Чрез досега и взаимодействието си със заобикалящата го реалност човекът натрупва знания и опит, изгражда понятия и се стреми към тяхното назоваване, за да може да ги съобщава. При това е трудно да се определи категорично коя от двете функции на езика е водеща, въпреки че необходимостта от общуване динамизира стремежа към номинация на изградените понятия. Те се отнасят предимно към субстанции, техни признаци и състояния, но отразяват и по-абстрактни връзки и отношения, свързани с пространство, време, количество и пр. Езиковото изразяване на количествените параметри и характеристики на предметите и явленията има особено значение не само за обобщаване на инварианти, специфично представени в отделните езици. Интерес представляват преди всичко възможностите, които предлага езикът за изразяване на количествената характеристика като семантична категория (Крумова-Цветкова 2007).
Осъзнатата количествена определеност на предметите и явленията води до изграждане на понятия, осмислени чрез сравнение и противопоставяне. При интерпретиране на количествената характеристика като семантичен признак се отразява амбивалентността на числовата и количествената определеност – голям/малък, много/малко, един/много, един/няколко, няколко. Характеризирането чрез признаците ’множественост’ и ’единичност’ отразява значимостта им при номинацията на предмети и явления, съществени за живота на носителите на езика.
Лексикалната система реагира с предлагане на номинационни средства за отразяване на количествена характеристика. Например с деривационните възможности на езика се оформят деминутиви, в чиято основа е противопоставянето голям:малък. Признакът ’умалителност’ се осъзнава, докато съществува назоваване на същата реалия без неговото експлициране (град – градче, вятър – ветрец, дете – детенце). Освен това не само в български език се оформя словообразувателна категория за израз на ’единичност’, която обхваща производни съществителни с предметно значение, което предполага наличие на признака ’вещественост’. Това дава възможност за реaлизиране на взаимоотношение между ’дискретност’ и ’континуитет’ при образуване на производни за ’единичност’ (Трубицина 2006: 10) със значение „едно от много“ или „част от цяло“: грозде – грозд, зеле – зелка, лоза – лозина, пясък – песъчинка, слама – сламка, сняг – снежинка, трева – тревичка. Изразяването на признака ’единичност’ чрез образуване на „сингулативи“ отразява способността на езика да активизира номинационната си функция чрез използване на деривационната сиситема, когато познавателната му дейност налага подчертаване на количествена характеристика като съществен признак.
При осъзнаване на признака ’множественост’ деривационната система на езика реагира със създаване на названия за означаване на множество еднородни предмети, възприемани като една цялост, т. нар. nomina collectiva, напр. камънак, клонак, славянство, човечество и др. Тяхната производна структура ги отличава от словоформите за множествено число на съответните произвеждащи думи, срв. граждани и гражданство, клони и клонак, славяни и славянство. Освен това лексикалната система разполага с названия, носители на събирателно значение, чието образуване е свързано с историческия развой на езика: дружина, отбор, орляк, семейство, стадо, чета, ято и др. Заложеният в значението им семантичен признак зa израз на множество еднородни предмети (събирателност) и неговото изразяване чрез граматичната характеристика, може да се интерпретират чрез терминологията за дълбинната структура в нейното отношение към повърхнинната, експлицирано в речевата практика. Известно е, че сред различните аспекти при семантичните изследвания, които имат отношение към разкриване значението на думите и оформяните от тях съчетания, особено значение има „разработването на език за записване на семантичната информация и (отчасти) правилата за прехода от изреченията на този език към изреченията на естествения език“. Така се обособяват две равнища на изказванията: „семантично (у някои автори – дълбинно-синтактично) и повърхнинно-синтактично (Апресян 1955: 15). Те отразяват не само многоаспектната връзка между език и мислене, която не подлежи на съмнение, но и отношението между езиковата система и речевата дейност, израз на номинационната и комуникативната функция на езика. Например съществителните, които съдържат признака ’множественост’, конкретизиран чрез събирателното им значение, притежават граматичен род, определен според техния фонетичен изглас: екип, народ, отбор (м. род), селячество, офицерство (ср.р.), дружина, чета (ж.р.). Тяхната употреба в речта изисква съгласуване според категориалното значение число, представено от специални словоизменителни форми за израз на признаците ’единичност’ и ’множественост’. В речевата практика обаче се наблюдава колебание при съчетаването на събирателните названия, когато означават вършител на действие или процес. От една страна, наличието на форми за единствено и множествено число позволява граматическо съгласуване, което се изисква от книжовноезиковата норма. От друга страна, осъзнаването на признака ’събирателност’ актуализира представата за ’множество’ и обуславя допускането на „логическо“ съгласуване, което нарушава изискването на установеното правило, напр:
Събират се целия род – от другите села, от чужбина; гръцкият народ победиха сегашното правителство; искам да благодаря на целия екип, които ми позволиха да реализирам своя албум (btv). Семейството ми почиват тук вече за трети път (Нова телев.). При операцията са задържани група от хора, заподозрени в кражба и незаконна търговия със скъпоценни камъни (в-к „24 часа“).
Не само в устната, но и писмената реч се срещат изрази, оформени чрез логическо, а не граматическо съгласуване. При съобщения за екзистенциалност (наличие, съществуване), отнесени към свързани, възприемани като цялост факти и реалии, предикативната връзка се изразява с форма за ед. число: цареше мир и тишина; гръм и мълния проряза нощта; чу се смях и весела глъчка. Едновременност или редуване на последователни действия изразени с граматическия субект може да бъдат осмислени като цялост и да се свържат със сказуемо в ед. число: Популизмът и липсата на елементарен икономически и пазарен професионализъм най-после лъсна (в-к „Труд“). Смяната на ролите и даването на думата може да се контролира не само от водещата личност в разговора (http://bgspeech.net.bg). Осъзната едновременност на действие, отнесено към две субстанции, също може да се изрази чрез логическо съчетаване, напр. Мястото и часът на приемане на проектите ще бъде съобщено предварително („Хоризонт“).
Предпоставка за обобщаване на субекта, изразен граматически с няколко подлога, се наблюдава, когато предикативната връзка е изградена чрез използване на пасивна глаголна форма, напр. И само една нощ сред поредните избори е достатъчно време да се обърне редакционната политика и езикът на медиите точно на 180 градуса; … в тези времена се искаше не само речева култура, богата обща култура, но също правоговор и непрекъснати езикови упражнения (журналист. изказване).
Особено често се допуска логическо, а не граматическо синтактично съгласуване, когато предикативната връзка е изградена с помощта на глагола съм: Важна е собствеността и целите, които може да постигне тази собственост чрез медиите (журналист. изказване). В направените изказвания е изразена тревога и несъгласие с провежданата политика („Хоризонт“). По-широкият контекст на езика е обществото и културата (студ. текст).
Нормативно определено е съгласуването на думата, когато посоченият от нея признак атрибутивно се приписва към повече от една субстанция. Подчинено на принципа за икономия е еднократното ѝ използване: българското радио и телевизия; традиционния бит и култура. Когато отнесеността на общия признак към повече субстанции се отрази с експлициране на ’множественост’ чрез употреба на признаковата дума във форма за мн. число, изразите нарушават системната норма, напр. естествено красиви коса и кожа (телев. реклама); обсъждат проблемите на националните радио и телевизия („Хоризонт“); уважение към българските история, традиция и култура (из печата); това момиче показа неочаквани за нас сила и храброст (Нова телевизия). В подобни съчетания предикативната връзка се изразява граматически с форма за мнoжествено число, напр. … човешката недоверчивост и неадаптивност към всякакъв вид промяна на статуквото са разбираеми (из печата).
Когато чрез отделни признакови думи атрибутивно се приписват признаци на две еднородни субстанции, те се означават със съществително във форма за ед. число: българския и руския език, икономическа и търговска спогодба, сръбски и български фолклор и пр. Подчинено на принципа за езикова икономия, определеното название не се повтаря, въпреки че означава две субстанции (срв. съседски отношения между гръцкия народ и турския народ). При приписване на предикативен признак се актуализира семантичният компонент ’множественост’, граматически изразен чрез употреба на признакова дума в мн. число: българският и руският език са славянски. Пасивният и активният речник на българския език отразяват най-добре развитието на една дума (студент. текст). Така посочените като носители на различни признаци еднотипни субстанции (езици, народи, речници), представени от название във форма за единствено число, се съчетават граматически със сказуемо в мн. число. Когато признакът ’множественост’ се експлицира чрез употреба на форма за мн. число при означаване носителя на признаците, се нарушава изискването на кодифицираното правило: напр. Българският и немският отбори ще се срещнат в края на сезона („Хоризонт“).
Граматичната категория число, основно средство за езиков израз на отношението между ’единичност’ и ’множественост’ на морфолофично равнище, е характерна за развоя на българската именна система, като от формата за множествено число се извежда от единственото. Отсъствието на една от двете форми се разглежда като дефективност, чието наличие обособява pluralia tantum (въглища, клещи, соли) и singularia tantum (въздух, захар, сол).
Осъзнатата възможност за определяне броя на предметите, а не само тяхната ’множественост’, намира езиков израз в обособяване на т. нар. бройна форма при съществителните, наследена от характерното за старобългарски език двойствено число за назоваване на естествена двойка предмети, най-вече соматизми: криле, очи, уши, ръце, рога. В съвременния български език тези облици се приемат като форми за множествено число, като съществуват и дублети, напр. колена и колене, рамена и рамене. В своя развой бройната форма е разширила и обогатила своята семантика в сравнение със старобългарското двойствено число. Чрез нея се означават не само два, а повече предмети, чийто брой е точно определен (пет стола, два коня, три билета, десет лева и др.). Освен това при употребата ѝ се запазва и отразява противопоставянето одушевеност/неодушевеност, релевантно за старобългарската падежна система. В съвременната речева практика бройната форма се употребява при названия на неодушевени предмети, а при съществителни за лица се препоръчва формата за мн. число, която се съчетава със специална „мъжколична форма“ на атрибутивно употребеното числително, напр. двама състезатели, петима ученици, а също и няколко младежи (студенти, родители и пр.). Правилото за употреба на тази форма, в която се специфизира езиковото изразяване на количествена характеристика като семантичен признак, отразява особености на историческия развой на българския език. То обаче не е подкрепено от традиционно установена речева практика, а е резултат от въведена книжовноезикова норма. Необходимостта от специално изучаване и съзнателно съобразяване обяснява честото ѝ нарушаване, напр. Вече са записани повече от двеста ученика; трима участника се отказаха още при първия тест; изказаха се само двама депутата и т.н.
В разграничаването на бройна и множествена форма на съществителните имена се отразява богатството на българския език, запазил особености, наследени или изградени в многовековния му развой. Употребата на бройната форма има значение за семантично диференциране на названия като участник, противник, офицер и цар (в шахмата), претендент, конкурент и др., за които формата на определящото числително разграничава лице : нелице, назовано със съществителното, срв. Двамата финалисти (лица) в тая категория са представители на домакините. Двата съперника (отбори) излязоха на терена и двамата капитани се ръкуваха …
Разминаването между логическо и граматическо в речевата практика е характерно и при съществителните, чиято категориална характеристика (граматически род) не съвпада с логическото съдържание (естествения пол). Названия на лица като аташе, владика, съдия, дядо, чичо и пр. се разглеждат като изключения при определяне на граматическия род, несъобразен с фонетичния изглас. Интересна е например употребата на съществителното момиче, чиято принадлежност към граматическия среден род се определя от словообразувателния формант, вкл. окончанието. Това определя синтагматичните връзки на думата, като се наблюдава отклонение от граматичното правило при редуване на съществителното с местоименна форма, напр. Там имаше едно момиче, която не искаше да излиза с него (Нова телевизия), … 14-годишно момиче се удави. Тя се метна във водата със свой приятел въпреки червения забранителен флаг заради големите вълни (в-к „Стандарт“ 41, 2019). Предпочитането на ненормативно „логическо“ съгласуване се основава на осъзнато подчертаване на естествения женски пол, неексплициран от граматическия среден род на съществителното. Подобно колебание се наблюдава и при употребата на названието момче (момченце), напр. Чашката беше подадена …. на момченце от подавачите на топки и той тръгна да носи кафето на Винс (Телеграф, 30.08.2019).
Езиковите средства, създадени на граматично равнище, дават възможност да се изразяват количествени значения не само на равнище номинална фраза, но и на равнището на цялостната структура на изречението (Крумова-Цветкова 2007: 16). В семантичен план това има отношение към речевата практика, когато възниква несъответствие между „граматически“ и „логическо“.
Към взаимодействието на логическо и граматическо (синтактично) в речевата практика има отношение нормативността, обективно изграждана в речевата практика или кодифицирана като изисквано правило и предписание. Употребата на езиковите средства, която невинаги е съобразена с нормативните прескрипции и предписаните правила, съгласувани с нормата, има своето обяснение и в разграничаване на узуса и нормата.
Разглеждани като отклонения от нормата, речевите особености, несъвпадащи с предписанията в езиковедските изследвания, всъщност разкриват спецификата на книжовноезиковата норма, в която се отразяват резултатите от езиковия развой и неговото усъвършенстване. От една страна, дескриптивният ѝ аспект отразява как се говори, как в дадено общество е прието да се говори, а от друга, прескриптивният – как трябва, как е прието да се говори (Крисин 2006: 279).
При книжовните езици особено значение имат езиковите норми, установени в колективната практика, която се взема под внимание. Когато преобладаващата практика не е достатъчно убедителна, кодификацията се определя по научен път, като се „преценяват предимствата и недостатъците на всяка отделна възможност и се прави препоръка в полза на най-добрата, вместо да се чакат неопределено дълго резултатите от стихийното развитие в практиката (Андрейчин 1961: 14). Затова когато съществуват вариативни форми и употреби, особено значение имат обяснението и изучаването на дескриптивните правила и изисквания за прилагането им в речевата практика (Радева 2012, 68).
В речевата дейност, когато всъщност се проявяват динамиката на езика и способността му да отразява промените в неговия развой, се наблюдава несъобразяване със системните правила и норми, което се обяснява със спецификата на комуникативната функция на езика. Известно е, че тя включва особености, които надграждат логическото съдържание и формалната структура на съобщенията, като изразяват отношение на говорещия към изказването, към начина, по който се използват езиковите знаци, за да се изрази и отношението между участниците в комуникативния акт. Неслучайно научният интерес към поведението на езиковите формации в процеса на общуването между хората обособява и развива лингвистичната прагматика (Димитрова 2009), която изследва прагматичната функция на езика в отношението ѝ към комуникативната.
При изграждане на книжовните езици се въвеждат норми и изисквания, невъзникнали при естествения развой на езика и неподкрепени от живата речева дейност, но съществени за функциониране на езиковите средства, обусловено от отношението между участниците в комуникацията. При стилистичното обогатяване на книжовните езици се въвежда т. нар. учтива форма за израз на уважение, респект към адресата. Езиковото ѝ изразяване се опира на категориалното значение мн. число, като по отношение на граматическото лице се наблюдава различие между отделните езици, срв.
Вие ли казахте това? (бълг.) Haben Sie das gesagt ? (нем.)
Это Вы сказали ? (рус.)
Използването на тези форми има особена роля при изграждане на предикативна връзка в съобщението с употреба на глаголно или именно сказуемо. При т. нар. учтива форма предикативният признак, изразен с форма за мн. число, се приписва на адресат, представен от едно лице. Нарушеното съответствие между логическо и граматическо в структурата на съобщението затруднява последователното спазване на установеното в книжовния език правило, неподкрепено от естествения развой на езика. Често се наблюдава непоследователност при граматическо изразяване на предикативната връзка, особено когато се използват причастия. Характерните за българския език причастия, наследени и утвърдени в историческия развой на езика, заемат особено място между признаковите думи. В морфологичните изследвания деятелните причастия еднозначно се отнасят към глаголната парадигма, докато със своето значение и функция страдателните се свързват с прилагателните имена. Това е отразено и в правилото за тяхното съгласуване в изразитe с „учтива форма“. Тъй като миналото деятелно (елово) причастие е компонент на словоформите на глаголните времена, то се употребява с форма за мн. число, както и т. нар. прости глаголни форми: трябва Вие да подпишете документа; нали Вие сте подписали документа; Вие бяхте ли подписали документа и пр. Употребата на страдателните причастия, чийто признаков характер ги сближава с прилагателните имена, се подчинява на изискванията за оформяне на именно сказуемо, в което предикативният признак се изразява с прилагателно име, срв. Вие сте добре информирана и Вие сте вече здрава. Така предписаните правила, незадължителни за всички стилове на българския език, създават интересно разнообразие, което изисква специално усвояване и прилагане, напр.
| Вие сте сте подписали. | Вие сте добре информиран. | Вие сте още млад. |
| Вие сте завършили. | Вие сте изпратена. | Вие сте вече здрава. |
| Вие сте били тръгнали. | Вие сте били поканен. | Вие сте били болен. |
При устната комуникация винаги се долавят особености, неподчинени строго на общозадължителните норми за единен изговор и за съчетаване на думите. Тези особености не са израз само на спонтанност и непринуденост, на недостатъчна образованост или целенасоченo търсена конотативност. Те разкриват богато езиково творчество и индивидуалност, които се опират на здрави езикови позиции, като отразяват и динамичната връзка между концептуализирането на усвояваните факти и явления в тяхното отношение към граматичните правила и закономерности.
Използването на лексикалните единици в речта е подчинено на граматически правила и изисквания, които в книжовните езици се регулират от създадените норми за уреждане съчетаването на думите в изрази и съобщения. В речта обаче се проявява динамиката на живия език, който се променя по свои вътрешни закони, изгражда свои норми независимо от волята на своите носители. Способността на езика да се променя е заложена в неговата същност. Докато се развива и променя, езикът съществува и изпълнява комуникативната си функция и тъкмо речевата дейност му предоставя възможност да се развива, да се обогатява и усъвършенства.
Сложното отношение между концептуализацията на заобикалящата действителност и изграждането на езикова картина на света се отразява и изразява както чрез номинационната, така и чрез комуникативната функция на езика. Не само защото производните думи опосредстват връзката между назоваваните обекти и тяхното означение, а зададените им съчетателни възможности определят тяхната узуалност, което има отношение към лексикалната норма.
Владеенето на езика включва не само познаване на различните отношения между изказванията (синонимия, логическа последователност), както и на техните семантични свойства (правилност, свързаност, съчетаемост и пр.). Изграждането на адекватно езиково поведение се опира на цялостното описание на езика. При това определено място заема семантиката, която изучава концептуализацията на света чрез езика.
БИБЛИОГРАФИЯ
Андрейчин 1961: Л. Андрейчин. На езиков пост. С., „Наука и изкуство“, 318.
Апресян 1995: Ю.Д. Апресян. Лексическая семантика. Синонимические средства языка. Избранные труды. Том I. 2-издание, исправленное и дополненное. Москва. Изд. фирма „Восточная литература“ РАН. 471.
Димитрова 2009: Ст. Димитрова. Лингвистична прагматика. Ред. Т. Ненкова. С., Изд. Велес. 239.
Крисин 2006: Л. П. Крысин. Языковая норма в проекции на современную речевую практику. – Русский язык сегодня. 4. Проблемы языковой нормы. Отв. ред. Л.П. Крысин. Москва. 294–310.
Крумова-Цветкова 2007: Л. Крумова-Цветкова. Семантичната категория количество и нейното изразяване в българския език. С., Акад. издат. „Проф. Марин Дринов“, 206.
Радева 2012: В. Радева. Норма и вариативност в българската морфологична система. В: Езикът на времето. Сборник с доклади по случай 70-годишния юбилей на проф. д.ф.н. Иван Куцаров. Съст. Колектив. Пловдив. Унив. изд. „Паисий Хилендарски“, 67–74.
Трубицина 2006: И. А. Трубицина. Словообразовательная категория имен существительных со значением единичности в современном русском литературном языке (на правах рукописи. Диссертация). Ставропол. 224.
