В последните години отвори ли се дума за тенденциите при общуването в публичното пространство, за образа на езиковата личност в условията на съвременната комуникация, предимно компютърно опосредствана, не може да се отмине въпросът за измеренията на речта на омразата и агресията чрез езика, от една страна, и за стандартите на речевия етикет и стандартите на политическата коректност в езиковото общуване, от друга. Широко се дискутират границите между единия и другия тип речево поведение, като изследванията и анализите най-често ги разглеждат в контекста на противопоставянето им в една плоскост на интерпретация, която се простира между яростното заклеймяване и догматичното прокламиране. Но доколко е продуктивно едно канонично разграничаване между формите на враждебна реч и общуването съобразно правилата за политическа коректност, ако и двата типа речева изява се разглеждат като проявление на една основна, наред с комуникативната, функция на езика, а именно експресивната? В единия случай имаме проблем с експресията (вербалната агресия), а в другия – търсим формите за не-експресия (в политически коректния език). Стремежът към не-експресия е сам по себе си израз на експресия, тъй като той също изразява определен вид отношение – отказ да се употребяват неприемливи за публичното общуване езикови средства. Езикът на омразата и езикът на политическата коректност взаимно се пораждат и определят. Описанието им е невъзможно извън съпоставката им, която по-скоро се основава не на сблъсъка между тях, а на взаимовръзката, взаимовръзката на взаимното отрицание, тъй като те „се дефинират само един спрямо друг, единствено и изключително в отрицанието на другия“ (Делева 2019а: 2).
Езикът на политическата коректност позволи да се разкрие колко необятен, многопластов, добре структуриран и значим е светът на вербалната агресия (по този въпрос вж. Stalyanova, Kreychova 2017, Сталянова 2020). Езикът на политическата коректност всъщност разкри един нов свят – но не света на толерантното, вежливото, не-агресивното езиково общуване. Той потвърди една много важна характеристика на съвременното общуване – пред комуникиращия стои изборът – да говори, премълчавайки, или да говори, „плюейки“. Говоренето в съвременния свят е силно проблематизирано. В реториката, в изкуството на публичната реч се говори за тип логическа манипулация, наречена „непричина вместо причина“ (non causa pro causa), която е в основата на комуникационни стратегии за привличане на вниманието на аудиторията (Чавдарова 2019: 282). Вниманието на езиковата личност е привлечено от проблемите за думите табута в публичното общуване и от това как да НЕ говорим, за да не нарушаваме каноните на политически коректния език. По-ясно и категорично са дефинирани стандартите на политически коректния език, отколкото стандартите за реч на омразата, защото това ни позволява да НЕ говорим за реалностите – отвсякъде ни учат преди всичко как да НЕ говорим за инвалидите, слепите, глухите, бежанците, алкохолиците, болните, възрастните и т.н., но не се учим как да говорим за всички тях. Въвеждането на евфемистични изрази, заместващи забранените за употреба в публичното пространство думи и изрази, е проява на пасивна позиция, „израз на безсилие“ (Цегела 2015).
Съвременният адресат в процеса на езикова комуникация се намира в силно фрагментаризирана, деструктурирана, неограничавана от норми и авторитети действителност. Действителност – виртуална, лишена от възможност за действие. Благодарение на новите технологии, в условията на компютърно опосредстваната комуникация в процеса на човешкото общуване липсват същностно активните субекти. Измеренията на реалността не се вместват в конвенционалните рамки на понятията за време и пространство. В дигитализираното общуване представата за света е свързана с усещането за еластичност на времето и пространството, за безвремие и безграничност. Светът престава да бъде необозрим, недостъпен, структуриран и с едно движение върху телефон, таблет е възможен досегът до пространствено отдалечени хора, места, обекти. Всички сфери на човешкото съществуване са положени в една плоскост, в една унифицирана среда, в която вместо йерархични структури съществува линеен порядък (Бендик 2012). Обобщението на Томас Фридман „земята е плоска“ описва именно последния трети етап (след етапите на географските открития и индустриалната революция) от процеса на глобализация, започнал след 2000 г. (Фридман 2007) (цит. по Иванов 2018: 4).
Условията на съвременната комуникация предоставят възможността на всеки без усилия, без всякакви пространствено-времеви ограничения, в бездействието си преодолявайки и унифицирайки в голяма степен различия в социален статус, образователен ценз, расова принадлежност, сексуална ориентация, политически или футболни пристрастия и т.н., да продуцира в публичното пространство текстове, да говори публично, а речевата изява често е съпътствана или дори замествана от разнообразни невербални средства за комуникация, за предаване на информация (напр. мем, емотикон, емоджи). Общуването в съвременния свят най-често е технически опосредствано и липсата на визуален контакт между събеседниците налага установяването и използването на механизми, които да компенсират дефицитите. Преди всичко говоренето се осъществява чрез писане, а това налага употребата на средства, с които да се пише с темпото, с което може да се говори, дори още по-бързо. Така за постигането на такава квазиустна комуникация се използват съкращения, символи, идеограми, които отговарят на нуждата от езикова икономия и осигуряват „интернет – минимизация на езика“ (Михайлова 1999).
Интернет е най-често предпочитаното средство за общуване и неговата специфика води след себе си такива „изменения във вербалните и невербалните кодове на електронната комуникация, които отразяват смесването на характерните черти на устния и писмения вариант на речта и до установяването на нова функционална разновидност на езиковото общуване, определяна като писмено-разговорна реч, киберезик, нетепик“ (Бояджиев 2008). Като традиционен подход се наложи в изследванията дискутирането на интернет комуникацията като хибрид на устната и писмената реч. Изследователите посочват процес на „орализация на езика“, който представлява изява на устната реч чрез средствата на писмения език, което води и до доминация на устната реч в Интернет (Лысенко 2010: 58) (цит. по Алтухова 2012: 150). За да се очертае същността на езиковата комуникация във виртуалното пространство чрез термина „писмено-разговорна реч“, важно е да се посочат критериите, на които се основава опозицията между писмена и устна реч. Според някои автори тази опозиция трябва да се интерпретира като отражение на стиловото различие между книжовен и разговорен език, според други – противопоставянето книжовно – разговорно само отчасти се припокрива с опозицията между писмена и устна форма на речта, когато говорим за интернет общуването. Проблемът за писмено-разговорната реч във виртуалното пространство трябва да се изследва в контекста на различните средства, чрез които се предава, чрез които се фиксира писмен и устен текст. Писмената реч има материален израз, или материална форма на фиксация, и това определя нейната типология и позволява да изпълнява своите функции – писменият текст е фиксиран във времето и пространството, може да бъде възприет визуално, служи си с графика. Устната реч е проблем на слуховото възприятие. Тя е форма на спонтанно езиково общуване, която дава възможност в хода на нейното протичане да се коригира езиковото съобщение съобразно реакциите на адресата. Особеностите на устната комуникация се определят и от скоростта на предаване и възприятие на информацията – фактор, който често налага наличие на паравербални средства – сила на гласа, интонация, жест и др. особено в случаите, когато се търси израз на емоционални, модални компоненти на речта (вж. Лысенко 2012). Компютърно-опосредстваната комуникация е нещо повече от „революция в разГОВОРния стил“ (Тодорова 2015). Съвременните форми на общуване са синкретични по природа, тъй като намират своите основания в пресечна точка между писаното слово и казаната дума. Съвременната коммуникация е опосредствано говорене, защото изисква визуализация на речта, а това неминуемо лишава речевата изява от спонтанност, от непреднамереност.
Колкото и активно да говорим, понеже имаме много, безкрайно много възможности да се включим в публичното говорене, а гласът ни лесно да намери трибуна, опорите на същинското общуване са разклатени. В анонимното многогласие на интернет пространството сме загубили умението да слушаме гласа. Много точно този дефицит на адресат във виртуалното говорене улавя Джон Дърам Питърс в книгата си с красноречивото заглавие „Да говориш на вятъра“, в която обобщава идеята за комуникация, описвайки я като „Чисто блеене, смесено с редкия глас на истината, глас в пустинята – това е формулата на голяма част от модерната комуникация в спиритуализма, ефира и в голяма част от това, което си казваме един на друг“ (цит по Павлова 2012: 7) (Дърам 2005: 189–190). Заключенията на Дърам не просто се отнасят до процеса на комуникация в условията на т. нар. нови медии, но посочват същностни характеристики на съвременното говорене, което е говорене на вятъра, защото „Всяко включване в ефир е белязано от пропасти: говорещият разпръсква думи, сее послания, но какво от казаното, кога и къде ще бъде уловено и как разбрано не е ясно. В съвременния свят тези, които имат уши да чуят думите, са много по-малко от тези, които ги пилеят… (Павлова 2012: 8). Илиана Павлова посочва изразите „да говориш на вятъра“ и „да споделяш в облаците“ като метафорично описание на две епохи в развитието на комуникациите – епохата на средствата за масово осведомяване и епохата на интернет и индивидуализираните медии, но и нещо повече – както съвсем основателно авторката заключава, това са два различни етапа в развитието на човечеството (Павлова 2012:12).
Лишеното от непосредственост съвременно общуване развива умението да се „вглеждаме“ в думите, а не да се вслушваме в тях. Популярният в публичното пространство израз „Гледам и не вярвам на ушите си“ добива нов смисъл. В този контекст проблемът за стандартите за речев етикет добива много по-широк социолингвистичен и психолингвистичен план. В измеренията на един унифициран, достъпен, деструктуриран, хоризонтален свят свободата на осъществяване на комуникация се обуславя от представата за равнопоставеност между участниците или господство на „от-много-къммного форма на общуване“ (Павлова 2012: 10). Всеки е и автор, и аудитория едновременно, адресант и адресат на съобщение. Това флуидно присъствие на говорещата личност в съвременното общуване разколебава основните функции на езика. Политически коректният език се превръща в тема за разколебаването на вътрешната форма, плана на съдържание на езиковия израз. Както отбелязва А. Ефтимова, повечето забранени за употреба в публичното говорене думи са стилово маркирани (дисфемизми), но трябва да се отбележи и присъствието сред табуираните названия на неутрални стилово номинации (ортофемизми) (Ефтимова 2015). В своето изследване авторката посочва думи като стар, дебел, нисък, инвалид, сляп, глух, рак, луд, алкохолик, гей, лесбийка, негър, циганин като лексикални единици със статут на забранени думи за публичното общуване поради различни причини – избягване на дискриминация, на обидно отношение към събеседника, създаване на неудобство, езикова мода (Пак там).
За да се избегне употребата на думи, които могат да се интерпретират като израз на дискриминация в публичната комуникация, се използват описателни номинационни конструкции, а не директни (най-често еднословни) названия. В политически коректния език се предпочитат вторични номинации, перифрастични изрази: незрящ, човек с нарушено зрение, човек с нарушен слух, човек с физически увреждания, деца със специални образователни потребности, човек с алкохолна зависимост, лица с функционални и ментални дефицити, възрастни хора с ментални проблеми и др. В цитираните изрази посочването на извънезиковия обект се осъществява чрез изрази, в които опорната лексема е с общо, неутрално значение – човек, хора, лице, лица.
Освен чрез конституиращата разглежданите езикови изрази дума множеството, за което се отнася референцията в цитираните примери, се описва чрез информацията за наличие на определен признак – с нарушен слух, с алкохолна зависимост и т.н. Сами по себе си характеризиращите признаци свързани с представата за липса, за известно отклонение във функцията на свойство, качество – нарушено зрение, нарушен слух, физически увреждания, специални образователни потребности, алкохолна зависимост, функционални и ментални дефицити, ментални проблеми. В някои от изразите тази представа се внушава чрез прилагателно име – нарушен, специални, в други – чрез съществителното име – потребности, зависимост, дефицити, проблеми.
Може би особено внимание заслужава примерът за номинационна структура човек с алкохолна зависимост, тъй като ако в останалите изрази се денотира обект в контекста на наличие на липса на даден признак, то тук се посочва наличие на признак в най-голяма степен, но именно на признак с негативен знак. Словосъчетанието алкохолна зависимост има ясна негативна конотация в стереотипите на съвременния свят. За разлика обаче от директната номинация алкохолик, в която има процес на идентификация и категоризация на обекта, то в описателния израз човек с алкохолна зависимост се фокусира вниманието върху признака като единично свойство. В първия случай се имплицира оценка на признака, който е със статут на категоризиращ или причисляващ обекта към тип, клас обекти, а във втория – констатация за наличие на признака. Струва ми се тук е приложима с оглед анализа на различията в семантичната структура на тези двата типа номинационни структури интерпретацията им в контекста на противопоставянето на съществителни и прилагателни имена като елементи в езика, които са свързани според Анна Вежбицка съответно с категоризацията и дескрипцията по отношение на обектите от действителността (Вежбицка 1999: 96–98). Полската изследователка съпоставя двата лексикални класа именно на базата на опозицията между понятията ‘дескрипция’ и ‘категоризация’ и изтъква тезата, че ако първото понятие е свързано със способността на прилагателните имена да описват признаци, свойства, качества, поставяйки ги на едно равнище по значимост, то второто понятие обобщава функцията на съществителните имена да обозначават обектите в рамките на определении категории, на определен „вид“ (Пак там).
Разбира се, чрез различията между процеса на категоризация и процеса на характеризация при осъществяване на референция спрямо екстралингвистичен обект може да се обясни до голяма степен защо и неприемливият в публичното говорене израз алкохолик, и неговият евфемистичен корелат човек с алкохолна зависимост / алкохолно зависим, и двата представляващи семантично мотивирани номинации, са с различен статут съгласно съвременния речев етикет в процеса на комуникация в публичното пространство. Тук е важно да се подчертае, че изборът на една или друга номинация на обект от извънезиковата реалност винаги е прагматично обусловен. В израза алкохолик идентификацията на обекта е контекстуално зададена. За осъществяването ѝ се изисква контекст, който актуализира представа за алкохолик и не-алкохолик. Разбира се, този контекст е проблем на конкретната комуникативна ситуация, той не се позовава на общовалидни истини. Затова пък дескриптивният израз човек с алкохолна зависимост се основава на обективно дадени параметри, на медицински показатели, тъй като алкохолната зависимост е описана като болестно състояние.
Перифразата е алтернатива на прякото название и чрез нея участниците в езиковата комуникация имат възможността да назовават лица, предмети, явления индиректно чрез описание на техни отличителни признаци (Делева 2019: 2). Изборът на признак като основа за номинация при перифрастичното название се обуславя от личността на говорещия и от конкретните комуникативни цели. В този смисъл „в семантичната структура на перифразата намира отражение определена категоризация и концептуализация на света от страна на автора“, а това позволява перифразата да функционира като „средство за номинация чрез интерпретация“ в процеса на езиковото общуване (Пак там). Когато се анализират перифрази, които се използват в хода на езиковата комуникация с цел да се избегне употребата в публичния дискурс на директни названия, над които тегне обществено табу, то трябва да се отбележи, че заедно с процеса на избор на признак, който да конституира описателното название и да осигури неговата референциална функция, то говорещият прави още един избор. Той е изправен пред предизвикателството не просто да идентифицира обекта на своето изказване, не само да го назове, но да го идентифицира и назове по определен начин – приемлив в рамките на определени социални и културни норми. Съблюдаването на тези норми предпоставя избора на номинация, което всъщност прави и невъзможна неутралната позиция на говорещия. Избирайки политически коректна номинация, той вече изразява тип оценка, тип отношение спрямо назовавания обект, а именно – НЕдискриминационно, НЕвраждебно, НЕтабуизирано. Разбира се, крайните проявления на този тип говорене, речева изява се наблюдават предимно в институционалните форми на общуване, понякога и в медийната реч:
Квотите за заетост на хората с трайно намалена работоспособност са на път да разрешат незначителна част от проблемите на най-уязвимата социална група […] Най-голям глад за подходяща работна ръка за запълване на квотите има в София [...] Обявените вакантни длъжности, подходящи за хора с намалена работоспособност, са 911, докато регистрираните в столичните бюра по труда лица с трайни увреждания са със стотина души по-малко, или 796, сочи справка в Агенцията по заетостта. Пак според статистиката на АЗ най-малко търсещи работа лица с функционални и ментални дефицити спрямо общия брой регистрирани безработни има в […] (в. Сега, 26.08.2019).
Не е необходим задълбочен анализ на цитирания пример, за да се отбележи пренасищане на дескриптивни изрази. Повторенията на описателните названия в случая са оправдани, като се има предвид, че това са номинации със статута на специализирана, дори терминологична лексика, но именно поради този статут изобилието от перифрастични номинации се оказва още по-проблематично, тъй като не е еднозначна идентичността на обекта на референция. Един и същ референт ли се крие зад всички изрази, маркирани в получер? Дали определението подходяща работна ръка е достатъчно еднозначно и неутрално? Показателно в илюстративния пример е смесването на неутрален лексикален пласт и стилово маркирани, експресивни изрази – напр. най-голям глад за подходяща работна ръка… Това не е необичайна практика в медийната реч, но в контекста на настоящото изследване това може да се тълкува като още един сигнал за агресия на политически коректния език над участниците в комуникацията. В основата на езиковата практика, прилагаща стандартите за политическата коректност стои, отрицанието. Отрича се употребата на думи и изрази не с цел да се наложи положителна оценка, а за да не се допусне негативна оценка спрямо референта. Неутралното, неекспресивното речево поведение е обвързано по-скоро с негативния образ на обектите и явленията от действителността. То е продукт на този образ и нещо повече – то още повече разгръща неговия потенциал в опита да го преодолее и отрече, защото не представя неговата алтернатива с положителен знак. Политически коректният език е факт на отрицанието, а не на одобрението.
Още по-красноречиви, но вече в посока свръхекспресивност в речевата изява са следващите примери, ексцерпирани отново от публикации на популярни медии:
Транссексуална щангистка спечели сребро от световното. (в. Дневник, 2017/12/06); И това видяха щангите! Първи транссексуален медал на световното. (dnes.bg, 2017/12/06); Смут в щангите: Транссексуална състезателка е фаворит за златото. (btvnovinite.bgq 04.12.2017); Скандал в щангите: Транссексуална състезателка е фаворитка за златото. (trafficnews.bg, 04.12.2017); Историческо: Втори транссексуален състезател влиза в женския тенис. (tennis.bg, 28.03.2011); Воля! Тенисист без ръце стана сензация на Параолимпиадата. (dnes.bg, 14.09.2016); Как мъжагата Гавин стана жена и започна да мачка в щангите. (168 chasa.bg, 16.12.2017); Транссексуален мачка девойки на турнир по борба. (blitz.bg, 25.02.2017).
Спортът е особен вид активност на човека, в която идеята за равенство и за равнопоставеност има специфични измерения. В спортната надпревара всички участници са равни на старта, но на финала един е победител и един бива отличен като най-бърз или най-силен сред всички. В това е смисълът на състезанието – да покаже и да докаже, че не всички са еднакво бързи или еднакво силни. В последните десетилетия в спортът като през увеличително стъкло се отразяват разклатените устои на идеята за егалитарното общество през въпроса за равенството и неравенството на половете. В цитираните по-горе новини от света на спорта тази тема намира своя коментар в свръхекспресивната реакция на автора. В различните примери експресията има различен заряд, но във всички тях фактологията е представена в светлината на спортно събитие, което е оценено като необичайно, уникално, с историческа значимост, но не заради постигането на спортни рекорди, например, а заради участието на транссексуален състезател (срв. смут, скандал, сензация, историческо). В последните два примера глаголът мачка е натоварен да изрази квинтесенцията на спортната надпревара. Спортът е принизен до представата за нерегламентиран физически сблъсък. Но такива са и реалностите – все пак въпросът за равенството и/или неравенството между половете в спорта се регламентира извън опозицията мъжко –женско и се разрешава чрез лабораторни тестове, които да измерят нивата на тестостерон в състезателите. Необходимостта от недефинираност на пола е отражение на концепцията за реалността, в която доминира унифицираното отношение спрямо различните полови идентичности. Спрямо различията изобщо.
Политическата коректност е модел на порядък, който се отказва от йерархичните структури. В глобализирания унифициран свят не е възможен вертикалният ред, защото това означава неравнопоставеност на обектите в него. Мрежата е символ на технологично опосредстваното човешко битие, на хоризонтално организираното общество. „Мрежата е синоним на новото време“ (Павлова 2012: 13), но всъщност така постулираното равенство на Аз и Другите чрез правилата на политическата коректност, които отричат различията, защото те пораждат дискриминация, е едно противоречие само по себе си. В съвременното общуване всички са Аз, границите между говорещ и слушащ, между автор и аудитория са недефинитивни. В Мрежата всички са равнопоставени и анонимни. Липсата на самоличност и на определен статут (те и двете задават йерархичен ред) се осмислят като неограничени възможности. Светът е толкова малък, че ни предоставя безкрайни възможности, както гласи и една реклама на смарт устройство, живеем „С екран от край до край и възможности безкрай“[1]. Възможността за избор на идентичност в анонимното виртуално пространство, възможността за преодоляване на пространствени и времеви ограничения не означава самодостатъчност. В своята анонимна позиция, в своето бездействие Аз-говорещият изпитва необходимостта да се самоопределя в общуването с другите. В съвременното общуване думите са действия, защото при отсъствието на пространствено-времеви граници в свързаността с Другите единствен начин Аз да се заяви като активен субект е говоренето. Така думите създават реалност извън своята „аксиологична, дистинктивна стойност“ (Цегела 2015). С още по-голяма сила това важи в условията на публично общуване (най-често онлайн), в което речта е процес на визуализация и лингвистичният знак се конкурира с идеограмата. Думите все повече се възприемат като непосредствено заместващи конкретен референт, а това в контекста на идеята за политическа коректност означава потенциал и за дискриминационни практики. Затворени в капана на думите-действия, думите-образи, съвременните говорещи индивиди яростно отричат враждебната речева практика, те са еднакво агресивнии по отношение на езика на омразата и по отношение на езика на политическата коректност.
Винаги в общуването, особено в публичното, е бил актуален въпросът за плюенето като вербална реакция, като метафоричен израз на негативно отношение спрямо хора и явления. Разбира се, тези конотации на глагола плюя произхождат от традиционната социокултурна конвенция, според която да наплюеш някого означава символичен акт на порицанието му, на обругаването. С тази идея и една учителка решила да заклейми агресивното поведение на свой ученик чрез публичното му наплюване от страна на неговите съученици. В социалното пространство се разгърна разгорещена дискусия по повод този педагогически подход. Разбира се, в многогласното говорене на социалните мрежи мненията бяха противоречиви. Но извън конкретиката на фактите в случая е показателно това как един невербален акт поражда мощна вербална реакция. Метафорично казано, същинският проблем е дали плюенето замества или измества говоренето. Много по-категорични и еднозначни са границите на политическата коректност, отколкото тези на вербалната агресия, именно защото вербалната реакция е със силата на жест.
Езиковата номинация функционира в среда на комуникация, в която доминират правилата за не-говорене, до забрана за употребата на политически некоректни думи и изрази. Съвременната дискурсна практика отразява преди всичко опита да се назовават и идентифицират „безименни“ индивиди и групи в условията на технологично предпоставеното анонимно говорене.
БИБЛИОГРАФИЯ
Алтухова 2012: Алтухова, Т. В. Соотношении элементов устной и письменой речи в виртуальной коммуникации [http://www.philology.nsc.ru/journals/spj/pdf/2012_1/2012_1_Altukhova.pdf].
Бендик 2012: Bendyk, Е. Człowiekmaszynaielektronicznymózg. // Polityka, nr 11, 2012, 102–105.
Бояджиев 2008: Бояджиев, Т. Езиковата ситуация у нас в исторически и съвременен план и европейската езикова политика. // Български език, продължение от кн. 2, 2008 [https://www.balgarskiezik.eu/3-2008/T_Boyadzhiev.pdf].
Вежбицка 1999: А. Вежбицкая. Семантика грамматики. – В: Семантические универсалии и описание языков. Москва: Русская культура, 91–260.
Делева 2019а: Делева, В. За политическата коректност, стереотипите, езиковата картина на света. В: Стереотипът в славянските езици, литератури и култури. Сборник с доклади от Четиринадесетите международни славистични четения, София, 26-28 април 2018 г. т. 1. Езикознание. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 15–22.
Делева 2019б: Делева, В. Перифразата като средство за номинация в контекста на теориите за референцията. В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Факултет по славянски филологии. том: 104, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 221–252.
Ефтимова 2015: Ефтимова, А. Езиковото табу – две противоположни тенденции в медийната реч на детабуизация и евфемизация [https://aej-bulgaria.org/същност-на-езиковото-табу-за-две-проти/].
Иванов 2018: Иванов, М. Дигиталните светове на разказа. // Пирон, бр. 15, 1–23.
Лисенко 2010: Лысенко, Т. С. Взаимодействие устной и письменной формы существования языка в интернет-коммуникации. Дисертация канд. филол, наук. Воронеж.
Манович 2001: Manovich, L. The Language of New Media. Cambridge: MITPress.
Михайлова1999: Михайлова, Н. Интернет – минимизация на езика. // Български език и литература, бр. 6, 1999, 59–61. [https://liternet.bg/publish/nimihailova/inet.htm].
Павлова 2012: Павлова, И. Да споделяш в облаците. Новите медии и журналистиката. София: Фабер.
Питърс 2005: Питърс, Джон Дърам. Да говориш на вятъра. История на идеята за комуникация. София.
Сталянова 2020: Сталянова Н. Речта в съвременното българско общество. София: Парадигма.
Сталянова, Крейчова 2017: Stalyanova N., E. Kreychova. The Power of Public Speech. Sofia: Paradigma.
Тодорова 2017: Тодорова, Б. Компютърно-опосредстваната комуникация в глобализирания свят [https://www.researchgate.net/publication/329699223_KOMPUTRNO_OPOSREDSTVANATA_KOMUNIKACIA_V_GLOBALIZIRANIA_SVAT].
Фридман 2007: Friedman, T. The World is Flat. NewYork: Picador.
Цегела 2015: Cegieła, A. Słowa niebezpieczne i niepożądane w przestrzeni społecznej. Etyka słowa a poprawność polityczna. 26.01.2015. Obserwatorium Etyki Słowa [http://oes.uw.edu.pl/2015/01/26/slowa-niebezpieczne-i-niepozadane-w-przestrzeni-spolecznej-etyka-slowa-a-poprawnosc-polityczna/].
Чавдарова 2019: Чавдарова, Н. Понятието „джендър” в политическото говорене. – Преходът и политическите езици [https://bojidarivkov.files.wordpress.com/2019/07/body.pdf].
