потенциал на този принцип в по-новото преводознание (Лилова 1981: 139–184). А в „Увод в теорията на превода“ на Ана Димова принципът на историзма е вписан не само в историята на превода, както това може да се наблюдава в пионерския академичен труд на Любомир Огнянов-Ризор, но и в историята на самата наука за превода (Димова 2000: 33–52). Това се случва в хода на изложението на водещите теоретични школи в преводознанието, докато коментарите и интерпретациите на самата авторка по повод на някои онагледяващи и доста любопитни примери от преводаческата практика по отношение на историзма са приведени в главата, в която се тематизира спецификата на транслатологичния модел на Катарина Райс и Ханс Вермеер (Димова 2000: 80–85). Централно място в тази глава се отделя на набора от фактори, които обуславят процеса на самия превод и влияят върху избора на конкретните преводачески похвати и стратегии в различните случаи.
Обща характерна черта на трите монографии е, че историзмът се разглежда от техните автори в един двояк аспект.
От една страна, той се разбира като принцип на задълбоченото, адекватно и достоверно пресътворяване на историческата действителност, която основно е предмет на изображение в произведенията на художествената литература. Тук той неизменно води до прилагането на известна креативност от страна на преводача при неговата особена мисия на посредничество между различните времена и различните културно-исторически пространства. При Анна Лилова и Ана Димова наблюденията върху историзма са допълнени и разширени също и към други видове превод, като например превод на научна или на публицистична литература. Водеща позиция в този първи аспект на разглеждането на историзма в монографиите на тримата автори заемат теоретичният и практическият анализ на големия въпрос за дистанцията между оригинала и превода в плана на техните разлики във времето, съответно в културно-историческата епоха.
От друга страна, историзмът се разбира и като познание за преводната история, а едновременно с това и като принцип на приемствеността или пък на оттласкването от предхождащите традиционни линии при превеждането. Наблюдаваните практики в историята на превода се подлагат на контекстуално разширена и задълбочена интерпретация с оглед на тяхното продуктивно усвояване или пък преодоляване. Този вид анализ несъмнено е подвластен на идеята за доразвиването или усъвършенстването на преводаческата практика в съвременността.
В плана на историзма и в трите преводоведски монографии се очертава една сходна изходна ситуация за преводача. Нейното разглеждане задължително присъства и при тримата автори.
Става дума тук за първата стъпка в преводаческата задача при работа с такива автори и произведения, които са значително отдалечени и във времето, и по отношение на изобразеното друго културно пространство. Тя е обвързана с необходимостта от задълбоченото, обективно и целенасочено проучване на оригинала, а така също и на неговия автор. Преводоведският интерес в тази първа стъпка логично е посветен на характеристиките и особеностите на времето, съответно на културно-историческата епоха, в която оригиналът е създаден и която той е призван да изобразява и изразява.
При Любомир Огнянов-Ризор погледът тук е насочен едновременно и към съдържанието на произведението, и към формата му, т.е. към изразните средства на автора. На преден план стои онази диалектика на съдържанието и формата, която е решена в полза на водещата роля на елемента „съдържание“ – очевидно в духа на диалектическата естетика, която се налага като господстващ метод след края на Втората световна война както в България, така и в другите страни от т. нар. Източен блок.
Но в контекста на преводаческата задача авторът на „Основи на преводаческото изкуство“ прави частична трансформация в релацията между съдържанието и формата и включва релевантните елементи на формата (изразните средства на автора) откъм изходната страна като елементи на съдържанието в целевата страна (на превода), като по този начин си поставя за цел да направлява преводаческата задача към адекватното пресъздаване на индивидуалния стил на автора и на оригиналното взаимно проникване на съдържанието и формата. В монографията му ясно се откроява особеният акцент върху необходимия за преводача анализ на езика на автора в неговия вертикален и хоризонтален разрез при по-голямата отдалеченост на оригинала от съвременността.
Важно място тук заема и оразличаването между литературния и индивидуалния език откъм изходната страна: „да се установи обективният социален характер на езика на дадения автор, и второ – на тази основа да се установят индивидуалните езикови особености на автора“ (Огнянов-Ризор 1947: 12). Като ориентири в едно такова по-диференцирано изследване на езика на изходния текст при Любомир Огнянов-Ризор служат обективните показатели в развоя на езика, които могат да се констатират както в хоризонталния, така и във вертикалния разрез на езика на всеки народ и се съотнасят по определен начин с конкретния език на автора на оригинала.
Описанието на изходната ситуация за преводача в случаите на значително голяма времева дистанция между оригинала и превода се допълва и разширява при Анна Лилова с включването на инстанцията на преводаческата преценка за съзвучието на произведението с актуалните духовни търсения във времето, в което се прави преводът. Интересът в монографията очевидно е насочен и към степента на съответствие на изходния текст с познавателния хоризонт на читателя в съвременността: „тъкмо тези изходни моменти всъщност характеризират подхода на преводача, който следва да владее и притежава онова, което се нарича историзъм в превода, принципът на историзма в науката за превода“ (Лилова 1981: 154). На преден план е изведен въпросът за преводаческите компетентности по отношение на принципа на историзма.
В монографията на Ана Димова изходната ситуация за преводача при пресъздаването на историческата действителност се разбира предимно като ситуативния контекст на преводното време, който сам по себе си вече задава параметрите – през познавателния и очаквателния хоризонт на читателя във времето, в което се прави преводът. По този начин ситуативният контекст предопределя вече и възможността за една относително успешна рецепция на произведението.
Такива изводи произтичат от изключително интересните коментари на авторката върху приведените примери от няколкото немски превода на историческите реалии в „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов, които са правени в различно време: през 1917 г. – откъс от произведението, преведен от австрийския писател и журналист Рода-Рода и публикуван в поръчаната от цар Фердинанд антология на българската литература, през 1959 г. – пръв пълен превод в тогавашната ГДР и през 1974 г. – втори пълен превод отново там (Димова 2000: 80–82). Особено любопитно е, че в определен случай тук хоризонтът на реципиента може и да съвпадне с хоризонта на преводача, а пък той да е несъвместим с хоризонта на продуцента, т. е. на автора на оригинала, Алеко Константинов, респ. Бай Ганьо като негов главен герой в произведението:
„който не дава дисагите, защото носачът е твърде добре облечен и може много да го оскубе. За европейските представи не може един търговец на розово масло да счита носача за по-добре облечен от себе си. Следователно Рода-Рода разбира текста коренно различно и превежда съответно: днес бай Ганьо е облечен добре и не знае оня колко ще го оскубе.“ (Димова 2000: 82)
Изводите на Ана Димова кореспондират и с по-общите констатации, направени още в монографията на Анна Лилова. Става дума за това, че при възприемането на изобразената в произведението историческа действителност читателят на превода съпоставя и оценява тази действителност със собствените си представи, със своята осведоменост и със своите налични познания за нея (Лилова 1981: 156). Читателят тук също е включен през хипотезата за неговия познавателен хоризонт.
А самото преводаческото осцилиране между миналото и съвременността е предмет на анализа при Анна Лилова дори и в случаите, в които се откроява полюсната амплитуда в корелацията на превода и оригинала. Авторката интерпретира примери от преводаческата практика на Норберт Рандов и Хартмут Хербот, на които дължим немските преводи на „Панонски легенди“, „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, „Житие и страдание на грешния Софроний“ на Софроний Врачански или пък на романа „Антихрист“ на Емилиян Станев.
Те дават повод на Анна Лилова да търси определена класификация за изходната ситуация при задачата за достоверното и адекватно пресътворяване на историческото и архаичното в превода. В нейната монография могат да се оразличат три групи на архаичност: 1. архаичност, която се дължи на естествената принадлежност на текста към миналото; 2. архаичност, която се проявява като определен стилистичен способ, използван преднамерено от автора на оригинала и 3. архаичност, която произтича от наслагването на първите две групи. Предприетата тук класификация на архаичното има за цел да ориентира при избора на приоритетите в преводаческата задача.
Значителната отдалеченост на оригинала във времеви аспект е случаят, при който Любомир Огнянов-Ризор не изключва възможността и за неговото „насилствено актуализиране“ през работата на преводача, въпреки че прилагането на такъв вид актуализиране същевременно се явява и причината за по-скорошното остаряване на преводния текст (Любомир Огнянов-Ризор 1947: 46). В подобни случаи може да се наблюдава и разколебаването на авторовата изначална теза за устойчивостта на оригинала в корелацията на оригинала и превода. Не подлежи на съмнение, че значителното времево отстояние на оригинала от съвременността превръща оригинала често в трудно понятен текст в езиково отношение дори и в изходната култура. Любомир Огнянов-Ризор привежда примери за извършването на вътрешноезиков превод като немско-немските преводи на „Песен за нибелунгите“ – от старовисоконемски на новонемски език (Любомир Огнянов-Ризор 1947: 46).
При Анна Лилова изрично се изключва като неестествена опцията превеждането да става на старинен език в целевата култура. Това се счита за изкуствено решение (Лилова 1981: 162). Авторката пледира за пестеливото и добре премереното вграждане на историзми в преводния текст с цел да се пресъздаде достоверно историческият колорит. От друга страна, за постигането на тази цел се има предвид и възможността за включването на нови за езика на превода думи или понятия, с които да се опише изходната културно-историческа епоха. Изборът на опции се допълва с изключително интересни препратки и към самата преводаческа практика в плана на историзма.
Особено любопитно например е сравнителното наблюдение, проведено от Анна Лилова върху откъс от немския текст на пикаресковия роман „Приключенията на Симплицисимус“ на Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен и върху откъс от немския превод на романа „Антихрист“ на Емилиян Станев, направен от Хартмут Хербот и публикуван в Берлин през 1974 г. Сравнението между откъсите от двете произведения навежда на идеята за паралелизъм в стила, който вероятно съзнателно е търсен от Хартмут Хербот. Ясно се откроява специфичната функция на определени синтактични, граматични и стилистични похвати в езика на романа на Гримелсхаузен и в езика на немския превод на романа „Антихрист“. Вниманието на авторката изцяло е насочено към наблюдаваната успоредица на използваните похвати. Те като че ли са призвани да отключват известни литературни алюзии у немския читател на преводния текст на Хартмут Хербот и по този начин да препращат към атмосферата и стила на една по-старинна литературна традиция – нещо, което всъщност е преднамерено търсено и в изходната страна от самия автор на романа „Антихрист“ Емилиян Станев.
Общ момент в трите монографии е обвързването на принципа на историзма с принципа на адекватността в превода.
При Любомир Огнянов-Ризор адекватността е същинската цел на превода. А тя не може да бъде някаква друга освен централната – преводът да бъде: „посредник на съдържанието – верен и точен“ (Огнянов-Ризор 1947: 13). В точното, адекватно и вярно предаване на съдържанието се включва също така и пресъздаването на индивидуалния авторов стил и на неговите изразни средства. Според възгледите на автора на „Основи на преводаческото изкуство“ съдържанието на великите произведения на една национална литература несъмнено има общочовешки потенциал, а чрез превода авторите на такива произведения се превръщат в притежание на цялото човечество: „гениалните прогресивни писатели, оставайки кръвно свързани със своя народ, време, класа и пр. – стават собственост на всички народи и прекрачват духовните митнически граници във времето и пространството“ (Огнянов-Ризор 1947: 18).
При предаването на екстремно чуждата част от формата на оригинала изискванията на автора на монографията са коренно различни. Към тази част на формата Любомир Огнянов-Ризор причислява спецификата на езика в областта на граматиката, синтаксиса и стилистиката, както и неговата динамика и музикалност. Задачата на преводача е съответно диаметрално противоположна на тази при съдържанието: „по отношение на обективната езикова форма преводът трябва да изостави оригинала и да се ръководи само от законите на собствения си език“ (Огнянов-Ризор 1947: 16).
В плана на историзма Анна Лилова допълва традиционния преводоведски принцип на адекватността с момента на неговата историческа обусловеност. Преоценката на този принцип в нейната монография е обвързана с едно ново осмисляне на дистанцията между оригинала и превода в контекста на актуалната рецепция на произведението. Водеща роля имат духовните и естетически потребности, както и новите търсения на съвременността: „преводът е длъжен да се съобрази с историческата автентичност на оригинала, както и със съвременната актуалност на оригинала“ (Лилова 1981: 183). Логично следва, че така разбираната многомерна адекватност задължително трябва да изключва както свободния превод, така и буквалния превод.
При адекватността в контекста на историзма според авторката следва да се имат предвид три задължителни изисквания. Първото от тях се състои във вярност към автора на оригиналното произведение. Второто се проявява като вярност към културно-историческата епоха, към която изконно принадлежи оригиналът. А третото изискване за вярност е отнесено към времето на правенето на превода (Лилова 1981: 183). Тук очевидно се имат предвид епохата, социалната действителност и познавателният хоризонт на съвременния читател на превода.
В крайна сметка адекватността в плана на историзма се схваща от Анна Лилова и като определен в някаква степен синтез на миналото и съвременното съществуване на оригинала. Този синтез се изявява като свързване на историческото и съвременното не само на равнището на езика, но и на равнището на културния трансфер, т.е. през преноса на специфичното в неговите културно-исторически измерения. Такъв синтез се осъществява също и на равнището на пресътворяването на естетическото – на езика на превода, което отново се случва в полето на напрежения между миналото и настоящето. Отвореността на произведението от една отминала епоха към съвременността е силно застъпен момент в преводната теория на Анна Лилова. Той не може да не доведе до критическата ревизия на традиционния преводоведски принцип на адекватността и не може да не наложи разширяването на принципа на адекватността със специфични допълнителни изисквания, когато той се разглежда в контекста на историзма.
За разлика от Любомир Огнянов-Ризор и Анна Лилова, в монографията на Анна Димова може да се наблюдава известно отместване на фокуса на наблюдение от принципа на адекватността към принципа на динамичната еквивалентност при историзма. Такова отместване е характерно за преводоведските изследвания от по-ново време. В този смисъл не е случайно, че в монографията на авторката примерите от преводаческата практика, които са свързани с различните опции при предаването на историческите реалии в немските преводи на „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов, са приведени като онагледяваща част от главата за транслатологичния модел на Катарина Райс и Ханс Вермеер. Тук на преден план стои интересът към набора от фактори, имащи влияние върху преводния процес. Познанията за тях и уменията за тяхната адекватна селекция, както и за тяхното добре премерено степенуване не могат да не присъстват тук като част от преводаческата компетентност. Към тях в най-новите емпирични изследвания върху културния трансфер се добавят и уменията за „комбинация от похвати, която да произтича от решения, съобразени не само с повърхнинната текстова структура, но и гарантиращи адекватно разбиране на експлицитните културни препратки от новия читателски кръг, без да се надценяват, но и без да се надценяват неговите рецептивни възможности“ (Килева-Стаменова 2019: 359).
Направеното сравнително проучване на монографиите на Любомир Огнянов-Ризор, Анна Лилова и Ана Димова откроява релевантността на принципа на историзма и хвърля светлина върху особеностите при неговото вписване в преводознанието. В областта на българската германистика той се вгражда като задължителен компонент в преводната теория и заема своята специфична позиция при тримата автори. Проведените наблюдения върху развоя на историзма осветляват неговия теоретичен и приложен потенциал при анализа на усложнените отношения между изходния и целевия езиков текст в плана на времето.
БИБЛИОГРАФИЯ
Димова 2000: Димова, А. Увод в теорията на превода, Шумен: Университетско издателство „Еп. Константин Преславски“, 2000.
Килева-Стаменова 2019: Килева-Стаменова. Р. Пътища на културния трансфер: за три превода на „Естествен роман“ от Георги Господинов. В: От средновековния немски до съвременния български език. Сборник в чест на проф. д-р Борис Парашкевов. Л. Бурова и др. (съст.). София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2019, 357–375.
Лилова 1981: Лилова, А. Увод в общата теория на превода, София: Народна култура, 1981.
Мирчев 2011: Mirtschev. B. Stereotypen und nationale Identitäten. In: Bulgaren und Deutsche. Das Bild vom anderen im Wandel der Zeit, Mitrschev, B. (Hrsg.). Sofia: DEMA PRINT, 2011, 7–12.
Огнянов-Ризор 1947: Огнянов-Ризор, Л. Основи на преводаческото изкуство, София: Камара на народната култура, 1947.
