Сензацията е тактика, използвана за привличане на вниманието на аудиторията от векове насам. Периодичният печат в България още от Възраждането прибягва до шокиращи новини, преувеличения, а понякога и до откровени лъжи, за да манипулира, печели аудитория и продава изданията си. В българския възрожденски печат съществуват и текстове, които стилово и структурно се доближават до сензацията и таблоида в съвременния печат. На страниците на възрожденските вестниците присъстват статии – тип съобщения за смърт, които са доста натуралистични, любопитни и дори сензационни като стил и звучене. Еволюцията на текста и мисълта през този период са очевидни и силно контрастиращи с предходната българска реалност.
Текстовете на авторите от XVIII век и дори началото на XIX век носят в себе си модернистични и просветителски идеи, но с оглед на духовната подготовка на възрожденците от тази епоха, както и затвореността на културното ни пространство, носят стила на религиозната и култова литература, позната през богословските текстове и житията. От втората четвърт на XIX век обаче мисленето на възрожденския човек драстично се променя. Това е логичен и съвсем очакван резултат от модерното образование, което българите от този период придобиват. Младите възрожденци, вече осъзнали нуждата от образование и култура, а и заради определени политически пропаганди (френската политика, която се стреми да образова млади момчета от границата на Османската империя по френски модел[1]), се образоват в чужбина и логично привнасят модерното, развито и традиционно на Запад просвещенско мислене. Проникването на западноевропейско, руско и гръцко влияние създава у нашите книжовници усет и желание за разширяване на тематичния кръгозор. Създава се периодичният печат, който се превръща в трибуна на обществено-политически, социални и световни събития. Преходът от теоцентризъм към антропоцентризъм е налице. Българинът вече с лекота се запознава с идеите и начина на живот на чуждите общества. Така да се каже, „сверява се часовника” на обществото ни и търсенията излизат от рамките на езика, като се канализират и в други културни и обществени насоки. За много кратко време България от тъмна Средновековна култура тръгва по пътя на просвещението и се „озарява“ от модернизацията в човешкото мислене, включително се променя и народното самосъзнание. Вестниците се превръщат в уникална трибуна, която разгръща потенциала и новоусвоените от модерните българи знание и философия. Освен спор за нормативността на езика, възрожденците ни вече осъзнават нуждата от дискусия и на множество други теми. Ревностно се обсъждат църковните борби, налага се моделът за „идеалния възрожденец“, светците са заменени с просветители, които живеят народо-, а не богоугодно. Именно по това време в българската периодика се появяват първите некролози и посмъртни слова. Тези текстове обаче нямат нищо общо с тези от култовата литература (житието), познати от Средновековието. Те са изцяло нови, модерни и светски писания, взети като модел от западноевропейската преса. Модернизацията в българската литература, култура и книжнина е част от новото съзнание на българите, вече образовани и запознати с чуждите модели и култури[2].
Известно е френското влияние върху българските възрожденци, на практика, във всяка една сфера на науката, културата и литературата, но интересен факт е привнасянето на жанра на некролога и съобщенията за смърт, които са заимствана „мода“ за представяне и описване на живота на дадени личности през смъртта им от Великобритания, където подобни новини са се развивали стотици години преди появата на родната ни преса. Британските вестници почти във всеки брой публикуват новини, които представят починали хора при необичайни или много любопитни обстоятелства – самоубийства, убийства, бедствия, пожари и т.н. Това е още едно доказателство за привнесения модел на този тип текстове и на таблоиднността от Англия в България. Вероятно по-чисто финансови причини, най-вече, за да се привличат читатели чрез интересни и любопитни истории, в периодичния ни печат през Възраждането се публикуват и текстове, които са политически неангажирани и дават незначителна, спрямо актуалните обществени теми, информация. На страниците на „Цариградски вестник“ се четат „любопитки“ като например как египетския паша е организирал облог-състезание между арабски и английски коне с Жокей клуб от Англия и е дадена кратка информация около това събитие, новина за някакъв английски сладкар, който е изпекъл най-голeмия козунак на света и така нататък:
„Десат коня из Жокей клуб в Лондон са натовариха за през Немско и по Дунава да отийдат най сетне по море на Кайр, дето щът да приемат дял на надпрепусканицата устроена от Египетский паша с арабски и ингелизки коне“ ( Цариградски вестник)
„Някой си Лондонский хлебарин, назеваемий Елиот, наложил е в стакленийат палат преогромно едно бирекчийско дело, което е назвал всенародно тесто и представлява истийат тойзи стеклений палат и верху което е забил малки пандерки представляющи разните народи. Преогромното това брашнено тесто долго е до пят раскрача, и направено е от 1,000 Француаски яйца, от 190 литри Голландско масло, 184 литри Индийский захар, 143 литри Английско брашно, 380 литри Патрански стафиди, 57 литри Португалский китр, 90 Испански лимони и 60 литри Цейлански миризми. Теглото му е 920 литри, и за да ся опече требуваха му 57 часа; и наконец резан по резан ся продава на ония които обичат такива биреци“ (Цариградски вестник, Година А, N: 37, 2 юни 1851)
В изследването си „Манипулативни езикови стратегии в печата“ Антония Замбова отбелязва, че основен за таблоидите е „тематичният подбор, съсредоточен около сензационни-скандални, всекидневно-битови или пикантни сюжети“, които са „осветлявани от журналиста силно драматично и емоционално“. Авторката обръща внимание и на специфичния таблоиден стил, в който езикът е „сбит, опростен, емоционален, наситен с разговорни елементи и разнообразни риторични и художествени похвати“. Това води до обобщението, че основните характеристики на таблоидността в периодичния печат е „тип реч, отличаващ се с тематично-композиционно-стилистично единство.
Тези „сензационни“ новини присъстват и в некролозите, публикувани в българския печат. Към този некрожанр спадат и информативно-експресивни кратки и по-дълги текстове, които обикновено не дават съществена информация относно живота на починалия, а по-скоро се публикуват като съобщения за смърт и надгробни слова, с които се търси сензация. Съобщава се за смъртта на някого, но в това съобщение няма идеология, поучение или позиция по важен обществено-политически или културен въпрос. Наблюдават се некротекстове, които описват самоубийства, убийства и съдържат любопитна информация около личността на дадената личност, като често тя не е идеализираща и възхваляваща идеалите и личността му, а напротив – десакрализираща и принизяваща. Във въпросните десакрализиращи новини се наблюдава присъствие на любопитни факти, вероятно част от тях дори и неверни или най-малкото непроверени, оценки и предположения за починалия, които представят неговите негативни черти. Вероятно в този случай това се е правело по-политически пристрастия и убеждения, като например, съобщението за смърт Ангел Кънчев във вестник „Дунав“ от 12 март 1872 година и подробния разказ отново за него в същия вестник на 29 март 1872 година:
„Ангел Кънчев, от жителите на махалата Чокур чифлик в Русe, който от няколко време насам ходел без работа и обикалял доста места, беше влязал в правителствено подозрение и дирел случай, за да побегне във Влашко. Миналата неделя, речений Ангел слязал на вапорската османска скеля и с едно смущение забикалял нагоре-на-долу. Чиновникът на тескеретата Али ефенди, като съзрял Ангела в такова положение, поискал му пашапорта, за да го прегледа, но той се отказал да го даде и се помъчил да бяга. Али ефенди тръгнал да гони Ангела, който като дошъл пред писалището на пашапортите, теглил два пъти с револвера си срещу заптието, което излязло насреща му, но като не можал да пламне револверът, той гръмва в устата си с нeго и в минутата пада мъртав на земята. Предприятието на Ангела, за да побегне всреща без пашапорт и несполучванието му в това, както и изважданието му на оръжие срещу правителствен чиновник показва, че го е стягало ботуша, а освен това, револверът, който е имал у себе си, потвърждава лошото му намерение и идеи” (Дунав, VIII, N: 658, 12 март 1872.)
„В 658 брой на нашия вестник бяхме известили по кой начин се уби сам Ангел Кънчев, българин от Русчук, за когото «Басрет» в 587-ия си брой иска от «Дунав» подробности за начина на убиванието му. Ако принесем думата си до поведението и идеите на споменатия Ангела, ний заключаваме от съдържанието на долната дописка от Букурещ, която е обнародвана във вестника «Византис», че той воистина е бил от главатарите на бунтовния комитет, а самоубийството му се случи в това време, когато правителството търсеше и диреше убийците на осемнадесет годишния момък Стоян Пенев, че се уби с някой план нощем и че тялото му се намери захвърлено на улицата. Този Стоян е от жителите в махалата Бахче чифлиги в Русе и беше ученик в Русчушкото ислях хане. Tой като стоял няколко вpeме в Гюргево при търговския практор на императорското правителство, тамошните бунтовници мислели, че бил изпратен за шпионин от страна на правителството. А той като се усетил за това и като се страхувал за живота си, отишел в Букурещ, гдето се разболял и лежал около един месец. След оздравянието си, Стоян се завърна в Русе и като познат по доброто си поведение и бедно положение, велеятският тержуманин Ернест ефенди беше го зел при себе си с една малка плата, за да се приготовлява в писалището. Kогато pеченият тержуманин отиде в Букурещ с една особна мисия, отсъствието му се счете за един удобен случай за извършванието на лошото намерение и с посредствени известия, речения Стоян се измамил и завел на курварство и нощем като се удушил на едно място, ударили го с нож по няколко места в шията, одрязали му едното ухо, пръстите на двете ръце и детеродните удове и го оставили на улицата. Когато се преглежда, видя се, че няма никакъв знак от кръв, че e заклан от шията, а за да не излезе работата наяве, разуме се, че се e скроило да се земе за причина знака от ножа и да се покаже уж, че бил заклан от някои турци. Даже и дописниците на някои странни вестници бяха дали съвсем противни на самото дело сведения и ний в 659-ия си брой бяхме отговорили на дописката, която беше обнародвал върху този предмет «Левант хералд». Във време, когато местната власт диреше удушителите и убийците на Стояна, речений Ангел с едно пътно тескере и с един сръбски пашапорт, като заобиколил доста места, дошъл в Русе и като видял, че местните чиновници постъпяли доста внимателно, той с цел, за да не падне в ръка и да побегне насрещаз отишъл на скелята и забикалял твърде смутен. В това време, когато чиновникът му поискал пашапорта, за да го прегледа, той захванал да бяга и потеглил с оръжието си върху заптието, което бил срещнал, но пищовът му като не хванал, той се отчаял и изпразнил револвера в устата си и паднал мъртъв на земята. Началникът на бунтовния комитет в Букурещ, Христо Георгиев, родом от Карлово, щом се известил за умиранието на споменатия Ангела, от страх, за да не се открият бунтовните му планове от вредителните документи, за които мислел, че може да се намират у Ангела, паднала му дамла и умрял. Toвa e положението и начинът на убиванието на Ангела в Русе.
Ако се земе пред вид доброто състояние и богатството на този човек тoй нe е имал никаква нужда и идванието му в Pусе не е било с цел, за да си намери някоя работа, но да сее бунтовно семе. Oбaчe, такива зломисленици на царството и на народа. Hай-после oт сaмосебе си подпадат или в морално наказание, или падат в ръцетe нa правосъдието. Не може да има по-голям пример и урок за ония които се намират на такива идеи. Гpъпкият вестник,,Bизантис“ в броя си от 25-й марта обнародва долната дописка от Букурещ,зa кoятo ce сnомeнa no-rope.
„Бyкуpeщ,17 мapтa 1872.Уловeният млад самоубиец бълrарин се именува Ангел Генчев, на 25-годишна възраст, който се е възпитавал във Bиена и имал най-добро обхождение и вънкашна привлекателност. Две години след завръщанието си от Виена, той отишел в Русия, дето стоял няколко месеца и отпосле дойде при тукашния Български комитет, отгдето се изпрати в България като aпостол. Пpеди три месеца се завърна тука и пак се изпрати в България като имал със себе си бунтовнически прокламации и плана на въстанието. Той обходил четиринадесет rрадове в България и оттам отишшъл в Цариград, а отпосле се завърнал в Гaбpово, отгдето слязъл в Русе, за да премине отсам. На Русчушката скеля полицаите му поискали пашапорта. Младият се престорил, че го изважда из джоба си и отпосле рекъл, че го забравил в писалището на пашапортите. Тогаз чиновникът Али eфeнди заповядал, щото младия да се придружи до писалището от един джандармин. По пътя младият извадил един револвер, с когото потеглил върху заптието, но оръжието като не могло да хване, той се отчаял и като го отправил в устата си, гръмнал и разбил лоба си. Тялото му се пренеса на часа в правителственото седалище, гдето като станаха потребните издирвания, намериха се отгоре му обвинителните съгласителни документи, за които ви явих в последнето си писмо и които носели подписите на първенците българи. Главният управител Ахмед Расим паша показа голяма деятелност в тоя случай и от това дойде почти в спор с един консул, с когото сношенията му и до сега са студени. (Колкото и да не знаем дали това приключение е подействувало на някого от консулите или не, но не се е случвало таквоз нещо, което да произведе спор и студенина. Редакцията). Говори се, че след тия случки в Русчук, Високата порта нaпpавила чрез телеграфа някакви питания към румънското правителство, относително до последните български движения и му привличало вниманието, за да не допусне да се повторят пак в Румъния случките на 1867. Най-любопитно е това, че мeстният пeчат нито дума не е споменал за тия случки. Вий наистина знаете, че Българският централен комитет е тука и че от него се управляват политическите и черковни, називаеми работи. Началникът на Българското народно дружество беше умрелият миналата седмица Христо Георгиу, който в последните времена си промени името на Георгиев. Този человек беше преданият орган на Ceвeр. Нему се даваха чрез тукашния консул тамкашните наставления и до него се изпращаха парите от Русия. В последните вpемена даже той беше приел от станцията на железния път, четири сандъка злато, на което стойността беше 50 000 наполеона, изпратени от Одеса за бъдещите нужди на България. Покойният беше най-големият мушиерин в Румъния, а всичките здания, които той държеше с наем бяха крайдунавски, за да послужат като точка за излизание, както стана през 1867. A близо до реката беше купил разни гори за същата цел. Той беше поверил надзирателството на сичките тези здания и гори на един предан нему българин. Покойният Георгиев беше неучен, без възпитание, познаваше малко елински и беше непримирим враг на елинизма.След смъртта си той не остави никаква симпатия нито към самите българи, по причина на неговия деспотичен и насилствен хаpaктep и по лошото си обхождение със своите еднородци. Един ден като се попитал от едного от местните първенци за неотклонимото му обхождение към някои от еднородните си търговци, отговорил следующето ,,Тъй трябва человек да употреблява българите. Българин съм и не ме е срам да го кажа. Ний сме дебели человеци.“ Покойният се ласкаеше с надеждата, че ще стане княз на България, според високото обещание, което имаше, но за зла чест, щом се извести за случката в Русчук и като познаваше, че от намерените документи ще се открият плановете му от страна на императорското правителство, до толкова се смути, щото се удари в часа от един гръмоносен удар от дамла и издъхна. Аз ви писах, че тукашният руски консул, като се извести за смъртта му, дойде сам с писаря си и запечата писалището му, но на третия ден, когато дойде братът на покойния от Галац, гдето живее, paзпечата писалището и прибра всичко като законен наследник. Съвременно издаде циркуляр в пияцата, че кантората следва делата си под имато Христо и Евлоги Георгиев. Някакъв завет на покойния не се намери и не стана никакво изписвание на имотите му, по причина, че няма други наследници. Г-н Геров, руският консул в Пловдив, беше дошъл тука, за да се споразумее върху това с покойния и замина за Русия“( Дунав, VIII, N: 663, 29 март 1872. )
Голяма част от шокираща преса и до ден-днешен работи с тази глаголна експресивност. Като структурни и стилови белези тези новини са образни, а на езиково равнище съдържат епитети (звероподобни същества; деспотичен и насилствен характер; незначително събитие; речений Ангел; вредителни документи; морално наказание), експресивна лексика (да настръхнат космите на главата; изпразнил револверът в устата си; разбил лоба си; гръмва в устата си; захврелно на улицата; удушители и убийци) дори жаргонен език (го е стягало ботуша; курварство). Стилово се забелязва се уклон към сензационните детайли, към скандалните и криминални сюжети, към любопитни моменти от живота на починалите. Пример за любопитен некролог от родната преса, който не цели десакрализация на личността, а просто съобщава интересно според редактора събитие, е „Съобщение за смъртта на Панайот Димитров“, неизвестен търговец, публикувано в Цариградски вестник на 18 февруари 1856 година:
„На 13 того, в 2 часа и половина после пладне х. Панайот Димитров на възраст четиридесетгодишен уби се самичък, като си разряза корема от дясна до лява страна с един бръснач. Червата му и жилата, която на пъпа се держи, разрязаха са и кръвта като течеш с голяма сила смъртта абие последува. Казват, че това самоубийство последовало от отчаяние за големите търговски повреди, които Димитров пострадал. Но казват, че и умът му са е бил повредил. Он бил между тем и ипохондрик“(Царигрдски вестник, VI, N:264, 18 февруари 1856 )
Същевременно в британската преса години преди това са се публикували съобщения за смърт по идентичен модел, като например:
„On the 23rd Instant one Thomas Guildford of Gainsborough in Lincolnshire, ript up his own Belly with a Pen-knife, and afterwards cut out two to three Yards of his Guts, which he put into a Chamber-Pot, and died soon after“.
(На 23-ти този месец Томас Гилдфорд от Гейнсбъроу в Линкълншайър, разряза собствения си корем с нож за писма, след това отряза два-три ярда от червата си, които сложи в нощното гърне и малко след това умря)
„On Wednefday Night one Richard Young living at a Coffee– houfe in Mitre. Court, Fket-ftreer, belng dftorder’d in his Senfes, cut his own Throat, and ftabb’d himfelf in the Belly with a Cafe Knife, fo that he died immediately”
(Сряда вечерта някой си Ричард Янг, който живеел в кафене в Майтър на ул. ...., с разстройство на мислите, си прерязал гърлото и се наръгал в корема с нож и веднага умрял. )
Текстовете са тенденциозни и целят привличане на по-голяма аудитория от читатели. Некрологът се възприема като огледало, което отразява обществото и неговите ценности. Определена част от некротекстовете и практиката им на публикуване във възрожденската ни преса изкривяват истинския образ на обществото чрез селективно, непълно или предубедено представяне на починалия (т.е. доказва се, че отражението, произведено от това огледало, в някои случаи не е точно). Смъртта, особено насилствената, необичайната или неочакваната явно винаги е била фактор при публикуването на новини, а сензации като самоубийства, инциденти или екзекуции също са били част от вестника.
Некрологът като вид текст е специфично и натоварено с много семантични, културологични и функционални черти явление в Българското възраждане. Поминалните текстове са своеобразна модернизация на съзнанието на българина, който чрез този нов тип светски текст започва да изразява и пропагандира своите обществени идеали. Жанрът бележи възхода на нацията ни в интелектуално и духовно отношение. Произходът и еволюцията на жанровете на некролога и известието за смърт в България не са резултат на дългогодишни процеси, а са следствие на привнасяне на готов шаблон от Западна Европа. Некрологът, проникнал чрез западноевропейското културно влияние в периодичния ни печат е еманация на европеизацията на, тогава все още подчинената на Османската империя, България. Усвояването на този жанр показва не само културното и интелектуално израстване на нацията ни, но и в огромна степен допринася за развитието на езика ни, както на лексикално, така и на стилистично ниво.
БИБЛИОГРАФИЯ
Ариес, Ф. – „Човекът пред смъртта. Времето на лежащите мъртъвци“, изд. Лик, 2004.
Генчев, Н. – „Франция в българското духовно възраждане“, София, 1979.
Замбова, А. Манипулативни езикови стратегии в печата, изд. Сема РШ, София, 2000.
Иванова, Д. – „История на новобългарския книжовен език“, Университетско издателство Паисий Хилендарски, 2017.
Карабоева, Е. – „Българинът пред лицето на смъртта“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010.
Миланов, В. – „История на новобългарския книжовен език избрани текстове“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2017.
Налбантова, Е. – „Възрожденският човек – утопии и реалности“, Университетско издателство „Св. Св. Кирил и Методий", 2001.
Радкова, Р. – „Посмъртни материали за български възрожденски дейци“, Академично издателство „Марин Дринов“, 2003.
Станчев, К. – „Стилистика и жанрове на старобългарската литература“, изд. Просвета, 1995.
