Предмет на работата ни са неезиковите експликати на емоциите, които езикът допуска да присъстват редом с него, като ги „уподобява“ някак. Цел- та е да се потърси обяснение за едно такова „уподобяване“: дали езикът е активната страна в подобен феномен, или уподобяването е резултат на една аналогия впоследствие и тази аналогия е априори получена заради общата трансмисия, която е част от физиолого-органичната природа на човека. Има се предвид гласът (вж. Дерида 2007). Точно гласът въвежда при езика екс- пликатите ох, ах, ех, ии, оо, аа, уу, ух и пр. Граматиките ги определят като междуметия. Неезиковата им природа се обосновава не само с отсъствието на семантика. Даже не е коректно да се дефинират като лишени от самостойно значение, защото те служат за означаване на емоция, а емоцията е част от интимитета на човека, което се вписва в онтологията така, както нейна част е самото съзнание за себе си, самосъзнанието. Предвид на това експликатите ох, ах, ех, о, и, а, у и пр. притежават значение – емотивно значение (вж. Пенчев 1998: 218). Това значение даже има синонимни отношения с радвам се, радост; учудвам се, учудване; възмущавам се, възмущение и прочие езикови аналози заради сходния денотат. Въпреки денотативното сходство обаче ох, ах, о ... не са езикови форми. Парадоксите на означеното присъствие, синонимните денотати и значението, което не влиза в отношения с езикови форми, а е позиционирано контактно, са основание да се потърсят причините за това и да се направи опит да се разкрият характеристиките като функция от тези причини. С други думи, ох, ах, ее, ии, аа, уу участват в комуникацията наред с езика като нейно основно средство, но те не са езикови форми, а уподобени на езика заради гласа като общ механизъм на експликацията. Но само дотук и само с това се свършва с общото, и то не е общо, а е в плана на подобието.
При тези експликати я няма категориалността, която изгражда граматиката на езика. Наличието им като ресурс за комуникация е при синтаксиса. Уговаряме, че позиционирането им сред основните комуникационни единици е със специфична самостойност. Те притежават лимитираната до графичност граматическа оформеност на синтактичните единици; носители са на интонационна характеристика, която има даже особено място (вж. Пенчев 1998), информативното им съдържание изцяло се разполага в имплицитната онтологичност, разбирана като емотивен свят на човека. Тъй като имат своята си, някак самостоятелна употреба, следва да се припознаят като осигурени посвоему с предикативност, защото приписват признак на субекта, на говорещото лице, чиято парадигма следва спектъра на емоционалността и в позитивен, и в негативен план.
Експликатите на емоциите са фониране по езикова аналогия. Човекът (субектът) отразява действителността и чрез емоциите си, като съдържанието на тази рефлексия изразява някакво отношение. Това е безспорно, защото в езика са налице лексеми, които означават емоции: радост, гняв, тъга, смях, бодрост, веселие и пр. Тези емоционални състояния и предицират. Радвам се, гневя се, тъгувам, смея се, веселя се. Езиковата личност и езиковото съзнание явно рефлектират себепознанието на емоциите. Тезата още повече изнася като значим факта, че има и паралелна, емоционална рефлексия, която се изчерпва само с фониране.
Наличието на паралелната експликация на емоции я проявява като случваща се извън езиковото съзнание. Рефлексията е на неезиковото съзнание. Доказателството се съдържа в индиферентността им спрямо времето. Формите ох, ах, ех, их, уу, аа нямат проективност във времето. От друга страна, аз-ът се проектира във времето и пространството тук и сега и за това презентацията му е в предикатния синоним „съм“ (Георгиева 2009: 53; Дерида 2007: 59). Отсъствието на времева проективност при емотивните неезикови експликати подчертава безспорно относителната им потенциалност като контрапункт на актуалността.
Емоцията като психична еманация е част от потенциалното съзнание. Субектът познава тази своя еманация, но това познание невинаги се поддава на саморефлексия. По-точно рефлективният разум, в чиято онтологична матрица се съдържа и собственото, не успява изцяло да обхване спектъра на емоцията, която е рефлексия на душата за действителността. Ето така може да се търси обяснение за паралелност на експликативност на емоциите. От една страна, чрез езика – радост, радвам се, от друга страна, чрез неезикови форми – ах!, ех!, о-о-о-о!. Към всичко това прибавяме и паралингвистичните – усмивка, светнал поглед и пр. Доколкото лингвистиката уговаря наред с личност, субект и термина „езикова личност“ като носител на „езиково съзнание“, може да се отбележи, че онази част от съзнанието, която не се изразява във и с езика, дори това да е субкомпонентът подсъзнание например, пак има основание да се маркира с „неезиково съзнание“ като контрапункт или просто втора позиция от една такава корелация. Преминаването на емоцията като онтология на себепознанието през неезиковото съзнание може да придобие някаква материална форма като жест, конвулсия, движение някакво. Може, разбира се, да придобие и своя фоничен израз, без да се трансформира в езикова единица, какъвто е случаят с изследваните от нас експликати ох, ех и т.н.
Емотивните експликати участват в комуникацията, защото вокалността ги приобщава към основното средство за това, езика. Но въпреки това те не са налични в езика. Ние например можем да употребяваме езика, без да използваме гласа си, както като адресанти, така и като адресати. В първия случай е припомнянето или вътрешният монолог, или просто си „казваме“ нещо, без да помръдваме устни (вж. Дерида 2007: 51). Т.е. безспорно е възпроизвеждането на език без артикулационно съпътствие. Обаче емотивните експликати не се поддават на подобно репродуциране. Те не са репрезентация; не принадлежат на езиковото ни съзнание. Емотивните експликати са продукти на неезиковото ни съзнание, което предполага принадлежността им към една друга част на познанието, различна от езиково постигнатото. Езиковите репрезентации на емоционалността ни не я покриват изцяло. Мисленето не осмисля целия регистър, защото емотивността все пак е посвоему самостойна. Неезиковото ни съзнание обаче я съдържа и стремежът на езиковата личност да се обозре и постигне, задейства фоничните ни способности. Фактът, че гласът регистрира емоционалността ни въпреки езиковата репрезентация, доказва, че времевата проективност на съзнанието не е пълноценна. Натрупаната експликация – език + озвучена емотивност – обогатява комуникативната култура. Това е синтезирана информация, за която носителят на езика има само воля, порив да я обозначи, без да му е възможно да я означи с репрезентативни модели и структури. Комуникативната функционалност на гласа като феномен легитимира неезиковите емотивни експликации с интонирането. Затова те съвместяват позиционността си с изреченските единици точно по признака информационна оформеност, маркирана с графиката на пунктуацията. В интонацията като гласова легитимация на смисъла не може да се отделят една от друга информацията и отношението, интенцията, присъствието на субекта като преживяване. В неезиковите експликати има отношение, бележи се присъствие, но няма информацията като конкретика. Комуникативният превод на емотивните експликати се постига в свободата от и за познание. „Ох“ съобразно позицията си сред изреченските структури може да е несъгласие с рецепция, може и съзнание, може свръхсъзнание, а даже собствено може да предхожда поток от интерпретации на преживяна онтология. Езиковото обкръжение е осъзнатият и осъзнаван контакт с действителността, репрезентиран от съзнанието ни в езиково оформено мислене. Потокът от нерегулиран от, през и чрез мисленето като съставка на съзнанието контакт с действителността се представя в комуникативния процес синкретично. Чрез емоционалната рефлексия неезиковото ни съзнание заявява познание чрез гласа. Това присъствие илюстрира подсъзнателно наличния социален контакт да го наречем, за който езиковата личност не е успяла да намери синхрон в количеството време. Емотивният експликат последва останалото, езиково изразено знание. Например:
Ох! Хубавото време ме зарежда.; Ох, колко много работа имам/ме чака/свърших. Ех, да беше дошъл вчера/навреме.
Интонацията като присъствие на субекта в гласа е трансгресия на неезиковото съзнание в езика, встрани, паралелно на мисленето. Предвид на природата ѝ на неосъзната дълбинност, възприемана в съответствие с Дерида като „интенционално одушевяване“, като „трансцендентална плът на гласа“ (Дерида 2007: 22), в комуникацията тя може да се налага и в обратна посока. Интонацията може да десемантизира езиковата единица, като я свежда до „оголена“ емотивност единствено. Така се обяснява причисляването в групата на емотивните експликати, наричани от граматиката (лингвистиката) междуметия, на думите мале, майчице, боже, божичко (вж. Ницолова 2008: 482–483; Куцаров 2007: 173; Пашов 2002: 252), с което Ницолова собствено не е докрай съгласна. Р. Ницолова е права, че протича десемантизация. Разбираемо е и известното ѝ колебание да се причислят тези десемантизирани единици към емотивните междуметия. И отчетената десемантизация, и колебанието за причисляване към емотивните експликати са достатъчни, за да се обърне внимание както на причините за десемантизация, така и на последиците от причисляването. Онова, което освобождава формите мале, майчице, боже, божичко от лексикално значение, е интонацията, гласът. Гласът ексцерпира емотивността от значението така, че я обособява до равнището на комуникативна самодостатъчност. Тази комуникативна самодостатъчност неутрализира, изолира лексикалното значение, което унищожава категориалната характеристика на думата. Т.е. извадено от обращението на комуникативния процес значение и унищожена затова впоследствие категориална характеристика всъщност може да се квалифицира като неналичие на думата. Имаме въведена поновому емотивност, която е някак по-различна откъм прототип. Десемантизацията извежда в комуникативна доминанта емотивността, предвид на емотивната ресурсност – пасивна или не, в значението на думата; априори налична или създадена от отношението между думите. Отсъствието на рационална санкция издава проблематика на езиковото съзнание, разбирана като своеобразен дисбаланс в паралелността с неезиковото в посока на удовлетворителната информативна наситеност на субекта на езика. Стремежът на езиковата личност да постига познавателна удовлетвореност, е изначален и по тази причина стои по-високо и е по-силен от езиковото съзнание. Дори сляпата потенция на носителя на езика да надгражда информативност чрез комплексното рефлектиране на рацио и емоцио, активира своеобразно скалиране. Езикът отстъпва, защото не може да осигури синхрон през предицирането. Мисълта или закъснява, или не разпознава, което си е причина за това. Т.е. повикът на себе-то извежда Аз-а в орбитата на емоцията, където няма субектно-предикатни модели и отношения, а единствено произтича наслагване на образи чрез акустиката. Това наслагване през акустиката, първо, е по-бързо, защото се „слепват“, „пресрещат се“ звуковият и слуховият отпечатък, и, второ, отсъствието на отношения е по-директният и по-бързият път на познанието.
Следва също така да се подчертае, че преди десемантизацията тези думи са не просто и не само ’мама’ и ’Бог’, а вокативи. Вокативът в тези случаи е актуализиране на съкровения контакт чрез акцент, което е част от интонацията. ’Мале’ (сема ’архаичност’ – изначалие и чрез, и във формата), ’майчице’ (’умалителност’ – подсилена емотивност в семантичната структура) са безспорно съхранявани и в подсъзнанието като условнорефлексивно наличие, което е както причина, така и последица, предвид на генетичната предопределеност. Другият вокатив – ’боже’, и умалителното ’божичко’ изразяват стремежа ни към свръхпознание, което е трансгресия към свръхсъзнанието.
Преодоляването на семантиката от емотивността е свидетелство за необслужената от езиковото мислене личност. Емоционалната рефлексия като обем и своевременност е непосилна за преодоляване от субектно-предикатната сводимост в комуникативни единици. Синкретизмът е резултат от безспирния обмен между подсъзнанието и свръхсъзнанието през неезиковото съзнание. Затова неезиковите емотиви присъстват в комуникативния ресурс, но това не ги превръща в езикови средства. Те са паралелна на езика комуникативна единица, интонирана и с иманентна информативна стойност, но без граматика и каквато и да е категориална характеристика. Това е поток на познанието, вокализиран, но не и предициран, а проектиран заради самоизразяването.
Модулиращата комуникация вокалност е трудно, разбира се, да се остойности, но повече от ясно е, че в нея има ресурсност. Затова вокалността може да бъде припозната и призната като контрапункт на мисълта. Мисълта е релевантна и без гласа. Мислим наум. Пишем. Четем и без глас, а единствено с очи. Но както не е възможно да се смеем без глас, а за смеха науката е категорична, че е продукт на свръхсъзнанието с информативна стойност (вж. Симонов 1981), така не са налице и експлицирани неезикови емотиви без глас. „Много лингвистични изказвания приличат на смеха по това, че имат само изразителна функция и не представят съждения. Пример за това са виковете от типа „О,о!...“, а на по-високо равнище – стиховете“. Гласът е комуникативна величина на езиковата личност. Онова, което е прототип на тази звучна експликация, не носи езиков характер. Емотивната експликация на езиковата личност е по вертикала – от подсъзнанието и от свръхсъзнанието към неезиковото съзнание. Заради тази вертикалност неезиковата емотивност няма времева характеристика. Времето е линеарност по хоризонтала: преди, сега, след. В случаите на емоционална експлозивност езиковата личност се смее. Смехът е емотивният синоним на „съм“. Смехът е квантитет на емотивността в нейната комуникативна себестойност. Комуникацията обаче не е еквивалент на езика. Затова езикът се дефинира в подчинителното ѝ отношение – като основно нейно средство. Субектът е носител на езика, но е по-всеобхватен от него. Той е носител на глас като органическа потенция, като физиологическа характеристика. Езикът се обслужва от гласа, но може и без него – обаче впоследствие. Гласът обаче принадлежи на субекта на езика и го обслужва така, както и самият език. Гласът съучаства в езика като продукт и след това езикът може и да се означава и обозначава без него. Гласът е модулатор. Характерът на това модулиране зависи от езиковата личност и нейното познание. Когато тя познава, в това число и себе си, тогава работи езиковото съзнание и комуникацията се постига чрез предициране. Когато езиковата личност носи знание, натоварена е със знание, което не може да познае, тя продължава да се стреми, да търси това знание за себе си, за да се опознае, но въпреки че съзнава, не може да осъзнае; въпреки че самосъзнава, не може да се самоосъзнае, за да се самопознае. Тези търсения се изразяват вокално. Гласът служи за комуникация и никой не може да придаде постулатност на езика за това. Гласът е на носителя на езика, преди да е на езика. Гласът не е на езика, а по-точно той съучаства със субекта в производството на езика. Затова гласът е достатъчно самостоен като принадлежност на езиковата личност и тази достатъчна самостойност се проявява и в модулирането на други единици. Такъв е случаят с емотивната експлозивност, означавана неслучайно с вокалите о, а, у, е, и, (ъ) (вж. Пашов 2001). Емотивната рефлексия е паралелна на рационалната познавателна обезпеченост. Комуникативността ѝ, осигурена от гласа, я прави съвместима и съвместна с езиковите единици. В тяхната природа не е налице отношението като структуриращ механизъм. Те са отделни продукти, и то на емотивната рефлексия. Те самите са отношение, но не са продукт на отношение, т.е. отношението при тях е едновалентно, може да се каже, всеизвестна дясна интенция. Графичното им оформяне е част от аналогията на комуникативните единици, но само на прав поглед аналогия. По същество графичната им облицованост е следствие на интонираността им като някакъв техен продуцент, като техен модулатор. Тази графичност не е привнесена синтактичност. Интонирането са обозначава с графични знаци. Този комуникативен „релеф“, да го наречем, не е езикова производна. Напротив. Той е самостоятелна облигация на гласа и по тази причина се намира както и колкото при езиковите (синтактични) единици, така и толкова и при неезиковите емотивни експликати.
БИБЛИОГРАФИЯ
Георгиева 2009: Георгиева, М. Синтактични аспекти на гносеологическата недостатъчност. Дефицити на предикацията. С. Унив. издат. „Св. Кл. Охридски“. 2009, 53.
Дерида 2007: Дерида, Ж. Гласът и феноменът. Въведение към проблема за знака във феноменологията на Хусерл. ИК Сема РШ. С., 2007, 17; 21; 22; 51; 59.
Куцаров 2007: Куцаров, Ив. Теоретична граматика на българския език. Морфология. Пловдив, 2007, 173.
Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. Ун. изд. „Кл. Охридски“, София, 2008, 482–483.
Пашов 2002: Пашов, П. Българска граматика. 2002, 251.
Симонов 1981: Симонов, П. Эмоциональный мозг. М., 1981.
