На първата българо-румънска кръгла маса, проведена на 3 и 4 юли 1995 г. в София в рамките на сътрудничеството между Института по балканистика при БАН и Института за югоизточноевропейски проучвания към Румънската академия на науките, Валентина Васева представи доклад „Названията на задушницата у българи и румънци (по етнографски данни)“ (вж. по-късната публикация на доклада Васева 2000). В оживената дискусия около представената от Валентина Васева карта на названията на задушницата в българските диалекти Боряна Велчева направи ценни наблюдения, в които се отразяваше нейното дълбоко познаване на историята на българския език и на неговите диалекти. Тогава единодушно стигнахме до мисълта, че е хубаво българските названия на задушницата да бъдат разгледани не само от етнографска, но и от езикова гледна точка. Днес, повече от 25 години по-късно, подхващам тази идея и посвещавам статията си на Боряна Велчева, до която за жалост вече не мога да се допитам, нито можем да обсъдим вече готовия текст.
Задачата на тази статия е, от една страна, да допълни ареалната картина, изградена на базата на етнографски данни от Валентина Васева[1], а от друга страна, да интерпретира ареалната конфигурация и самите названия.
Основните названия на обичая за общ помен на починалите, който се прави ежегодно на определени дни, може да разделят на три групи (вж. карта № 1):
1) Производни от душа:
А) Задỳшница, което е възприето и в българския книжовен език (БТР: 244; Радева 2012: 187; РБЕ) и има обширен северен ареал, обхващащ северозападните, преходните, северната част на югозападните говори и голяма част от балканските говори[2];
Б) от основа задуш-/ задушнин- – зàдуш, зàдуша, зàдуши, задỳши, задушѝ, задỳшнини – с некомпактен ареал в южната периферия на типа задỳшница[3];
В) рупските названия с основа одуш- / одушн- / одушк- / одушч-: òдуша (òдуш’а), òдушо, òдуше (òдуш’е, òдушйе), òдуши, òдуш’, òдушно, òдушка, òдушче[4];
Г) дỳшница, душнѝца със североизточен ареал, обхващащ мизийските говори и загорския клин, а също граничещи с тях пунктове с еркечки говор и с подбалкански говор[5];
Д) регистрираното в Ксантийско название душнà, дỳшна, дỳшн’а[6];
2) названия от корен мъртв- в южната част на югозападните говори: мъ̀ртва, мъ̀ртва съ̀бота (мъ̀ртва съ̀мбота), мъртвèм, мъ̀ртвен (мъртвèн, мртвèне), мъ̀ртвен дèн’, мъ̀ртви (стàри мъ̀ртви), заклопѝ-мръ̀тви[7];
3) мòша ж.р. в някои селища с гребенски говор[8].
Някои от тези названия се употребяват за конкретна задушница през годината с различни определения, свързани с йерархичното място на тази задушница сред другите задушници през годината (напр. гол’àма задỳшница, гул’àмата душнà, мàлка задỳшница), с времето – връзка на задушницата с определен празник (напр. Арàнгеловската душнѝца) или сезон (зѝмна òдуша, л’àтна òдуша) и с храни, раздавани на съответната задушница (напр. кокòша задỳшница, б’àла задỳшница, черèшовото òдуше, колàчно òдуши, плекèтно òдуши) (вж. подробно при Васева 2000: 109–114).
В. Васева отбелязва за задушницата, че „голяма роля при нейното оформяне като обичай играе християнството, което възприема езическите празници, посветени на мъртвите, и ги прикрепва към определени дни в църковния календар, без да променя съществено обичайното време от годината, в което били провеждани“ (Васева 2002: 5). Това означава, че обичаят задушница и неговите названия са се утвърдили сред българите с приемането на християнството през ІХ век, но началото на този процес е по-ранно, тъй както и християнството по нашите земи е по-отдавнашно. В тези названия, както ще стане ясно от по-нататъшния ми анализ, са съхранени архаични особености на българския език, които са загубени в съвременния език, като обяснението за това се крие във връзката на названията на задушницата със словесни формули, които са част от погребалната обредност. По подобен начин в поздрава Добър вечер! е запазен старият мъжки род на думата вечер, която днес е от женски род, или в Слава Богу! е запазен дателният падеж в Богу.
Конструкции предлог + душа
В основата на названията за задушница, производни от душа с представка, стоят конструкции с предлог и душа.
Предложната конструкция за душа наблюдаваме както субстантивирана (и съответно пред съществителното вече може да се употреби друг предлог или определение, напр. за зàдуша, Панѝчкини зàдуши), така и като предложна конструкция[9] и в този случай между предлога и съществителното душа може да се вмъква друга дума (такива примери се наблюдават главно във фолклора, напр. за майчина дỳша; за дèтева дỳша), като границата между субстантивираните и предложните употреби не е рязка, напр. в първия пример от Прилеп, цитиран в бел. № 10, Марко Цепенков употребява задуша обикновено субстантивирано – вечера за задуша да му даат на роднините и прийателите; к’е му йадат за задуша; му йадеа за задушата; земайк’и за задуша – но еднократно и като предложна конструкция (...дури са живи живите, се к’е му пеат и за душа к’е му раздават). Типичната съчетаемост на предложната конструкция е: раздавам / давам някому за душа, пия за душа някому, готвя [нещо] за душа някому, моля се за душа, правя / харча / градя [нещо] някому за душа (вж. конкретните примери в бел. № 9).
Предложната конструкция е субстантивирана не само в названията на задушницата от типа зàдуш м.р. зàдуша ж.р., зàдуши/задỳши/задушѝ мн. и производните от тях задỳшница, задỳшнини, но и с други близки значения в сферата на погребалната обредност – ‘угощение след погребението’, ‘угощение при помен за починал до година от смъртта’, ‘помен за починал на 40-ия ден от смъртта’, ‘помен за починал до година от смъртта’, ‘раздаване на храна в памет на починал(ите)’[10].
Субстантивираното и терминологизирано задуша (и неговите варианти) е разпространено по южната периферия на типа задушница, което се съгласува с факта, че то е по-старинно от типа задушница. Фолклорните примери с предложната конструкция за душа са характерни за целия ареал на типовете задушница и задуша, задуши, а като жива употреба предложната конструкция се наблюдава в югозападната периферия на типа задушница (вж. карта № 2).
Предложната конструкция о душа е съхранена петрифицирана само в рупските названия на задушницата òдуша (òдуш’а), òдушо, òдуше (òдуш’е, òдушйе), òдуши, òдуш’, òдушно, òдушка, òдушче.
Предложната конструкция по душа е съхранена петрифицирана в съществителните пòдуши, подỳше, пудỳши със значения ‘помен за починал до година от смъртта’, ‘угощение на помен за починал’в балкански говори в Еленско, Луковитско, Севлиевско, Тетевенско и Троянско[11] (вж. карта № 2). Валентина Васева сочи значение ‘задушница’ за този термин в Ловешко, Габровско и Троянско (Васева 2000: 107; Васева 2002: 8), без да посочва източниците си. Като се изключи обаче речника на Найден Геров и РБЕ[12], нито един от публикуваните или архивните диалектни и етнографски източници[13], до които аз имах достъп, не потвърждава това значение. Интересно е да се отбележи, че според данните, събрани от А. Плотникова, в сръбски се употребява също термин подушjе с много подобни на българските значения: ‘угощение след погребението’ (Шумадия, Гружа, Болевацко), ‘помен за починал до година от смъртта’ (Шумадия, Хомолие), ‘помен за починал в първата събота след смъртта’ (Щубик, Неготинско), срв. и производните от подушjе – подушне софре ‘погребални угощения след погребението и в течение на година от смъртта’ (Гласинац в Босна и Херцеговина), пòдушње ‘помени за починал в течение на година от смъртта’, подушни брав ‘жертвен овен на помен’ (Плотникова 2004: 582–594, 601).
И трите предлога в тези конструкции изразяват косвения обект, в чиято полза се извършва действието и това тяхно значение е засвидетелствано в старобългарските паметници. Старобългарският предлог ꙁа с винителен или с родителен падеж е служил за означаването на обект, в чиято полза, заради който се извършва действието, срв. добрѣе естъ едномꙋ ловѣкꙋ ꙋмьрѣт ꙁа люд (Йоан 18: 14; Зографско евангелие, Асеманиево евангелие, Савина книга); молтвѫ сътворѫ ꙁа вꙑ ꙁа вьсего рода крьстꙗньска (Супрасълски сборник) (Старославянский словарь: 223–224). И старобългарският предлог по с местен падеж може да обозначава лицето, в чиято полза се извършва действието, срв. напр. старобългарския текст в Зографското, Асеманиевото и Мариинското евангелие от Марк 9: 40: мже бо нѣстъ на вꙑ⸱ по васъ естъ (Старославянский словарь: 454), който на новобългарски се превежда със Защото, който не е против вас, той е за вас. Също и старобългарският предлог о с местен падеж може да обозначава предмет или лице, в чиято полза се извършва действието, напр. дѣло бо добро съдѣла о мнѣ в Зографското евангелие се предава на новобългарски с [Тя] извърши добро дело за Мене (Матей 26: 10) (Старославянский словарь: 388). Единствено предлогът за е запазил това свое значение и до днес – срв. напр. някои от дадените от Й. Заимов примери: Давам за бедните; Работя за себе си; Пия за успеха на делото (Заимов 1959: 355). Затова е особено ценно, че в названията на помена пòдуши (и варианти) и на задушницата òдуши (и варианти) е съхранено това старо значение на съответните предлози.
Интерес представлява и морфологическото оформяне на названията, възникнали от предлог + душа. В старобългарски дꙋша се е числяло към ja-основи. Но в среднобългарския период се наблюдава затвърдяване и преход на имената от ja-основи към а-основи (вж. Мирчев 1978: 170–171). Ето защо окончанието -и в зàдуши, задỳши, задушѝ може да се интерпретира като наследник на окончание -ꙑ, което при съществителните от а-основи е окончание за родителен падеж единствено число и за именителен и винителен падеж множествено число, т.е. възможно е да имаме петрифицирана конструкция предлог за + души (родителен падеж, ед.ч.), когато се отнася за помен за починал, и за + души (винителен падеж, мн.ч.), когато се отнася за задушница, т.е. общ помен за починалите. В зàдуша окончанието -а може да е старото окончание за именителен падеж -а, но по-скоро това е старото винително окончание -ѫ, както личи от родопските членувани форми задушồта ‘раздаване на хляб и питки в памет на умрелите’ (вж. за тях в бел. № 10), в които ударението пада върху окончанието. Възможно е и друго обяснение: зàдуша да е образувано от интерпретираното като форма за мн.ч. зàдуши, но това обяснение ми се струва по-малко вероятно заради запазените във фолклора употреби на за душа като предложна конструкция, а не като съществително. Пътят обаче на рядката форма зàдуш м.р., ед.ч. (Зарово, Солунско; Сяр) е бил именно такъв: тя е образувана от формата зàдуши мн.ч., като в говора на Зарово има семантична диференциация между двете форми: формата за множествено число означава ‘задушница’, докато формата за единствено число е ‘обреден хляб, който се приготвя за задушница’ (Вачева-Хотева, Керемидчиева 2000: 13), а в Сяр значението на зàдуш е ‘помен за починал’ (КИДР).
От основа одуш- най-широко разпространената форма е òдуше (òдуш’е, òдушйе). В окончанието -е вероятно е съхранено старото окончание за местен падеж на а-основи -ѣ. Това окончание по-голямата част от диалектите интерпретират като окончание за среден род, единствено число (срв. Зъ гул’àмуту òдуше свърѝф чѝн’цъ, Хасково), но е възможно думата да бъде и от женски род[14] или в множествено число[15] (вж. пълните данни за граматическата характеристика на òдуше в бел. № 4).
В окончанието -и на формата òдуши вероятно се крие старото окончание - за местен падеж на имената от ja-основа, т.е. формата òдуши е по-старинна от формата òдуше, тъй като в нея все още не е отразен преходът на думата душа от ja- към а-основи. Това обяснение за окончанието -и в òдуши се съгласува добре с периферното разпространение на формата òдуши спрямо по-широко разпространения тип òдуше. В малка част от материалите, с които разполагам, е дадена граматическа характеристика за òдуши (вж. пълните данни за граматическата характеристика на òдуши в бел. № 4), но от тях става ясно, че в едни селища думата е интерпретирана като съществително от среден род, а в други – като съществително в множествено число. Възможно е и друго обяснение за окончанието -и в òдуши: то да е континуант на окончанието -ꙑ за винителен падеж, множествено число на имената от а-основи. За тази интерпретация са нужни две предпоставки: първо, думата душа да е в множествено число, което е напълно възможно, ако се вземе предвид същината на задушницата като общ помен за починалите, т.е. помен за много, а не за една душа; и второ, употребата на винителна форма след предлога о със значение ‘в полза на’ би отразявала настаняването на обща форма след предлога (вж. за този среднобългарски процес Мирчев 1978: 276–280, 289–291). Тези две предпоставки за възникването на -и в òдуши от -ꙑ предполагат, че òдуши е по-късно от òдуше, но това противоречи на периферното разпространение на типа òдуши, подсказващо, че то е по-архаично от типа òдуше. За част от селищата с типа òдуши може да се предположи, че формата се е получила от òдуше след редукция на краесловното е в и, но това обяснение не би могло да важи за всички селища с òдуши, тъй като редукцията е >и в краесловие е общо взето нехарактерна за рупския ареал (вж. БДА 1: 13, 25; 3: 32, 25, 50).
За формата òдуша трябва да се предположи, че е по-късна от формите òдуше и òдуши, тъй като в този случай е запазена не формата за местен падеж, а се наблюдава обща падежна форма след предлога о. Рядката форма òдушо подсказва, че ролята на обща форма е играела старата винителна форма на думата душа, а във формата òдуш’а е запазена мекостта на ш, която е била характерна за стб. дѹшꙗ, когато думата е била още от jа-основи.
Механизмът за появата на рядката форма òдуш’ е същият като при формата зàдуш, т.е. от формата òдуши, която е интерпретирана като форма за множествено число.
Също както при òдуше и òдуши, окончанието -е в подỳше може да се обясни като наследник на окончанието -ѣ за местен падеж на а-основи, а окончанието -и в пòдуши, пудỳши – като продължение на старото окончание - за местен падеж на jа-основи. В този случай обаче има едно по-вероятно обяснение за окончанието -и: че то е получено от окончанието -е в резултат на характерната за ареала редукция е>и (вж. за редукцията на краесловното е в ареала на балканските говори БДА 2: 38, 4: 59).
Благодарение на помощта на Олга Младенова за две от предложните конструкции разполагам с примери за употребата им от края на ХVІІ век. Предложните конструкции с предлозите за и по се откриват в непубликуваното и неанализирано слово „За изхода на душата“ от тип тогизи, което присъства единствено в новооткрития дамаскин Л4 на листове 347а–353а. Този дамаскин се съхранява в Регионалния исторически музей в Ловеч и е датиран между 1690 и 1700 г. (вж. Младенова, Петкова, Узунова 2016, където този ръкопис се въвежда в научно обращение, датира се и се описва като съдържание). Значението на задшїе навярно е ‘раздаване на храна за починал’: амѝ коги́_сⷶ раⷥдѣлѝ дш҃а́та члчⷭ҇ка ѿ_тѣ́лото , що ра́боты и҆_как꙽во, и҆_защо бы́ва помина́нїе и҆ задшїе ней́ (Л4: 349б), а по д́шїѥ е с предполагаемо значение ‘помен за починал’: Пи́таⷧ҇_ма_си и҆_защо́ ги помѣн́вать и҆_стр́вать иⷨ по д́шїѥ (Л4: 351а). Изписването на зад́шїе като една дума се дължи на неговото субстантивиране, а по д́шїѥ е все още по-близо до предложната конструкция, което е отразено и в разделното му изписване.
Следващите употреби на задушiе и за душа, с които разполагам, са вече след средата на ХІХ век[16].
И трите предложни конструкции са с първоначално значение ‘в полза / в памет на душата на починалия / починалите’ и са свързани с основния компонент в погребалната и следпогребалната обредност – раздаването на храна (и дарове) ‘в полза / в памет на душата на починал(ите)’ (вж. Васева 2002: 6–7 за мястото на този компонент в обредността на задушница). Оттук идва и семантичното им вариране от ‘раздаване на храна в памет на починал(ите)’, ‘угощение след погребението’, ‘угощение при помен за починал до година от смъртта’, през ‘помен за починал до година от смъртта’ до ‘задушница: общ помен за починалите’. Диалектният текст от Дихово, Битолско показва една много интересна употреба на предложната конструкция за душа: когато жените раздават на помен или на задушница за починал(ите), подавайки храната, те казват: нà ша за мàйка, на задỳша за мàжот ми, за тàтко... (вж. по-широкия контекст на тази реплика в бел. № 7; Гроен 1977: 228). Също и раздаването приживе за собствената душа е придружено от реплики като: Аj за душа моjа нека ми се наjде (Битолско – Маково; вж. по-широкия контекст в бел. № 9) или Ова за душа да ми се наjде, немам ќерка, коj ќе ми даде? На тоj век да ми се наjде! (Прилепско – Полчище; вж. по-широкия контекст в бел. № 9). Това показва, че предложните конструкции за / о / по + душа са здраво вградени в погребалната и следпогребалната обредност и свързаните с нея словесни формули и именно от тези формули израстват зàдуша и òдуша (и техните варианти) като названия на задушницата и пòдуши като название на помена. Подобен процес на възникване на название на празник от словесните формули, казвани на този празник, наблюдава Тодор Тодоров при диалектните названия на Нова година Сỳрова годѝна, Сỳръва годѝна, Сỳрова, Сỳрава, Сỳрва (Тодоров 1993–1994: 346).
Производни от субстантивираните предложни конструкции:
задушница, одушно
От вече субстантивираната предложна конструкция задуша е било образувано прилагателното задушен (по модела вода > воден, риба > рибен, злоба > злобен, надежда > надежден) което в словосъчетанието задушна събота е започнало да обозначава задушниците през годината, като първоначалното значение е било ‘събота, в която се прави задуша / се раздава задуша на починалите’. Съставното название задушна събота е съхранено в песенния фолклор[17], в банатския говор[18] и се открива в книжнината на ХІХ век[19].
От задушна събота чрез универбизация и суфиксация е образуван най-широко разпространеният сред православните българи, македонци и сърби термин задỳшница (вж. целия южнославянски ареал на карта № ІІ-2-7 у Плотникова 2004: 604–605, 195–199).
Фолклорните записи с употреба на задушна събота са от ареала на задỳшница и това потвърждава свързаността на двата типа названия. А типът зàдуш м.р. зàдуша ж.р., зàдуши/задỳши/задушѝ мн. ‘задушница’ и задуша, задуши (и варианти) със значения ‘раздаване на храна в памет на починал(ите)’,‘угощение след погребението’, ‘угощение при помен за починал до година от смъртта’, ‘помен за починал на 40-ия ден от смъртта’, ‘помен за починал до година от смъртта’ се открива в южната периферия на типа задỳшница (вж. карта № 2). Това периферно разпространение е знак за архаичността на този тип названия и се съгласува с представения тук развой: 1) предложна конструкция за душа, която се употребява формулно в погребалната и следпогребалната обредност; 2) субстантивация на предложната конструкция > задуша (ж.р.); 3) образуване на прилагателно задушен от съществителното задуша; 4) съставно название на задушницата задушна събота; 5) универбизация и суфиксация на съставното название задушна събота > задушница. В изграждането на обширния южнославянски ареал на термин задушница вероятно роля е играла и православната църква, част от чийто календар са три задушници – преди Архангеловден, преди Месни заговезни и преди Петдесетница.
Най-ранният пример за употреба на термин задушница, с който разполагам, е от Петко-Славейковия вестник „Гайда“ от 1863 г., следван от множество други примери от втората половина на ХІХ век[20].
И от субстантивираната предложна конструкция òдуша / òдуше / òдуши се образува прилагателно (подобно в словообразувателно отношение на задушна), което обаче се субстантивира във формата си за среден род òдушно. Тази форма се налага като название на задушницата в неголям, но компактен ареал в Асеновградско, Девинско и Смолянско.
Има още едно съществително – задỳшбина, задỳзбина – което е производно от за душа. В сръбски думата означава ‘благодеяние, направено от благочестиви подбуди (обикновено църква, манастир, построени за спасение на душата, или друго добро дело)’ (Караџић 1818: 191), но също и ‘угощение на помен до година от смъртта’ (западна Сърбия и Войводина) (Плотникова 2004: 593, 594). П. Скок извежда думата от предложната конструкция zadušu, към която са добавени суфиксите за образуване на абстрактни съществителни -ьb- и -ina- и подобно образувание е и popudbina<poputu + -ьb- + -ina- (Скок 1: 81), срв. употребата на същите два суфикса и в бълг. чужбина.Тълкуванието, което Н. Геров дава за българската дума, е: ‘1. Помен с гощавка за умряло; 2. Нечто за обще добро, като чешма, кладенец, път, мост, които е направил някой за душата си’ (Геров 1: 68). По данни от народни песни думата е разпространена в Западна и Егейска Македония и Средна Западна България, но на диалектно равнище тя изглежда се употребява само в някои говори в Западна Македония[21] (вж. карта № 2). Това разпространение повдига въпроса дали думата не е заета от сръбски.
Душница
Механизмът на възникване на названието дỳшница, душнѝца прилича на този за задỳшница, но със съществената отлика, че душница е директно производно от душа, а не от субстантивираната предложна конструкция за душа.
Душница е възникнало чрез универбизация и суфиксация от душна събота, което е регистрирано сред капанците в Разградско, където се употребява за задушницата преди Архангеловден (Василева 1985: 229), в еркечкия говор със значение ‘деня преди Връбница, т.е. Лазаровден’ (Поморийско – Козичино; ДА), в Карнобатско със значение ‘задушница на Лазаровден’ (Легурска, Павлова, Китанова 2012: 101) и в народна песен от Бесарабия[22], а в Смолско, Пирдопско дỳшна недèл’а означава ‘седмицата преди задушница’ (Кънчев 1968: 99). Може да се предположи, че от дỳшна съ̀бота чрез универбизация е възникнало и регистрираното в Ксантийско название на задушницата душнà, дỳшна, дỳшн’а.
Прилагателното в дỳшна събота е старо, то е регистрирано с девет употреби още в старобългарския период (стб. дꙋшьнъ ‘душевен’), но единствено в Супрасълския сборник (Старославянский словарь: 200), създаден през ХІ век в Североизточна България, т.е. тъкмо в ареала на производното от дꙋшьнъ душница. За праславянски се реконструира не само прилагателно *dušьnъ ‘душевен; отнасящ се до душата’, но и съставно название *dušьnъ dьnъ ‘ден, посветен на починалите предци’ (СП 5: 115). Въпреки възможната връзка с по-старо праславянско название *dušьnъ dьnъ, бълг. дỳшна събота и душница са образувани на българска почва, като душна събота вероятно следва модела на гръцкото название на задушницата το ψυχοσάββατο, получено от средногръцкото съставно название Σάββατον ψυχών, букв. ‘събота на душите’ (ΛΚΝ).
Названия с корен мъртв-
Названията с корен мъртв- са взаимно свързани и с ясно очертан югозападен ареал, в чиято западна част е типът мъ̀ртва съ̀бота, по средата са типовете мъртвèм, мъ̀ртвен (мъртвèн, мртвèне), мъ̀ртвен дèн’ и на изток е типът мъ̀ртви (стàри мъ̀ртви), заклопѝ-мръ̀тви.
Навярно най-старинният вариант е мъртвèм, тъй като в него е съхранена стара дателна форма за множествено число на прилагателното мрьтвъ, което още в старобългарски в сложната си форма се е субстантивирало и е означавало ‘мъртвец’. В среднобългарския период под влияние на местоименното склонение настъпват промени с окончанията на сложните прилагателни и така старото окончание за дателен падеж, множествено число -ꙑ()мъ става -ѣмъ (вж. Мирчев 1978: 177) и именно на форма мрьтвѣмъ е наследник названието на задушницата мъртвèм. Може да се предположи, че този тип название е възникнало чрез универбизация на съставно название *мъртвèм ден ‘ден за мъртвите’, *мъртвèм съ̀бота ‘събота за мъртвите’. Тоест, функцията на дателния падеж за предназначение тука е същата като в разгледаните предложни съчетания с душа. Съхраняването на стара дателна форма в еортоним е в съзвучие със съхраняването на старинни форми, включително и дателни, в ономастиката (срв. Бечева-Караоланова 1988, където се привеждат топоними със запазена дателна форма от различни краища на България).
Мъ̀ртвен (мъртвèн, мртвèне) е по-широко застъпено от мъртвèм и се интерпретира като наследник на праславянското прилагателно *mьrtvьnъ(jь), образувано със суфикс -ьnъ от прилагателното *mьrtvъ и означаващо в южнои източнославянските езици ‘смъртен’, като в сърбохърватски и руски субстантивирано означава ‘мъртвец’ (ЭССЯ 21: 150). От старобългарските паметници прилагателното мрътвьнъ е засвидетелствано със значение ‘смъртен’ в Синайския евхологий (СтбР) и в Написание за правата вяра на Константин-Кирил Философ, а също и в няколко по-късни апостола – Слепченски апостол (ХІІ век), Охридски апостол (края на ХІІ в.), Македонски апостол (ХІІ в.), Христинополски апостол (ХІІ в., руски препис), Шишатовачки апостол (от 1324 г., сръбски препис) (СЯС 3: 235). Струва ми се обаче, че не е изключено съществителното мъ̀ртвен ‘задушница’ също да е наследник на старата дателна форма мрьтвѣмъ, която да е преосмислена като прилагателно със суфикс -ен. В полза на тази интерпретация говори разпространението на типа мъртвèм в няколко компактно разположени пункта в ареала на мъртвèн, мъ̀ртвен. В този случай развоят би бил: *мрьтвѣмъ дьнъ > *мъртвем ден > засвидетелстваното в Гевгелийско мъ̀ртвен дèн’ и във Вепръчани, Прилепско мртвèни днѝ > мъртвèн, мъ̀ртвен.
Вариантът мъ̀ртви е свързан според мен с варианта мъртвèм и вероятно отразява по-нова, вече аналитична форма на мъртъв в словосъчетание със значение ‘ден / дни на мъртвите’, т.е. предполагаемият развой е: *мрьтвѣмъ дьнъ / дьн > *на мъртви ден / дни > мъ̀ртви дни > мъ̀ртви.
Вижда се, че езикът опитва различни стратегии за адаптация на старата дателна форма мрьтвѣмъ: едната е превръщането ѝ в прилагателно (при варианта мъ̀ртвен), а другата е замяната ѝ с аналитична конструкция, след което предлогът отпада, съгласува се прилагателното със следващото съществително, което впоследствие също отпада (при варианта мъ̀ртви). Втората стратегия може да се предположи и при мъ̀ртва съ̀бота: *мрьтвѣмъ сѫбота > *на мъртви(те) събота > мъ̀ртва съ̀бота > мъ̀ртва (тази последна фаза, получена чрез универбизация, се употребява в костурския говор успоредно със съставното название мъ̀ртва съ̀бота).
Ареална интерпретация
Както сочат и Валентина Васева, и Анна Плотникова, основното противопоставяне е между названията, производни от душа (тук попадат типовете задỳшница; зàдуш, зàдуша, зàдуши; òдуша, òдуше, òдуши, òдушно; дỳшница, душнѝца; душнà, дỳшна, дỳшн’а) и названията с корен мъртв-. Третият тип название – регистрираното в няколко гребенски селища мòша – е първо, локално, и второ, заето от румънското moşi ‘задушница; букв. прадеди’ (БЕР 4: 267)[23], което позволява да го изключим от основното противопоставяне. А. Плотникова интерпретира ареално това противопоставяне в южнославянския ареал, като установява, че типът названия с корен мъртв- има периферен ареал (освен в югозападния българо-македонски ареал този тип название се среща и при хърватите католици по Адриатическото крайбрежие с форми Mrtvidan, Dan mrtvih, Mrtvi), докато ареалът на производните от душа е централен, и това ѝ позволява да заключи, че типът названия, производни от мъртв- са по-архаичните (Плотникова 2004: 197–199). Това заключение може да бъде потвърдено и с наблюдението на В. Васева, че при названията с корен мъртв- липсва християнското осмисляне на задушницата като посветена на душите на мъртвите, както е при термините, производни от душа (Васева 2000: 109).
Доразвивайки идеята на А. Плотникова, бих казала, че действително имаме централен и периферен ареал, но иновационният централен ареал е севернобългарският ареал на типа задỳшница (който продължава на запад и обхваща и сръбските диалекти и в чиято периферия откриваме типа задуша, задуши), а архаичният периферен ареал е неединен: на североизток имаме типа душница, на югоизток – названията от основи одуш- / одушн- / одушк- / одушч-, а на югозапад – производните от мъртв-. При това не само производните от мъртв- се откриват по южната периферия на южнославянския ареал на задушница но и североизточнобългарското душница има съответствия в западната периферия на южнославянския ареал в хърв. dušni dan и словен. Dušniden (вж. карта № ІІ-2-7 у Плотникова 2004: 604–605).
Ареално и от гледна точка на историята на българския език интерес представлява противопоставянето между представката за- и представката о- при производните от душа на българската езикова територия. Изоглосата, очертаваща разпространението на названията от основи одуш- / одушн- / одушк- / одушч-, може да бъде включена в изоглосния сноп, очертаващ ареала на рупските говори (вж. този изоглосен сноп у Бояджиев 1991: карта № 2). Изглежда ареалното противопоставяне между представките за- и о- в названията на задушницата отразява по-старо противопоставяне между предлога за и предлога о за изразяване на значението ‘в полза на’.
В рамките на производните от душа друго противопоставяне е, от една страна, между названията, които стъпват върху предложна конструкция (задушница, задуша/задуши, одуше / одуши / одуша / одушно), която е част от словесна формула, употребявана в погребалната и следпогребалната обредност, и от друга страна, душница и душна, душн’а, които очевидно се движат по друг път, може би продължавайки праслав. *dušьnъ dьnъ, което впоследствие е модифицирано по гръцкото название на задушницата ψυχοσάββατο.
От словообразувателно и ареално гледище се наблюдава още едно противопоставяне. Имаме обширен северен ареал с вклиняване на юг в родопската област (вж. карта № 1), в който названието на задушницата – задушница, душница, душна / душн’а, одушно – е образувано от прилагателно с корен душ- и суфикс -н- (задушна, душна, одушно) чрез субстантивация или чрез универбизация на съставно название и суфиксация. Докато в южния ареал имаме на югоизток названия, получени чрез субстантивация на предложна конструкция (задуша, задуши, одуша, одуши, одуше), а на югозапад названия, получени чрез универбизация и следващи промени от съставни названия от типа *мрьтвѣмъ дьнъ / дьн и *мрьтвѣмъ сѫбота.
И така, от направения анализ се вижда, че поради обвързаността си със словесните формули, използвани в погребалната и следпогребалната обредност, и архаичните особености, които пазят, българските диалектни названия на задушницата са една интересна страница от историята на българския език. Вижда се, че съществуват три изходни точки за образуването им – (1) предложните конструкции в словесните погребални и следпогребални формули; (2) праславянски съставен термин *dušьnъ dьnъ ‘ден, посветен на починалите предци’, който впоследствие е модифициран по гръцкото название на задушницата ψυχοσάββατο; (3) съставни названия *мрьтвѣмъ дьнъ / дьн и *мрьтвѣмъ сѫбота – и съвременните диалектни названия на задушницата отразяват както тези най-ранни етапи в развоя на названията, така и по-късните.
Карта № 1. Названия на задушницата в българските диалекти
1.1. Задỳшница; 1.2. Зàдуша, задуши; 1.3. Задỳшнини; 1.4. Задỳшна съ̀бота (в народни песни); 2.1. Òдуш’а, òдуш’е̥ ж. р., òдуша, òдуше̥ ж. р.; 2.2. Òдуш’е, òдуше, одỳше; 2.3. Òдуши; 2.4. Òдуш’, òдушка, òдушче; 2.5. Òдушно; 3.1. Душница; 3.2. Душна събота; 3.3. Душнà, дỳшна, дỳшн’а; 4.1. Мъртвèм; 4.2. Мъртвèн, мъ̀ртвен; 4.3. Мъ̀ртвен ден’, мртвèни днѝ; 4.4. Мъ̀ртви (и стàри мъ̀ртви, заклòпи-мръ̀тви); 4.5. Мъ̀ртва съ̀бота; 4.6. Мъ̀ртва; 5. Мòша; 6. Производни от прилагателни задушн-, одушн-, душн-
Карта № 2. Предложни конструкции в погребалната и следпогребалната обредност
1.1. Задỳшница 'задушница'; 1.2. Зàдуша. задуши 'задушница'; 1.3. Зàдуша. задỳша. задушồта. за душềте. зàдуши. задуш. зàдушjе. зàдушни 'раздаване на храна в памет на починал(ите)', 'угощение след погребението или при помен за починал', 'помен за починал до година от смъртта'; 1.4. Задушбина в диалектите; 1.5. Задушбина във фолклора; 1.6. За душа като предложна конструкция в диалектите; 1.7. За душа като предложна конструкция във фолклора; 2. Òдуш- 'задушница'; 3. Подуши. подỳше. пудỳши 'помен за починал до година от смъртта', 'угощение на помен за починал'
БИБЛИОГРАФИЯ
Арнаудов 1913: Арнаудов, М. Фолклор от Еленско. Наблюдения и материали. // СбНУ, 1913, 27, 1–389.
БДА 1–4: Български диалектен атлас. София: Издателство на БАН. Т. 1. Югоизточна България. 1964; Т. 2. Североизточна България. 1966; Т. 3. Югозападна България. 1975; Т. 4. Северозападна България. 1981.
БЕР 4: Български етимологичен речник. Т. 4. София: Издателство на БАН, 1995.
Бечева-Караоланова 1988: Бечева-Караоланова, Н. Местни имена от Ивайловградско със запазен дателен падеж. // Български език, 1988, 38, № 2, 118–120.
Бизеранова 2013: Бизеранова, С. Между живота и смъртта. Погребални и поменални обичаи при българи и власи във Видинско. Враца: Алекспринт, 2013.
БНБ: Богданова, Л., Ст. Бояджиева, Н. Кауфман, К. Михайлова, Л. Парпулова, Св. Петкова, Ст. Стойкова. Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви. Част 1–2. // СбНУ, 1993–1994, 60.
Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1991.
БТР: Андрейчин, Л., Л. Георгиев, Ст. Илиев, Н. Костов, Ив. Леков, Ст. Стойков, Цв. Тодоров. Български тълковен речник. Четвърто издание. Допълнено и преработено от Д. Попов. София: Наука и изкуство, 2002.
ВА: Възрожденски архив при Института за български език при Българската академия на науките.
Вакарелска-Чобанска 2006: Вакарелска-Чобанска, Д. Речник на говора на с. Хърсово, Мелнишко. Благоевград: Унив. изд. „Неофит Рилски“, 2006.
Васева 2000: Васева, В. Названия на задушницата у българи и румънци (по етнографски данни). В: Алексова, В., Д. Младенова (съст.). Етнолингвистични проблеми на балканските народи. Сборник с доклади от кръгла маса, проведена на 3–4 юли 1995 г. в София. София: ДИОС, 105–118.
Васева 2002: Васева, В. Задушницата в системата от български народни обичаи. // Българска етнология, 2002, 28, № 1, 5–40.
Василева 1974: Василева, М. Календарни празници и обичаи. В: Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. Тодоров, Д., Ст. Генчев, Г. Кръстева, М. Сл. Младенов (ред.). София: Издателство на БАН, 1974, 301–344.
Василева 1985: Василева, М. Календарни празници и обичаи. В: Капанци. Бит и култура на старото българско население в Североизточна България. Етнографски и езикови проучвания. Тодоров, Д., Г. Михайлова, М. Василева, М. Младенов (ред.). София: Издателство на БАН, 1985, 200–235.
Вачева-Хотева, Керемидчиева 2000: Вачева-Хотева, М., Сл. Керемидчиева. Говорът на село Зарово, Солунско. София: Мултипринт ЕООД, 2000.
Видоески 1962: Видоески, Б. Кумановскиот говор. Скопjе, 1962.
Георгиева 1980: Георгиева, Ив. Обичаи при смърт и погребение. В: Пирински край. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. Хаджиниколов, В., М. Велева, Г. Георгиев, Д. Тодоров (ред.). София: Издателство на БАН, 1980, 411–421.
Георгов 1904: Георгов, Ив. А. Материали за речника на велешкия говор. // СбНУ 1904, 20, 1–85.
Геров 4: Геров, Н. Речник на българския език. Т. 4. Пловдив, 1901. Фототипно издание. София: Български писател, 1977.
Горов 1962: Горов, Г. Странджанският говор. В: Българска диалектология. Проучвания и материали. Кн. 1. София: Издателство на БАН, 1962, 13–164.
Гребенарова 1996: Гребенарова, Сл. Календарни обичаи и обреди. В: Странджа. Материална и духовна култура. Черкезова, М., Р. Попов, Ст. Райчевски (ред.). София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 1996, 305–350.
Гроен 1977: Groen, B. M. A Structural Description of the Macedonian Dialect of Dihovo. Lisse: Peter de Rider Press, 1977.
Гълъбов 2000: Гълъбов, Л. Лексиката на говора на с. Доброславци, Софийско. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2000.
ДА: Картотека за „Български диалектен речник“ в Института за български език към Българската академия на науките.
Дилевски 1989: Софроний Врачански. Житие и страдания грешнаго Софрония. Представено от Н. Дилевски. София: Наука и изкуство, 1989.
Дювернуа 1: Дювернуа, А. Л. Словарь болгарскаго языка по памятникам народной словесности и произведениям новейшей печати. Т. 1. Москва: Университетская типография, 1885–1888. http://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/34342 [1.8.2021].
ЭССЯ 21: Этимологический словарь славянских языков. Праславянский лексический фонд. Под ред. акад. О. Н. Трубачева. Вып. 21. Москва: Наука, 1994.
Заимов 1959: Заимов, Й. Употреба на предлога „за“ в българския език. // Известия на Института за български език, 1959, 6, 321–372.
Знание: Знание. Вестник за наука и литература. Букурещ, 1875, год. 1. http://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/1549.
ИДРБЕ 2: Радева, В., Т. Бояджиев, Вл. Жобов, Д. Младенова, Г. Колев. Идеографски диалектен речник на българския език. Том 2. Е–М. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2021.
Караџић 1818: Караџић, В. Српски рjечник истолкован њемачким и латинским риjечма. Беч: 1818.
КИДР: Картотека на „Идеографски диалектен речник на българския език“ към Факултета по славянски филологии в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Коледаров 1963: Коледаров, П. Народописни и фолклорни материали от с. Плевня, Драмско. // СбНУ, 1963, 50, 87–120.
Котова 1960–2000: Котова, Н. В. Горно поле, Дупнишко. Речник. София: Диос, 1960−2000.
Кочев 1969: Кочев, Ив. Гребенският говор в Силистренско. С особен оглед към лексикалната му система. София: Издателство на БАН, 1969 [Трудове по българска диалектология 5].
Кънчев 1968: Кънчев, Ив. Говорът на село Смолско, Пирдопско. В: Българска диалектология. Проучвания и материали. Кн. 4. София: Издателство на БАН, 1968, 5–159.
Л4: Дамаскин от 1690–1700 г., съхраняван под сигнатура № 4 в Регионалния исторически музей в Ловеч.
Легурска, Павлова, Китанова 2012: Легурска, П., Н. Павлова, М. Китанова. Човешкият живот. Раждане, сватба, погребение. Тематичен речник на българската семейна обредност. София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 2012.
Летоструй: Летоструй или домашен календар, 1869–1876, год. 1–8. http://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/1565 [1.8.2021].
ЛКН: Λεξικό της κοινής νεοελληνικής. Θεσσαλονίκη: Ινστιτούτο Νεοελληνικών Σπουδών του Αριστοτελείου Πανεπιστημίου Θεσσαλονίκης, 1998. Online: http://www.greek-language.gr/greekLang/modern_greek/tools/lexica/triantafyllides/search.html?lq [6.8.2021].
Любенов 1887: Любенов, П. Баба Ега или Сборник от различни вярвания, народни лекувания, магии, баяния и обичаи в Кюстендилско. Търново: Скоропечатницата на П. Х. Панайотов, 1887.
Мазон, Филипова-Байрова 1965: Mazon, A., M. Filipova-Bajrova. Documents slaves de l’Albanie du sud. II. Pièces complémentaires. Paris: Insitut d’études slaves, 1965.
Малинов 2001: Малинов, З. Посмртните обичаи во Брегалничката област. Скопjе, 2001 [Институт за фолклор „Марко Цепенков“. Посебни изданиjа. Книга 37].
Маринов 1984: Маринов, Д. Избрани произведения. Т. ІІ. Етнографическо (фолклорно) изучаване на Западна България (Видинско, Кулско, Белоградчишко, Ломско, Берковско, Оряховско, Врачанско). Велева, М. (съст. и ред.). София: Наука и изкуство, 1984.
Миладинови 1861: Братя Миладиновци, Д. и К. Български народни песни. Загреб, 1861. Фототипно издание. София: Наука и изкуство, 1981.
Мирчев 1978: Мирчев, К. Историческа граматика на българския език. София: Наука и изкуство, 1978.
Младенов 1935: Младенов, Ст. Принос към изучване на българските говори в Източна и Западна Тракия (въз основа на наблюдения върху говора на бежанците из казаните области и Мала Азия). В: Младенов, Ст., Хр. Кодов, Хр. Вакарелски. Бит и език на тракийските и малоазийските българи. София: Тракийски научен институт, 1935 [Тракийски сборник 6].
Младенов 1974: Младенов, М. Сл. Характеристика на говорите. В: Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. Тодоров, Д., Ст. Генчев, Г. Кръстева, М. Сл. Младенов (ред.). София: Издателство на БАН, 1974, 396–426.
Младенов 2008 [1970]: Младенов, М. Сл. Няколко лексикални румънски заемки в североизточните български говори. (По данни от Българския диалектен атлас, т. ІІ, 1966). В: Младенов, М. Диалектология. Балканистика. Етнолингвистика. Младенова, Д., О. Младенова, Г. Колев (съст.). София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2008, 307–312.
Младенова, Петкова, Узунова 2016: Младенова, О., Н. Петкова, Е. Узунова. От датировка на новобългарските дамаскини от ІV група към хронология на книжовното средище тогизи. Във: Vis et sapientia: studia in honorem Anisavae Miltenova. Нови извори, интерпретации и подходи в медиевистиката. Ангушева, А., М. Димитрова, М. Йовчева, М. Петрова-Танева, Д. Радославова (съст. и ред.). София: Издателски център „Боян Пенев“ – Институт по литература, 2016, 440–455.
Молерови 1954: Молерови, Д. и К. Народописни материали от Разложко. // СбНУ 1954, 48.
НТ: Архив за народно творчество в Института за български език при Българската академия на науките.
Петков 1974: Петков, П. И. Еленски речник. В: Българска диалектология. Проучвания и материали. Кн. 7. София: Издателство на БАН, 1974, 3–176.
Петров 1982: Петров, П. Обичаят задушница и мястото му в бита на българите. В: Проблеми на българския фолклор. Т. 6. Фолклор и история. Динеков, П., Ст. Бояджиева, Т. Ив. Живков, Н. Кауфман, Ст. Стойкова (ред.). София: Издателство на БАН, 1982, 268–290.
Плотникова 2004: Плотникова, А. А. Этнолингвистическая география Южной Славии. Москва: Индрик, 2004.
Попов 1994: Попов, Р. Календарни празници и обичаи. В: Родопи. Традиционна народна духовна и социалнонормативна култура. Попов, Р., Сл. Гребенарова (ред.). София: Етнографски институт с музей при БАН, 1994, 82–117.
Попов 1996: Попов, Р. Обреди и обичаи при смърт и погребение. В: Странджа. Материална и духовна култура. Черкезова, М., Р. Попов, Ст. Райчевски (ред.). София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 1996, 293–304.
Попов 2002: Попов, Р. Обичаи и обреди при смърт и погребение. В: Сакар. Етнографско, фолклорно и езиково изследване. Попов, Р., Сл. Гребенарова (ред.). София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 2002, 313–323.
Радева 2012: Радева, В. Български тълковен речник. София: Изток-Запад, 2012.
Раковски 1988: Раковски, Г. Ст. Съчинения. Т. 4. Езикознание. Етнография. Фолклор. Гюрова, Св. (подбор и редакция). София: Български писател, 1988.
РБЕ: Речник на българския език. Т. 1–. София: Издателство на БАН, 1977–. http://ibl.bas.bg/rbe/ [1.8.2021]
Ристески 1999: Ристески, Љ. Посмртниот обреден комплекс во традициската култура на Мариово. Прилеп: Институт за старословенска култура – Прилеп, 1999.
РКС 11: Цанова, Р. Р. Етнографско изследване на с. Каленик, Ловченско. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1947.
РКС 50: Вълчева, М. Н. Етнографско изследване на с. Велчевци, Габровско. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1935.
РКС 52: Терджуманова, Р. Етнографско изследване на с. Дебелец, Търновско. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1939.
РКС 74: Карагьозова, Л. Етнографско изследване на с. Самоводене, Търновско. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1941.
РКС 100: Ходжева, Кр. Етнографско изследване на с. Черни Осъм, Троянско. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1947.
РКС 115: Ночева, Н. Т. Етнографско изследване на с. Русаля, околия Търновска. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1946.
РКС 167: Пенчева, Н. Ив. Етнографско изследване на с. Етър и околните села, Габровско. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1940.
РКС 191: Стойчева, Ц. Н. Етнографско изследване на село Душево, Севлиевско. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1945.
РКС 271: Въгленов, М. Хр. Изследване на бита, нравите, обичаите и говора на с. Сръбе, Севлиевско. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1936.
РКС 306: Стоянов, Ст. Д. Етнографско изследване на село Бяла-река, Севлиевско. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1936.
РКС 351: Маноилова, Т. А.Етнографско изследване на село Стамболово, Великотърновско.Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“.
РКС 384: Тодорова, Ив. М. Етнографско изследване на с. Видраре, Тетевенско. Дипломна работа, представена в Катедрата по славянска етнография при СУ. Ръкопис. София: СУ „Св. Климент Охридски“, 1937.
Сакъов 1967: Сакъов, Д. Н. Принос към речника на кукушкия говор. В: Българска диалектология. Проучвания и материали.Кн. 3. София: Издателство на БАН, 1967, 317–341.
СбНУ: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина / Сборник за народни умотворения и народопис. Т. 1–, 1889–.
Свобода: Свобода. Вестник политически и книжовни. Букурещ, 1869–1872, год. 1–3.
Скок 1: Skok, P. Etimologijski rječnik hrvatskoga ili srpskoga jezika. T. 1. Zagreb: Jugoslavenska akademija znanosti i umjetnosti, 1971.
СП 5: Słownik prasłowiański. T. 5. Wrocław, Warszawa, Kraków, Gdańsk, Łódź: Wydawnictwo Polskiej akademii nauk, 1984.
Стаменова 1986: Стаменова, Ж. Календарни празници и обичаи. В: Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Михайлова, Г., М. Василева, М. Велева, А. Примовски, Л. Радева, Хр. Холиолчев (ред.). София: Издателство на БАН, 1986, 244–283.
Старославянский словарь: Старославянский словарь (по рукописям Х–ХІ веков). Цейтлин, Р. М., Р. Вечерка, Э. Благоева (ред.). Москва: Русский язык, 1994.
СтбР: Старобългарски речник. Иванова-Мирчева, Д. (отг. ред.). Давидов, А., Д. Иванова-Мирчева, Ж. Икономова (ред.) Т. І, 1999. София: Валентин Траянов. Т. ІІ, 2009. Валентин Траянов. Електронна версия. https://histdict.uni-sofia.bg/ [1.8.2021].
Стойков 1968: Стойков,Ст. Лексиката на банатския говор. София: Издателство на БАН, 1968 [Трудове по българска диалектология. Кн. 4].
Стойчев 1965: Стойчев, Т. Родопски речник. В: Българска диалектология. Проучвания и материали. Кн. 2. София, Издателство на БАН, 1965, 119–314.
Стойчев 1970: Стойчев, Т. Родопски речник. В: Българска диалектология. Проучвания и материали. Кн. 5. София: Издателство на БАН, 1970, 152–221.
СЯС 3: Slovník jazyka staroslověnského. Lexicon linguae palaeoslovenicae. Kurz, J. (red.). T. 3. Praga: Academia, Nakladatelství Československé akademie věd, 1982.
Тодоров 1993–1994: Тодоров, Т. Относно произхода на сỳрва, Сỳрва, сурвàкам, Сỳрваки и на други производни от сỳрва. // Български език, 1993–1994, 43–44, № 4, 343–347.
Читалище: Читалище. Повременно списание. Цариград, 1870–1875, год. 1–5. http://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/1567.
Шапкарев 1891: Шапкарев, К. Сборник от български народни умотворения. Част І. Простонародна българска поезия или български народни песни. Отдел І. Самовилски, религиозни и обрядни песни. Кн. І. София: Печатница на „Либералний Клуб“, 1891.
Шклифов 1977: Шклифов, Бл. Речник на костурския говор. В: Българска диалектология. Проучвания и материали. Кн. 8. София: Издателство на БАН, 1977, 201–327.
Шклифов 1979: Шклифов, Бл. Долнопреспанският говор. Принос към проучването на югозападните български говори [= Трудове по българска диалектология 11]. София: Издателство на БАН, 1979.
Шклифов, Шклифова 2003: Шклифов, Бл., Е. Шклифова. Български диалектни текстове от Егейска Македония. София: Акад. изд. Проф. Марин Дринов“, 2003.
Òдуш’е̥ ж.р.: Ардинско – Давидково (ДА); Асеновградско – Бачково, Долнослав: без граматическа характеристика (ДА); Гоцеделчевско – Гърмен, Огняново (ДА); Девинско – Солища: без граматическа характеристика (ДА); Крумовградско – Бряговец (ДА); Пловдивско – Ситово (ДА).
Òдуша: Айтоско – Българово: панѝчкина òдуша (Васева 2002: 13); Ардинско – Малка Арда: ж.р. (КИДР); Асеновградско – Джурково (ДА), Манастир (КИДР), Наречен (ДА); Гоцеделчевско – Горно Дряново, Делчево, Лъжница, Лъки (ДА), Нова Ловча (КИДР), Тешово (ДА); Гюмюрджинско – Кушланли (КИДР); Добричко – Батово: Архàнгелска òдуша ‘Задушница в събота преди Архангеловден’ (Василева 1974: 340); Драмско – Зърнево (ДА); Ивайловградско – Драбишна (ДА), Покрован: зѝмна òдуша, л’àтна òдуша (Васева 2000: 111); Пазарджишко – Огняново: ж.р. (КИДР); Пещерско – Равногор (ДА), Розово: ж.р. (КИДР), Чавдар (ДА); Първомайско – Драгойново: (с)вèчéрна òдуша ‘задушница срещу Св. Сава’, Дълбок извор: (с)вèчéрна òдуша, Караджалово: (с)вèчéрна òдуша (Стаменова 1986: 245); Средецко – Момина църква (КИДР); Старозагорско – Кирилово: панѝчкина òдуша (Васева 2002: 13); Хасковско – Сусам, Хасково (КИДР).
Òдуше̥ ср.р.: Асеновградско – Добростан: бàнско òдуше ‘Задушница преди Св. Дух’ (ДА; Стаменова 1986: 274); Гоцеделчевско – Илинден, Лясково, Баничан: ж.р., Господинци: без граматическа характеристика, Ново Лески: ж.р. (ДА); Смолянско – Кремене, Левочево: ж.р. (ДА), Момчиловци (КИДР).
Òдушо ср.р.: Гоцеделчевско – Лещен (КИДР); Пловдивско – Гълъбово (КИДР).
Òдуш’е ср.р.: Ивайловградско – Гугутка (ДА); Пловдивско – Лилково: ж.р. (ДА); Свиленградско – Габерово (Петров 1982: 273); Царевско – Синеморец (Петров 1982: 273); òдушйе мн.ч.: Благоевградско – Обел: без граматическа характеристика (КИДР); Гюмюрджинско – Съчанли: Нъйàдъх се кът пòпску д’àте на òдушйе (КИДР); странджански говор: Ỳтре са òдушйе̥то, та ѝска да пòм на грòбйето да прел’ềем̥ умр’e̥лите (Горов 1962: 120).
Òдуше ср.р.: Асеновградско – Болярци: без граматическа характеристика, Боянци: без грамат. характеристика (ДА), Добралък: Черèшовото òдуше ‘задушница в събота след Спасовден’ (Попов 1994: 107), Козаново (ДА), Орехово (КИДР), Червен: Черèшовото òдуше ‘задушница в събота след Спасовден’ (Попов 1994: 107), Яврово (КИДР); Гоцеделчевско – Балдево: ж.р., Гайтаниново (ДА), Гоце Делчев: без граматическа характеристика, Гърмен: без граматическа характеристика, Илинден (КИДР), Ковачевица: Дỳувското òдуше (Попов 1994: 107), Добротино (КИДР), Лещен: На òдуше са е збрàло цàло сèло (КИДР), Нова Ловча, Парил: без граматическа характеристика, Скребатно (ДА); Златоградско – Златоград (КИДР); Ивайловградско – Долно Луково, Камилски дол: без граматическа характеристика, Покрован, Попско (ДА); Крумовградско – Черничево (ДА); Лозенградско – Яна: Калугерското òдуше ‘задушница в съботата преди Лазаровден’ (Гребенарова 1996: 332); Петричко – Кромидово (КИДР); Пещерско – Батак (КИДР); Пловдивско – Гълъбово: На òдуше са е збрàло цàло сèло, Дедово: без граматическа характеристика, Ново село (КИДР); Първомайско – Виница: без граматическа характеристика (КИДР), Драгойново, Искра: бàнскуту òдуше (ДА), Сталево (КИДР); Санданско – Калиманци (КИДР), Пирин: без граматическа характеристика (Георгиева 1980: 418), Хърсово: На Кръ̀вичкото òдуше нòсиме кръ̀вавици; На Лàзаричко òдуше сèкойа си нòси пòсничко; Цèлото силò òди на Мѝтрофско òдуше; На Турѝчко òдуше ги освобòдат умрèлите за свитà Трòица (Вакарелска-Чобанска 2006: 122); Свиленградско – Бориславци (преселници от Коджа Бунар, Мала Азия): лèтно и зѝмно òдуше (Васева 2000: 111), Вълче поле (КИДР); Свищовско – Горна Студена: без граматическа характеристика (КИДР); Смолянско – Смолян (КИДР); Солунско – Зарово (КИДР); Средецко – Богданово: Карнобàчкото / Карнобàшкото òдуше ‘Задушница в съботата преди Петдесетница; на нея тронките ходят на панаир в Карнобат и оттук идва името ѝ’, Вълчаново: Карнобàчкото / Карнобàшкото òдуше, Голямо Буково: Карнобàчкото / Карнобàшкото òдуше, Горно Ябълково: Карнобàчкото / Карнобàшкото òдуше (Гребенарова 1996: 342), Горска поляна (КИДР), Долно Ябълково: Карнобàчкото / Карнобàшкото òдуше, Кирово: Карнобàчкото / Карнобàшкото òдуше, Момина църква: Карнобàчкото / Карнобàшкото òдуше (Гребенарова 1996: 342), Проход: без граматическа характеристика (КИДР), Средец: Калỳгерските òдуше мн.ч. ‘задушницата след Спасовден’ (Попов 1996: 300), Факия: Карнобàчкото / Карнобàшкото òдуше (Гребенарова 1996: 342); Тутраканско – Подлес (КИДР); Узункюприйско – Еникьой: ж.р. (КИДР); Харманлийско – Иваново: елèнско òдуше ‘задушница преди Спасовден’ (Васева 2000: 114); Хасковско – Динево: Пу одуше съ найде Мит’у; блàгото òдуше ‘задушница на Архангеловден, когато раздават за мъртвите подсладено вино и петмез от тикви’ (ДА; Васева 2000: 114), Елена (КИДР), Сърница, Тракиец: без граматическа характеристика, Тънково: без граматическа характеристика (ДА), Хасково: Зъ гул’àмуту òдуше свърѝф чѝн’цъ (КИДР), Царева поляна: бàнското òдуше (Попов 1994: 107); Чирпанско – Гранит, Чирпан (КИДР).
Одỳше ср.р. Хасковско – Сусам (КИДР).
Òдуши: Асеновградско – Конуш: ср.р., Чешнегирово: ср.р. (КИДР); Варненско – Яребична (КИДР); Гюмюрджинско – Съчанли: мн.ч., Ясъюг: лèтни òдуши (КИДР); Дедеагачко – Дервент: мн.ч. Прет светѝ дỳф прàейме òдуши (КИДР); Добричко – Карапелит: ср.р. (КИДР); Драмско – Плевня: колàчно òдуши ср.р. ‘трите християнски задушници през годината – срещу Неделя месопусна, срещу Петдесетница и пред Архангеловден’; плекèтно òдуши ср.р. ‘задушницата преди Сирни заговезни’ (Коледаров 1963: 114–115); Карнобатско – Крушево: панаѝрските òдуши мн.ч. ‘задушницата преди Петдесетница, когато има панаир в Карнобат’ (Васева 2000: 114), Смолник: червèните òдуши мн.ч. ‘задушницата преди Великден’ (Васева 2000: 113); Пловдивско – Брестовица, Кадиево (КИДР); Свиленградско – Йерусалимово: Димитровското òдуши (Попов 2002: 321), Свиленград (КИДР), Сладун: Димитровското òдуши (Попов 2002: 321); Тополовградско – Хлябово: Димитровското òдуши (Попов 2002: 321); Харманлийско – Изворово: Димитровското òдуши (Попов 2002: 321), Обручище (КИДР); Хасковско – Конуш (КИДР); Чирпанско – Могилово (Васева 2000: 107), Черна гора: мн.ч., Чирпан (КИДР).
Òдуш’: Асеновградско – Мулдава; Свиленградско – Мезек (ДА).
Òдушно ср.р.: Ардинско – Петково (ДА); Асеновградско – Чепеларе (ДА); Девинско – Върбово, Гела: без граматическа характеристика, Лясково, Осиково, Солища (ДА); Смолянско – Арда, Бостина, Кремене, Полковник Серафимово, Райково, Славейно (ДА), Устово (КИДР).
Ồдушно: Асеновградско – Забърдо: ср.р. (ДА); Смолянско – Чокманово (ДА).
Òдуш’но ср.р.: Смолянско – Писаница, Хасовица (ДА).
Òдушното ср.р. член. Смолянско – Бостина, Пещера, Турян (ДА).
Одỳшно ср.р.: Девинско – Широка лъка: голèмото одỳшно (Васева 2000: 109).
Òдушка ж.р.: Харманлийско – Свирково (КИДР).
Òдушче ср.р.: Ивайловградско – Горноселци (ДА).
Душнѝца ж.р.: Балчишко – Соколово (Младенов 1974: 407); Дуловско – Межден (КИДР); Елховско – Робово (КИДР); Поморийско – Козичино (Плотникова 2004: 612); Преславско – Драгоево (КИДР); Разградско – Осенец, Сеново, Топчии (Василева 1985: 212); Русенско – Костанденец, Сваленик (КИДР); Силистренско – Алфатар: Димѝтровската душнѝца (Василева 1974: 340), Бабук: Хрàнгелската душнѝца (Василева 1974: 340), Гарван (Василева 1974: 340), Кайнарджа: Димѝтровската душнѝца (Василева 1974: 340), Калипетрово: Арàнгеловската душнѝца, Димѝтровската душнѝца, Тỳдоровската душнѝца (Василева 1974: 323, 340), Професор Иширково: Арàнгеловската душнѝца, Тỳдоровската душнѝца (Василева 1974: 323, 336, 340), Сребърна (ДА), Ценович (КИДР); Тутраканско – Нова Черна: Димѝтровската душнѝца (Василева 1985: 212), Стефан Караджа (Василева 1974: 340); Търговищко – Алваново (ДА), Певец: Шъ пувѝкни дъ пудъдè нъ душнѝцъ (ДА); Шуменско – Шумен: Койàту ѝма умр’àлу детè, подàва плакèти на плакèтената душнѝца. Àс пък си подàвам на гол’àмата душнѝца (ДА).
Душница ж.р.: Карнобатско – Карнобат (КИДР); Сливенско – Шивачево (КИДР); Търговищко – Дългач: Станала й рано в събота, / в събота срешту душница / че си главата умила / запали златно кандило / че на гробишта отишла... (ДА); душници мн.ч.: Провадийско – Равна (Плотникова 2004: 612).
Дỳшн’а ж.р.: Ксантийско – Габрово, Кръстополе (Стойчев 1965: 155).
Л’àтна дỳшна ‘лятна задушница’: Ксантийско – Габрово (Стойчев 1970: 184).
Мъ̀ртва съ̀бота: Кукушко (ДА); Охридско – Охрид (СбНУ 1898, 15, 3: 67); Стружко (ДА); мртва съ̀бота: Охридско – Пещани (Плотникова 2004: 610); мртва сàбота: Битолско – Дихово: Мртва сàбота шò е? Нѝе пред Мѝтровден èдна мртва сàбота прàйме, и прет Пòклади, ко(а) запостỳваме за Вèл’игден. Прет Пòклади йе прàйме мртва сàбота. Е, задỳшница, на грòбишк’а òйме. И ке си спрèмиме дòма, чèйнца ке си свàриме, ке спрèмиме, л’еп, сѝрен’е, шо ѝмаш, се. Ке напрàйме нèшк’о и си òйме на грòбишк’а. И пòпо ке дòйди, ке ни спèй за мртвите, и сèтне ке си раздàваме. То е мртва сàбота. На вèчерта òйме во цр̀квата, со бл’ут, сàмо со чèйнца, и л’итỳргиа. Òйме ф цр̀ква, на вèчерта во пèтоко, на вèчерта, òйме ф цр̀ква и спèваме. А на ỳтрото..., сèтне чèйнца нòсиме, нòсиме пупàл’иа, л’итỳргии, л’еп ке сèчиме, сѝрен’е, ке напрàйме нèшк’о, àл’и тòрти, нèшк’о ке напрàйме, ке и напòлниме кошнѝците, ке си òйме прàво на грòбишк’а, àко нè врни. И ке запàл’име свèшки, пòпо ке си дòй сèтне, òд гроп нà гроп, с(и) ѝмаме кнѝsиа мртвите пѝсано, знайш? Кнѝsиа с(и) ѝмаме мртвите пѝсано се, тàтко, мàйка, кàйшо се ỳмрени, мàжо ми кàко се вѝка. И [пòпо] ке ни спèй, ке му тỳриме вѝнце над грòбо и ке си òй на сѝте грòбишк’а тàка и сèтне ке пòчниме да си раздàваме со жèните, ке ти дàм тèбе, ке му дàм на дрỳго, тàка нàдвор, задỳша за èдно, за дрỳго; задỳша вèл’име. На задỳша за мàйка, на задỳша за мàжот ми, за тàтко, за шо с(и) ѝмаме ỳмрено. Йас ѝмам брат ỳмрено. И тàка. То е мртва сàбота. (Гроен 1977: 227); мъ̀ртва съ̀мбота: Костурско (ДА); мъ̀ртва съ̀мба: Костурско – Тиолища: (Шклифов 1979: 152).
Мъртвèм: Петричко – Габрене, Гега (Георгиева 1980: 418), Драгуш: Това беше тирицкийо мъртвем, / Сички, мале, мале, излевали ... (ДА); Санданско – Раздол (Георгиева 1980: 418).
Мъртвèн м.: Кукушко (Сакъов 1967: 331). Мрътвèн(о): Петричко – Гега (Плотникова 2004: 610). Мртвèне: Петричко – Мендово (Васева 2000: 108).
Мъ̀ртвен: Велешко (Георгов 1904: 40), Щипско – Щип (СбНУ 1894, 10, 3: 122).
Мртвен: Петричко – Кърналово (ДА); Радовишко – Габревци: Спасовденскио мртвен (Малинов 2001: 119), Радовиш (Плотникова 2004: 610); Щипско – Пиперово: На сите Мртвен’а, сè така. (Малинов 2001: 116), Сухо гърло: Прочкен мртвен ‘задушницата една седмица преди Прочка’ (Малинов 2001: 116); мртвин: Гевгелийско: Зимски Мртвин, Питровски мртвин, Митровски мртвин (Плотникова 2004: 610).
Мъ̀ртвен ден’: Гевгелийско (ДА).
Мртвèни днѝ: Прилепско – Вепръчани (Ристески 1999: 100).
Мъ̀ртви: Гоцеделчевско – Кремен (Георгиева 1980: 418); Петричко – Мендово (Васева 2000: 113); Разложко – Белица (Васева 2000: 113).
Мръ̀тви: Воденско – Лесково (ИДРБЕ 2: 134); Гоцеделчевско – Кремен (ДА); Разложко – Банско (Васева 2000: 113; ДА), Бачево, Годлево, Горно Драглище (ДА), Добърско (Георгиева 1980: 418; ДА), Долно Драглище, Елешница, Обидим, Осеново, Разлог, Якоруда (ДА); мръ̀твите: Разложко – Белица (ДА).
Стàри мъ̀ртви: Санданско – Ощава (Георгиева 1980: 418).
Заклòпи-мръ̀тви мн.ч.: Разложко – Банско: ‘задушница на 19 юни’: На заклòпите-мръ̀тви к’ѝда на грòбишчàта да раздàвам (Молерови 1954: 452).
Диалектни примери за употреба на предложната конструкция: Битолско – Зовик: Истиот ден домашните почнуваат со средување на алиштата на умрениот. Порано ги переле, наjчесто, на реката, и потоа, на шестте недели, му ги давали на некоj сиромав да ги носи „за сенка да му држат на умрениот – за душа“ (Ристески 1999: 98); Битолско – Маково: Лебче ко ќе даваш, каве, било во црква, било дома ко ќе доjт некоjа другарка и: „Аj за душа моjа нека ми се наjде“; Како во вода ги гледале, во бунарите ги гледале луѓето – тие да пиеле вода. Тогаш му носеме бардиња – даваме за душа. И некоj од старите ќе отвореле бунар и ќе ги гледале така наредени околу водата. Тие шо ги познаваат – ќе си ги познàат родитèлите, дека така по водата дошле, оти утре ќе му се дава барде на тоj човек, со вода да биде. (Ристески 1999: 43, 101); Велешко: Ама некой можи да речит, оти за пари да добиват Теоарето от тайа икона, шо йа давал по болните и што му гледала старата от Теоарето; не, море, не, не за пари, ами за душа си праела и за себап. (СбНУ 1898, 15, 3: 77); Костурско: Му дàваме за дỳша ‘черпене и гощавка в памет на умрял’; На мъ̀ртва дàваме за дỳша на умбрèните. (Шклифов 1977: 231, 267); Прилепско – Дуне: Невèстата секогаш си давàла за душа, ко сега шеќерче, jа шо дала на некоjшо помѝ нал патник, шо имàла, давàла сè и сешто. Ама вáа свекрвава скржàва, ништо не си давала. И угу jа карàла невестава: / – Зошчо даваш? / – Ами така, со луѓе, зошо да не давам – велèла невèстата – таму ќе ми се наjде, пред Бога!; Некоj чорбаџѝ jа кога отѝ шол таму, на тоj свет, каj сите на трпèзите имàло по нешчо, само каj воj нишчо. Видел каj сиромàвиот сè има на трпèзата, оти тоj сè си давал за душа! (Ристески 1999: 42, 44); Прилепско – Полчище: Старите шо сакája да си дадат за душа за нив, пред Велигден, на Велjасабота, ќе си барájат некоj сирома човек, нешто да му дадат, или кошула, или вутáре некáкво, или чарапи: „на тоj век да ми се наjде“ ...; Имàше стари луѓе, су заỳшил, ко ќе одèме во црквата, таму се одèше во црквата, после на гробѝ штата и ќе си раздавàат. Наjголема паскура ќе напрàат, ќе си раздàдат и ќе си рече: / – Ова за душа да ми се наjде, немам ќерка, коj ќе ми даде? На тоj век да ми се наjде! (Ристески 1999: 41, 43).
Зàдуша / задỳша – Битолско – Дихово: ‘помен за починал до година от смъртта’, срв. Кой ѝма ỳмрени, тàму сѝте ỳмрени кой ѝма сèга, знайш, шо ѝма ỳмрено сèга прèсни, ко сè вел’и, бр̀гу сèга ỳмрени, и сèга дèно е тàка, òдат тàму на грòбишк’а. И сèко нèдел’а òдат. Сèко нèдел’а му пàл’име свèшк’а нѝе. Йас нè сум ф сèло, а на сèстра ми ке му кỳпвам свèшки, и ке му дàм, и сèко нèдел’а ой сèстра ми, пàл’и на гробѝшк’ата свèшк’а. И сèга тѝе, кой с(и) ѝма, кой кекс, кой облàнди, ке зèми, кой нèшк’о, и ке си зàстани на грòбо и ке пòминат сирòмаси вàка и ке си дàва, ке му дà(а)т на задỳша на сиромàсите, на кой сàкаш; ‘раздаване на храна на задушница за починалите; формула, казвана при раздаването на храната за починалите’ срв. ... и сèтне ке пòчниме да си раздàваме со жèните, ке ти дàм тèбе, ке му дàм на дрỳго, тàка нàдвор, задỳша за èдно, за дрỳго; задỳша вèл’име. На задỳша за мàйка, на задỳша за мàжот ми, за тàтко, за шо с(и) ѝмаме ỳмрено. (Гроен 1977: 228, 293); Девинско – Солища: ‘раздаване на хляб и питки в памет на умрелите’ (ДА);
Задушồта ‘раздаване на хляб и питки в памет на умрелите’ – Ардинско – Петково (ДА); Смолянско – Бостина, Славейно (ДА).
За душềте ‘раздаване на хляб и питки в памет на умрелите’ – Смолянско – Кремене (ДА);
Зàдуши ‘раздаване на хляб и питки в памет на умрелите’ – Ивайловградско – Горни Юруци (ДА).
Задуш ‘помен за починал’ – Сярско – Сяр (КИДР).
Зàдушjе ‘угощение на помен’ – Охридско – Пещани (Плотникова 2004: 595).
Зàдушни ‘помени за конкретен мъртвец през първата година след смъртта му’ – рупците в Странджа (Попов 1996: 299).
Подỳше ‘помен за умрял човек; сервира се ядене и пиене’: Луковитско – Торос (КИДР); Тетевенско: ‘гощавки за помен на умрели, както се правят на третини, деветини, четирсет и пр. след смъртта’, ср.р. (СбНУ 1915, 31: 321) – Видраре: Помените, които се правят на тези определени дни [3, 5, 9, 40, половин година, една година от смъртта], за които споменах, се казват пòнусе или пудỳшета (РКС 384: 121), Рибарица: ‘панихида’, ср.р.: На подỳшето не съм̀ одѝла (ДА).
Пудỳши: Еленско – Илаков рът: ‘помен за умрял’; ср.р. (Петков 1974: 114), Руховци: ‘помен за починал’; ср.р.; У Вàн’у прàвиха пудỳши (КИДР); Севлиевско – Душево: ‘религиозен обред, помен’ (КИДР), Малки Вършец: ‘струване [т.е. помен шест месеца след смъртта] на умрели’ (РКС 271: 62), Млечево: ‘религиозен обред в знак на признателност към покойник; помен за умрял човек’ (КИДР).
Диалектни употреби: Битолско: Е, àйде, жèно, сèа да ти кàжам. „Зàколи“, рèче, „крàвата, вѝкай го побратѝма ти.“. И тàа напраи тòа, шчо ѝ рèче мàжот йе. – „Згòтви задỳжбина и èла“, рèче той, „сèа к’е ти кàжам и к’е ỳмрам“... и побрàтим ѝ, и той òйде да зèми рàк’ийа, г’оà к’е ỳмрит стòпанот и к’е пѝйат сò нейа сèтне задỳжбина (СбНУ 1898, 15, 3: 128); Дебърско: ‘даване ядене за „Бог да прости“’ (ДА); Корчанско – Бобощица: дужбѝна ‘ритуал за мъртвите с раздаване на храна’ (Мазон, Филипова-Байрова 1965: 116; тъй като липсва контекст, не е ясно дали все пак дужбѝна не се е употребявало с предлог за); Прилепско – Прилеп: сàкайте пари, колку сакате, ке ви дàам, и гòлема задỳжбина ке стòрите, оти мàжот ми ке ми го оздрàвите от тèшкиот сон што ѝмат... (СбНУ 1890, 2, 3: 202); ... Туку што имам уште еден кусур, што немам утше два-тройца другари, да пойдам со нив на аџилък, и тайа задужбина сакам да йа сторам, да покайам два-тройца барем со мене, да дойдат на аџилък, да колку за арџо, брате гусаче, йас к’е им го търгам дотамо и довамо, не к’ум тийе да поарџат пет пари скършени. (СбНУ 1898, 15, 3: 125); ... Еднаш беше се сòбрал гòлем мèзлич и беше се òтворил збор, за кòга ет по-арно да праит чоек добрина (задужбина). Едни велейа: дури е жив чоек да праи задушбина – со нив беше Соломон; а други се крепеа со Давида, чунки той велеше: бидуаат задужбина и по умирàчката. (СбНУ 1889, 1, 3: 108); Блазè си му на той, што ке òстаит по смъ̀рта свойа чèлат, за да се молат бога и да дават задỳжбина за свòйте родѝтели за да и клàат во рàйот... (СбНУ 1891, 6, 3: 119); Ете зàтоа бѝло àрно дò четирѝесетте дни на умрèнио да му се пèит литỳрг’иа и да му се дава задỳжбина, и мòжело со тие добрѝн’е да се òдмоли од Бога, за да го прòсти и да не го клàи во вèчна, ами во рàй, чỳнк’и до четирѝесетте дни дỳшата си е не пресỳдена (СбНУ 1894, 10, 3: 120); У нас ако го найдат умренио нерасипан, к’е го пеат и задужбина к’е му напраат (СбНУ 1896, 13, 3: 245); Скопско – Дивле: ‘храната, която се раздава на гробището след погребението и при помените до година от смъртта’ (Плотникова 2004: 587).
