Някои аспекти на адаптиране на славянски думи в унгарски език

1. Въвеждащи бележки

Едно доста често явление, характерно може би за всички езици, е усвояването и адаптирането на заети, чужди елементи към (фонологичните системи на) езиците – именно това е процесът, познат като адаптиране на заемки. Сегменти, които не са част от фонемния инвентар на даден език, се заменят с близки, максимално наподобяващи „оригиналните“ звукове или звукосъчетания. Определени звукосъчетания, които са фонотактично неприемливи за заемащия език, се „поправят“ чрез епентеза или протеза, запълва се хиатус и т.н. Паралелно с тези процеси съществува явление с обратен ефект – някои езици променят, „коригират“ механизмите на адаптиране и в определени граници приемат заемките с максимално фонологично непроменена форма, като по този начин нарушават собствените си фонотактични и/или морфофонологични ограничения. Тези промени и нарушения често ни най-малко не са спорадични или случайни, а до голяма степен са систематични, като систематичността зависи от естеството на приемащия език. Получените по този начин и новонавлезли в езика форми, естествено, са маркирани. Според някои теории те попадат в специфичен слой от лексиката на въпросния език (вж. напр. Ито и Местер 2003, 1995 и по-рано).

В настоящата работа се разглежда един специфичен слой от словното богатство на унгаския език, а именно лексикалните елементи от славянски произход. Обръща внимание върху някои характеристики на фонологичното им адаптиране, като целта е да се откроят основите параметри при фонотактичната им „трансформация“.

Убедена съм, че за никого няма да представлява изненада фактът, че в последното десетилетие се наблюдава силно нараснал интерес в областта на адаптацията на заемки. От една страна, това се дължи на наличието на новата вълна от т.н contstraint-based фонологични теории (като оптималната теория, например, разгледана по-горе), или теории на условията (ограниченията). От друга страна се обуславя от геополитическите и икономически промени, завладели носителите на най-различни езици, и от масовия билингвизъм в съвременното общество, което води до интензивен обмен на лексика (а и езикови елементи) между езици.

На какво ниво се извършва този обмен и кои са механизмите, които го регулират, са все фактори, които трудно могат да бъдат универсално зададени. Основна характеристика на адаптацията на заемки е именно езикоспецифичната характеристика. Това е явление, което не оставя незасегнат език в света (крайно, но по моему реално твърдение), но което подлежи на пълна трансформация по отношение на различните граматични и лексикални особености на отделните на езици. Типологичните разлики в езиците определят какви са техните „възможности“ и „желание“ да инкорпорират нови елементи.

1.1. По следите на думите със славянски произход в унгарски език

Славянските елементи са сред най-старите лексикални единици в унгарски, което мотивира изследователите да търсят момента на навлизането им дори преди появяването (пристигането) на унгароезичните племена в Европа. Връзки между славяноезични и унгароезични се наблюдава още през ок. 9 век (станали на територията на южните руски степи). Смята се, че от този период в унгарски са останали славянски думи, естествено малко на брой, например: szégye ‘част от въдица’, tanya ‘махала’, terem ‘зала’, lengyel ‘поляк/ полски’(Золтан 2005:20). Друг източник на славянските заемки в езика е субстратумът, идващ от асимилираните славянски племена, които унгарците са заварили в Карпатския басейн. Според Х. Тот (1984) това е било славяно-българско население, организирано в държавно и църковно отношение. Авторът отчита, че влиянието на българите от Карпатския басейн върху унгарския език е значително и оказва по-сериозно влияние, отколкото изглежда на пръв поглед. Това негово мнение се подрепя и от други видни слависти, напр. Ашбот и Кнежа. В резултат от това унгарците са заели думи, семантично свързани с бита, държавността и правото, термини от византийския християнски ритуал, занаятчийски професии и др.

Както нееднократно е отбелязвано (и доказано от унгарски слависти), количеството на заетите славянски елементи далеч надхвърля броя на заемките от който и да било друг език (напр. тюркски - почти 5% от лексиката, а немски малко над 5%), вж. например етимологичния. Влиянието на всички славянски езици е безспорно, но те са такъв сериозен фактор само взети заедно. Идеята за запазване на цялостен, обединен облик на славянските говори намира широка подкрепа сред езиковедите, като се утвърждава тенденцията да се говори с общото название славянски за всички заемки, които са навлезли в унгарски от различните славянски езици. Друг основен мотив за това „обобщено“ отношение към думите лежи във факта, че в много случаи е невъзможно да се установи със сигурност от кой точно славянски език е заета дадената дума (Золтан 2005, Барци, Кнежа 1942 и много други). Опирайки се именно на този мотив и възприемайки унгарската езиковедска традиция за наричането на елементите от различните славянски езици (български, руски, сръбски, хърватски, словенски, словашки, чешки, полски, украински и т.н.) с общото име славянски думи, лексикални елементи (или заемки), настоящата работа също използва това название.

Дълбоката асимилация и силното присъствие проличава и в словообразувателната активност на не малко славянски думи. Според Сигетвари такива тенденции могат да се търсят при всяка една привнесена дума, стига тя да е пребивавала в езика достатъчно дълго. Принципът за темпо на нативизацията всъщност поддържа факта, че унгарският е в състояние да припознае чужд елемент изцяло като свой и да го натовари граматически.

Поради факта, че са изключително отдавна част от унгарската лексика, както и сериозното им количествено присъствие – броят им наближава този на думите с угрофински произход (Золтан отбелязва, че унгрофинските основи обуславят малко над 10%, Золтан 2005: 11), често една славянска дума е в основата на продуктивно семейство от сродни думи и композити, например:

(1) tiszt- < стб. чьсть

и т.н.

Тяхното присъствие не е ограничено само в една част на речта и, както е може да се предположи и въз основа на многобройните примери по-горе, те са излкючително витални и активни в унгарската морфология и морфосинтаксис. Освен в най-различни части на речта, славянски произход имат и редица географски и лични имена, напр. Balaton ‘Балатон’, Pest ‘Пеща’, Kovács ‘Ковач’, Mészáros ‘Месарош’, Bodnár ‘Боднар’, Kádár ‘Кадар’, Takács ‘Токач’, Szász ‘Сас’ и др. Една немалка част от славянските лексикални единици са се превърнали в диалектни форми.

2. Фонологични паралели

Преплитането на чуждата и родната фонологична система, което се наблюдава при заемането на думи, понякога води до появата на форми, носещи белезите на двата езика. Независимо, че в настоящата работа се изхожда от унгарската форма, в много от случаите не убягват от внимание следите, останали от славянския произход. В тази ранна - както я определя литературата по въпроса - и същевременно доста обширна група заемки (независимо от по-ранна или по-късната поява на дадените думи в писмени паменници), са всички заемки, които отразяват наличието на славянските назални гласни ẹ и ọ, изчезнали след 11 век от славянските езици, но оставили следи в унгарски[1]:

(2)

Паралелната проява на някои тенденции и фонологични промени, засягащи звуковите системи на езиците източници и приемащия език, са отразени от случаи като:

(3)

И в примерите в (3) става въпрос за заемки от най-ранния период. В първата група вокалният състав на думите е подравнен по признака [+/-задност] и е придобил съвсем характерен хармонизиран вид. „Натискът“ на унгарските правила личи и в консонантните промени: докато в а. се наблюдава систематично заместванe на славянското ц с cs или t в унгарски, въпросът с б. и в. стои различно. През периода 10-12 век съгласната ц е в процес на оформяне като отделна фонема за унгарски, а паралелно с това в езика източник протича деназализация на вокалите. Като резултат в унгарски език се регистрират разнородни форми. От една страна се демонстрира системност при адаптирането на формата (реализиране на назалната гласна като звукосъчетанието V+N) в (4), докато в 5.б. назалният елемент липсва; а в 5.в. се регистрират форми без заместник на ц. Последната групи примери са ограничени на брой, но безспорно са индикатор на започналото унгаризиране на ц (унг. с). Не може със сигурност да се твърди, че появата на с се дължи на славянската „офанзива“, но е ясно, че това оказва влияние върху процеса. Примерите в б. и в. разкриват нестабилността при „унгаризирането“ и по отношение на вокална хармоничност в корените.

При едновременното протичане на две отделни тенденции, засягащи вокалните системи (морфофонологично генерирани промени) в унгарски и славянски: 1.) изпадането на краесловна редуцирана (слаба) гласна (i, y, u, ü) в унгарски, и 2.) изпадането на славянските ерове в идентична позиция (ü,ú) и в неударена позиция[2], в унгарски език, се установяват следните форми (заемки):

(6)

Както се вижда от примерите, в резултат от взаимодействието на двете системи при рецепцията на думите, те дават форми, контролирани по-скоро от фонологичните условия в унгарски (както се очаква): в краесловна позиция изпадат гласни (нередуцирани), които биха се запазили в славянския език (Велчева 1980). В примерите от 6.а., унгарската вокална промяна е „отнесла“ и иначе неподлежащи на изпадане в славянските езици гласни – в този случай унгарският език действа като асимилиращ (а унгарската вокална система е „разпознала“ краесловната гласна от заемките като „своя“). От друга страна, както показват примерите от 6.б., унгарският език запазва еровете, ако са в позиция, различна от края на думата. Независимо, че в славянските езици те изпадат, в унгарски те не са засегнати, защото правилото (вокалната промяна) действа само по отношение на краесловна гласна.

Гореописаните примери за някои аспекти в процеса на адаптиране на славянски думи са нагледно доказателство в подкрепа на споменатото вече твърдение, че заемките от момента, в който попадат в унгарски език, се третират като вътрешноезиков елемент. И именно там трябва да се търсят механизмите, използвани за тяхното адаптиране. Естествено, заемките (дори след попадането им в приемащия език) се разпознават от унгарския език като чужди елементи – поне докато са „пресни“. Независимо от това (или именно поради този факт) те се асимилират и попадат в ядрото (ако ползваме терминологията на Ито и Местер 1995: 817–838). Заемките не могат да влияят върху фонологичните процеси и вокални закони в приемащия език, както е известно (Трубецкой 1969).

До изпадането на еровете, в славянските езици се срещат изключително отворени срички, като в предвокалната позиция се среща често струпване на повече от една/две съгласна (характеристика на славянските езици, запазила се и досега) (Велчева 1980: 77–153). Оптималната конструкция на сричката в унгарски е CV, която има следната особеност, наследена от угрофински: нетърпимост към струпването на консонанти в онсета (предвокалната консонантна група). В съвременния език се срещат маргинални думи (изключително от чужд произход), които имат две и дори три (състоящи се от строго определени) съгласни, но през този период наличието на повече от една съгласна пред вокала, особено в началото на думата, е съвсем необичайно за унгарски. Поради това унгарският „разбива“ консонантните струпвания в началото на думата, дори и ако се състоят само от две съгласни:

(7)

Тази „нетолерантност“ при адаптирането постепенно избледнява и в по-късни заемки такива двойни (а и ограничен брой тройни) консонантни предвокални комбинации се запазват[3]:

(8)

Два противоречиви примера:

(9)

Тези несвойствени за унгарската фонологична система звукосъчетания разширяват „дупчиците на ситото“ и се оказва, че картата на фонотактичните ограничения придобива нови очертания.

Именно това разбиване на консонантните струпвания е един от източниците на привнесени, вметнати гласни (или иначе казано протетични и епентетични), които са удачен пример за влиянието на процеса на хармонизиране на вокалите. Логично е да се очаква, че този вид реконфигурация ще бъде повлияна от правилата на вокалната хармония, доколкото това е приложимо.

2. Стратегии на адаптиране

В процеса на работа се откроиха няколко основни механизма при реконфигурирането на славянските думи така, че те максимално да отговарят на фонотактичните ограничения и на сричковата структура в унгарски. Както отбелязва Кенстовиц (2003: 1), адаптирането на дадена дума включва разрешаването на често несъвместим стремеж максимално да се запази думата във формата, с която идва от езика източник, като едновременно с това се задоволят изискванията на приемащия език тази дума да звучи като лексикална единица на ПЕ. Унгарският език и неговите славянски езици източници споделят оскъдни фонологични характеристики, което е предпоставка за включване на механизмите за адаптиране на чуждите елементи. За нуждите на анализа се изхожда именно от позицията, че колкото по-голямо предизвикателство представляват чуждите елементи за унгарски, толкова по-ясно ще се види действието на фонологичните (унгарските) правила/закони. По отношение на отключване и задействане на вокалната хармония, два основни момента привличат внимание. Първо, вокалният състав на славянската дума – при условие, че думата не е моносилабична – може да се окаже, че е нехармоничен, т.е. съдържа смесени вокали: както от преден, така и от заден ред, напр. bivaly < биволъ ‘бивол’, nyavalya < неволя. Тоест, всяка една чужда лексикална единица, идваща от език, в който няма вокална хармония по [+/-задност], априори представлява предизвикателство за унгарската фонологична система. Този факт е очевиден, но реакцията на приемащата система далеч не може да се приеме, че е също така ясна (очевидна). Реконфигурирането на лексикалната единица засяга вокалния ѝ състав и основната двигателна сила в случая, освен избирането на гласна от унгарския вокален инвентар, е подравняването на вокалите по признака [+/-задност]. Именно този аспект разкрива интересни възможности за проследяване на това какво всъщност се случва с нехармоничните думи – какъв процент от тях са хармонизирани от унгарската вокална хамония, доколко има случаи, които си остават нехармонични и може ли да се търси систематичност при този тип унгаризиране на славянските корени.

Второ, основният „сблъсък“ по отношение на звуковите конструкции се наблюдава в началото на думата, където в заетата лексикална единица често има така характерното за славянските езици струпване на съгласни. Унгарският език като един угрофински език регистрира това предвокално натрупване на съгласни като чуждо, а и много вероятно е това да е сериозно затруднение за носителя на унгарски от фонетична гледна точка по отношение на: 1. до каква степен унгарското „наивистично“ ухо чува и разчленява отделните звукове; 2. от артикулационна гледна точка (а до известна степен и в последствие на 1.): такива консонантни струпвания са трудно произносими или дори непроизносими. Освен чисто артикулационно препятствие, това представлява нарушаване на фонотактиката на унгарския и неизпълнение на изискванията за построяване на сричката в унгарски. В резултат се активират схеми за „поправка“, като съответно основната задача е да се разбие консонантното струпване. Тъй като навлизането на славянски думи датира от преди стотици години, това позволява да се проследи и диахронното развитие (и сила) на езиковите ограничения (language constraints), в частност на вокалната хармония.

Сред механизмите за разбиване се разграничават две основни тактики: вмятане на гласен звук или изпадане на някой (някои) от съгласните звукове[4]. В унгарски език тези тактики за разбиване на предвокални консонантни струпвания в началото на думата се реализират по следния начин:

1. чрез протеза: вмятане на протетична гласна;
2. чрез епентеза: вмятане на епентетична гласна;
3. чрез елизия: изпадане на някоя от съгласните (доста рядко).

Първите два механизма водят до поява на нова за състава на думата гласна. Изхождайки от фонологичната характеристика на унгарския език, следва да се очаква изборът на протетичната или епентетичната гласна да се ръководи от вокалната хармония.

Гореописаните примери за някои аспекти в процеса на адаптиране на славянски думи са нагледно доказателство в подкрепа на споменатото вече твърдение, че заемките от момента, в който попадат в унгарски език, се третират като вътрешноезиков елемент. И именно там трябва да се търсят механизмите, използвани за тяхното адаптиране. Естествено, заемките (дори след попадането им в приемащия език) се разпознават от унгарския език като чужди елементи – поне докато са „пресни“. Независимо от това (или именно поради този факт) те се асимилират и попадат в ядрото (ако ползваме терминологията на Ито и Местер 1995: 817–838).

БИБЛИОГРАФИЯ

Asbóth, O. 1893. A szláv szók a magyar nyelvben. Budapest.

Барци 2001. Barczi, G. 2001. A magyar szókincs. Budapest: Tinta könyvkiadó. Бенкьо 1980. Benkő, L. 1980. Az Árpád-kor magyar nyelvű szövegemlékei. Budapest.

Бенкьо и Шаму 1972. Benkő, L. and I. Samu. 1972. The Hungarian Language. Budapest, Akadémiai kiadó.

Бьонфлатен 2006. Bjønflaten, J.I. 2006. Chronologies of the Slavicization of Northern Russia Mirrored by Slavic Loanwords in Finnic and Baltic. In: Slavica Helsingiensia 27, 50–76.

Велчева, Б. 1980. Праславянски и старобългарски фонологически изменения. София: Издателство на БАН.

Венделин и Пеперкамп 2005. Vendelin, I. and Peperkamp, Sh. 2005. The influence of orthography on loanword adaptations. Annual Meeting of the French Network of Phonology.

Золтан 2005. Zoltán, A. 2005. Szavak, szólások, szövegek. Nyelvészeti és fililógiai tanulmányok. Budapest: Lucidus kiadó.

Ито и Местер 1995, Itô, J. and A.Mester. 1995. Japanese phonology. In: J.Goldsmith (ed) The Handbook of Phonological Theory. Cambridge, Mass.-Oxford: Blackwell, 817–838.

Ито и Местер 2003. Itô, J. and A.Mester. 2003. Japanese Morphophonemics: Markedness and Word Structure. MIT Press.

Ито, Местер и Паджет 1995. Ito, J., A.Mester and J. Padgett. 1995. Licensing and redundancy: Underspecification in Optimality Theory. Ms, University of California, Santa Cruz.

Кашаи 1998. Kasai, I. 1998.

Кенстовиц 1994. Kenstowicz, M. 1994. Phonology in Generative Grammar. Oxford: Blackwell.

Кенстовиц 2001. Kenstowicz, M. 2001. The role of perception in loanword phonology. In: Linguistique africaine 32.1: 95–112.

Кенстовиц 2003. Kenstowicz, M. 2003. Salience and Similarity in Loanword Adaptation: a Case Study from Fijian. http://uwn.edu/~iversion/kenstsalience.pdf.

Кенстовиц и Кисбърт 1979. Kenstowicz, M. and C. Kisseberth. 1979. Generative phonology: description and theory. New York: Academic Press.

Кертес 2003. Kertész, Zs. 2003. Vowel harmony and the stratified lexicon of Hungarian. In: The Odd Yearbook 7., 62–77.

Кеслер 1969. Keszler, B. 1969. A szókezdő mássalhangzó-torlódások feloldása korai jövevényszavainkban. Budapest.

Кифер 1994. Kiefer, F (ed) 1994. Strukturalis magyar nyelvtan 2: Fonológia. Budapest: Akadémiai kiadó.

Кларк и Йалъп 1999. Clark, J. and C. Yallop. 1999. An Introduction to Phonetics and Phonology. Oxford: Blackwell.

Киш и Ньомаркаи 1995. Kiss, L. és I. Nyomárkay (szerk). 1995. Segédkönyv a szlavisztikai szemináriumi gyakorlathoz Melich János válogatott írásaiból. Budapest: ELTE BTK.

Киш и Ньомаркаи 1996. Kiss, L. és I. Nyomárkay (szerk). 1996. Segédkönyv a szlavisztikai szemináriumi gyakorlathoz Asbóth Oszkár válogatott írásaiból. Budapest: ELTE BTK.

Киш и Пустаи 2003. Kiss, J. és F. Pusztai. 2003. Magyar nyelvtörténet. Budapest, Osiris Кнежа 1942. Kniezsa, I. 1942. Magyar-szláv nyelvi érintkeyések. In: Gy. Szekfű (szerk). A magyarság és a szlávok. Budapest, 168–188 1974.

Кнежа 1974, Kniesza, I. 1974. A magyar nyelv szláv jövevényszavai 1–2. Budapest: Akadémiai kiadó.

Комри 1981. Comrie, B. 1981. Uralic Languages. In: B. Comrie (ed). Languages of the Soviet Union. Cambridge, CUP, 92–141.

Комри 1987. Comrie, B. (ed) 1987. The world’s major languages. London: Croom Helm.

Кристал 1997. Crystal, D. 1997. A Dictionary of Linguistics and Phonetics. Oxford: Blackwell.

Ку и Коул 2006. Koo, H. and J. Cole. 2006. On Learnability and Naturalness as Constraints on Phonological Grammar. In: Proceedings of ISCA Tutorial and Research Workshop on Experimantal Linguistics: 1–4.

Мелих 1903–1905. Melich, J. 1903–1905. Szláv jövevényszavaink. Budapest.

Миколшич 1871. Miklosich, F. 1871. Die slavischen Elemente im Magyarischen. Wien.

Моханън 1991. Mohanan, K. P. 1991. On the bases of radical underspecification. Natural Language and Linguistic Theory 9: 285–325.

Охала 1990. Ohala, J.1990. The phonetics and phonology of aspects of assimilation. In: E.Kingston and M.Beckman (eds). Papers in Laboratory phonology I.: Between the Grammar and the Physics of Speech. Cambridge: CUP, 258–275.

Охала, Ohala, J. Hierarchies of environments for sound variation; plus implications for ‘neutral’ vowels in vowel harmony.

Паради и Лашарите 1997. Paradis, C. and D. Lacharitè. 1997. Preservation and minimality in loanword adaptation. In: Journal of Linguistics 33, 379–430.

Пеперкамп и Дюпоа 2003. Peperkamp, S. and Dupoux, E. 2003.

Полгарди и Ребруш 1998. Polgárdi, K. and P. Rebrus. 1998. There is no labial harmony in Hungarian: a government phonology analysis. In: G. de Groot and I. Kenesei (eds) Approaches to Hungarian 6: Papers from the Amsterdam Conference, Szeged: JATE Press, 3–20.

Пуг 1999. Pugh, S.M.1999. Systems in Contact, Sysrem in Motion. The Assimilation of Russian Verbs in the Baltic Finnic Languages of Russia. Studia Uralica Uppsalensia 30. Uppsala.

Рийс 1998. Permian. In: D.Abondolo (ed). The Uralic Langauges. London and New York: Routledge, 249–276.

Ринген 1982. Ringen, C. Abstractness and the theory of exceptions. In: Linguistic Analysis 10: 191–202.

Ринген 1984. Ringen, C. 1984. Vowel harmony: linear or non-linear? Paper presented at the 5^th international phonology meeting, Eisenstadt.

Х. Тот 1981. H.Tóth, I. Adalékok a korai magyar-szláv egyházi és kulturális kapcsolatok kérdéséhez. In: F.Makk (szerk) Fejezetek a régebbi magyar történelemből. Budapest, 55–71 Тот, 1984.

Х. Тот 1996. H.Tóth, I. A magyar és szláv együttélés kérdései a Kárpát-medencében. In: Bibliotheca Slavica Savariensis III. Szombathely, 213–218.

Тьоркенци 1989. Törkenczy, M. 1989. Does the onset branch in Hungarian? Acta Linguistica Hungarica 39: 273–272.

Тьоркенци 1994. Törkenczy, M. 1994. A szótag. In: F. Kiefer (ed) Strukturális magyar nyelvtan 2: Fonológia. Budapest: Akadémiai kiadó, 273–392.

Уокър 2001. Walker, R. 2001. Round licensing, harmony and bisyllabic triggers in Altaic. Natural Language and Linguistic Theory 19: 827–878.

Уфман 2001. Uffmann, Ch. 2001. Patterns of Vowel Epenthesis (not only) in Shona Loanwords. In: HILP 5 Uni Potsdam, 1–11.

Фелпс 1978. Phelps, E. 1978. Exception and vowel harmony in Hungarian. Linguistic Innquiry 9: 98–104.

Форинтош, Forintos, E. Morphophonological aspects of Australian-Hungarian language contact phenomena: a corpus-driven contactlinguistic study.

Фромкин 1978. Fromkin, V.A. (ed) 1978. Tone: a linguistic survey. New York: Academic Press.

Хадрович 1965. Hadrovics, L. 1965. Jövevényszó-vizsgálatok. Budapest.

Хале 1962. Halle, M. 1962. Phonolgy in generative grammar. In: Word 18: 54–72.

Хале и Вергно 1981. Halle, M. and J.R. Vergnaud. 1981. Harmony processes. In: W. Klein and W. Levelt (eds). Crossing the boundaries in linguistics. Dordrecht: Reidel.

Харисън, Harrison, K. D. Vowel harmony and disharmony in Tuvan and Tofa. Yale University.

Харисън и Каун 2000. Harrison, K. D. and A.Kaun. 2000. Pattern-Responsive Lexicon Optimalization. NELS 30.

Хаунц 2003. Haunz, Ch. 2003. Grammatical and Non-grammatical Factors in Loanword Adaptation. http://www.ling.ed.ac.uk/~pgc/archaiv/2003/proc03/Christine_Haunz03.pdf.

Хелстром 1976. Hellstrom, R. 1976. Finglish. In: American Speech 51, 91.

Херцон 1972. Herzon, R. Studies in Hungarian morphophonology. In: Ural-Altaische Jahrbücher 44: 79–106.

Хичалоув 2002. Hichalove, P. 2002. The Classification of the Uralic Languages: lexical evidence from Fenno-Ugric. In: Finnisch-Ungarische Forschungen.

Хог и Маккъли 1987. Hogg, R. and C.B. McCully. 1987. Metrical phonology: a coursebook. Cambridge: Cambridge University Press.

Хоргер 2001. Horger, A. 2001. A magyar szavak töreténete. Budapest: Tinta könyvkiadó.

ван дер Хълст 1995. van der Hulst, H. 1995. Vowel harmony in Hungarian: a comparison of segmental and autosegmental analyses. In: H. van der Hulst, and N.Smith (eds) Advances in non-linear phonology. Dordrecht: Foris, 267–303.

ван дер Хълст 1985, van der Hulst, H. 1985. Vowel harmony in Hungarian: A comparison of segmental and autosegmental analyses. In: H.van der Hulst and N.Smith (eds). Advances in Nonlinear Phonology. Dordrecht: Foris.

ван дер Хълст и Й. ван де Вейер 1996. van der Hulst and J.van de Wejer. 1995. Vowel Harmony. In: Goldsmith (ed). The Handbook of Phonological Theory. Oxford: Blackwell, 495–534.

ван дер Хълст и Н. Смит 1982. van der Hulst, H. And N. Smith. 1982. The structure of phonological representations. Dordrecht: Foris.

Цол 1996. Zoll, Ch. 1998. Positional Asymmetries and Licensing. ROA-282, Rutgers Optimality Arvhive, http://roa.rutgers.edu/

Чарет 1989. Charette, M. Licence to govern. In: Phonology 7: 233–253.

Черешнеши 1993. Cseresnyési. 1993. Gondolatok a magyar hangrendről. In: Magyar nyelv 89: 401–412.

Чомски 1964. Chomsky, N. 1964. Current Issues in Linguistic Theory. The Hague: Mouton

Чомски 1968. Chomsky, N. and M. Halle. 1968. The Sound Pattern of English. New York: Harper and Row.

Чуч 2000. Csúcs S. 2000. A permi vokaliymus története. In: Nyelvtudományi közlemények 97: 3–63.

Шане 1973. Schane, S.A. 1973. Generative Phonology. Englewood Cliffs: Prentice-Hall.

Шинор 1988. Sinor, D. 1988. The Uralic Languages. Description, History and Foreign Influences. Handbuch der Orientalistik 8/1, Leiden: Brill.

Шинохара 2004. Shinohara, Sh. 2004. Emergence of Universal Grammar in foreign word adaptations. In: J.Peter and W.Zonneveld (eds). Constraints in Phonological Acqusition. Cambridge: Cambridge University Press, 1–28.

Шиптар 1984. Siptár, P. 1984. Vita a magyar magánhangzóról. In: Magyar Nyelv 80: 228–238.

Шиптар 1994. Siptár, P. 1994. A kerekségi harmóniáról. In: M.Gósy (szerk) Beszédkutatás. Tanulmányok az elméleti és az alkalmazott fonetika köréből. Budapest, 1–23.

Шиптар 1997. Siptár, P (szerk). 1997. Bevezetés a fonológiába. Budapest, Osiris kiadó.

Шиптар и Тьоркенци 2000. Siptár, P. and M. Törkenczy. 2000. The Phonology of Hungarian. Oxford: OUP.

Шиптар 1999. Siptár, P. 1999. Hangtan. In: K.É. Kiss, F. Kiefer, P.Siptár Új magyar nyelvtan, Budapest: Osiris kiadó, 293–390.

Шиптар 2001, Siptár, P. 2001.

Юен 1986. Ewen, C.J. 1986. Segmental and suprasegmental structure. In: J. Durand (ed). Dependency and nonlinear phonology. London: Croom Helm.

Якобсон 1956. Jakobson, R. and M. Halle. 1956. Fundamentals of Language. The Hague: Mouton.

Ясперсен 1922. Jespersen, O. 1922. Language: its nature, development and origin. London: Allen and Unwin.

Якобс и Гусенхвен 2000. Jakobs, H and C, Gussenhoven. 2000. Loan phonology: Perception, salience, the lexicon and OT. In: J.Dekkers, F. van der Leeuw and J.van de Weijer (eds) Optimality theory: phonology, syntax & acquisition. Oxford: OUP, 193–210.

Якобсон, Фант и Хале 1952.

* * *

IEL, 4: International Encyclopedia of Linguistics, vol. 4

MÉKsz: Magyar értelmező kéziszótár. Budapest, 1972

EtSz: (Gombocz, Z, Melich, J.) Magyar etymológiai szótár, Budapest, 1914–1944

MG: (szerk. Keszler, B.) Magyar grammatika. Budapest, 2000

ÉrtSz: A magyar nyelv értelmező szótára, Budapest, 1959–1962

MMNy: (szerk. Rácz, E.) A mai magyar nyelv. Budapest, 1968

MNyK: (szerk. A.Jászó, A.) A magyar nyelv könyve. Budapest, 1991

MMNyR: (szerk. Tompa, J.) A mai magyar nyelv rendszere, I–II. Budapest, 1961

MNyT: (Bárczi, G, Benkő, L. Berrár, J) A magyar nyelv története. Budapest, 2002

ÚjMNy: E.Kiss, K., Kiefer, F., Siptár, P. Új magyar nyelvtan. Budapest, 1999

БТР: Български тълковен речник. София

ГСБКЕ: Граматика на съвременния български книжовен език, София