Преподавам български език и литература в 159 ОУ „Васил Левски“, София от 2013 г. Още от самото начало ми се наложи да се сблъскам с езиковата агресия сред учениците и много често се опитвам да си обясня какво я поражда.
На първо място бих поставила семейната среда, защото с годините съм се убедила, че едно дете е отражение именно на нея.
Често децата, които проявяват агресия, са жертва на насилие вкъщи и са доста озлобени към всичко и всеки, който ги заобикаля. Знаят, че в училище физическото насилие е забранено, затова изливат гнева си вербално, може би, за да предадат болката си и на някой друг. Съдя за това по разговорите ми с тях, в които споделят, че след като тях ги обиждат вкъщи и навън, те също могат да го правят.
Прави ми впечатление и че вербалната агресия е станала нормален начин за общуване между днешното поколение, защото, когато съм смятала, че някоя ситуация изисква намесата ми, съм получавала като отговор, че те нямат проблем помежду си, а просто си играят или по-често срещаният отговор е, че така общуват помежду си.
На второ място бих поставила липсата на авторитети сред подрастващите. Отдавам го на това, че днес децата имат все повече права, които те самите знаят перфектно, и обезценяват ролята на учителя. Също и настройването от страна на родителите, че учителят не е авторитет.
В практиката си съм срещала не един случай, в който по-малко образовани родители застават напълно на страната на провинилото се дете и дори пред него сриват авторитета на учителя, който ги е повикал за разговор. По този начин у детето се създава едно усещане за безнаказаност и слободия, което води след себе си всякакви вербални провокации. Най-лошото е, че виждаме, че напоследък някои прибягват и до физическа саморазправа, защото имат именно това усещане за безнаказаност.
Чувала съм някои родители да коментират, че учителят сам не брани достойнството си или че и той самият понякога прибягва до думи, които не са уместни. Отдавам това, както на слабост, така и на принуда. Заради делегираните бюджети много преподаватели в малките училища се налага да преглъщат много нередности или да се преструват, че не са ги забелязали, за да се запази бройката на децата и да имат те самите средства за препитание, но понякога от безсилие и от натрупване на много преглътнати неща, изливат натрупаната горчилка.
Като трета причина бих посочила и изкривената представа на днешните ученици за това кое е добро и кое е лошо. От разговорите ми с тях оставам с впечатление, че да си харесван и актуален, както те се определят, трябва да унижаваш по-слабите, които пък от своя страна търпят, защото вкъщи са ги възпитали, че не трябва да отвръщат на провокациите или агресията, или смятат, че по този начин и те ще могат да се впишат в групата на „модерните“.
