Често в обществото ни се усеща една носталгия по езика, който се е говорел преди десетилетия. Представяме си, че тогава не е имало чуждици и че всички носители на българския език са демонстрирали висока езикова култура. Разбира се, това фактологически не е вярно. Да, в речта ни често се срещат нови, непознати на предишните поколения думи. Част от тях назовават нови предмети и явления в бита ни, други се използват, за да направят речта ни по-цветна, шарена или просто защото са по-кратки и с тях спестяваме по-дългото обяснение на нещо с български думи. Думи от чужди езици навлизат непрекъснато във всеки език, не само в българския. И това е нормално явление. Нови думи не навлизат само в мъртвите езици, като например латински, старобългарски, старогръцки. Ние като че ли сме особено чувствителни към думите от английски, които се разпространяват по целия свят поради естеството на живота ни, напредъка на технологиите и интернет епохата, в което живеем. Нека само да припомня, че в българския език има различни периоди, в които думи от чужди езици са навлизали масово – от гръцки, от турски, от френски, от руски. Думите от чужд произход не са и никога не за били заплаха за родния ни език.
През 2020 и 2021 година като че ли „изровихме от нафталина“ отдавна забравени думи като пандемия, карантина. Думи, които бяхме чували само в разкази на бабите си за далечни, отдавна отминали години. През 2022 година отново „извадихме от раклата“ думи и изрази, които, вярвам, че всеки човек мислеше, че имат и ще намират място само във филми и художествена фикция, описващи събития от нашето минало – война, бомбардировка, фронтова линия, престрелки, въздушни удари, оръжия и под. Думите, които използваме, пряко отразяват света, в който живеем. Затова с тъга отбелязвам тази тенденция – думите и изразите, които ни заливаха и продължават да ни давят като своеобразно цунами, назовават страшни, потресаващи, шокиращи, дори неприемливи явления от действителността. Кризи, убийства, жертви, бежанци, конфликти, войни. Особено актуална през изминалите месеци стана и фразата фалшиви новини. Фалшивите новини назовават относително ново явление в медийната среда, което оказва влияние на личностните и обществените нагласи, без да е основано на реална фактология.
От друга страна, в администрацията, в корпоративната среда, в бизнес общуването има фрази, които за човек отстрани изглеждат странно, звучат нелепо и направо дразнещо. Истината е, че всяка професионална сфера ги има, те са се наложили в нея и използващите ги не ги възприемат като нещо изкуствено или привнесено насила. По същия начин можем да се почувстваме, когато чуем младежи да говорят на своя жаргон. Можем да се възмутим, да размахаме гневно пръст, да обвиним тийнейджърите в неграмотност и непознаване на родния език, а можем и да махнем с ръка, да си спомним как и ние сме говорили така с приятели или да се сетим за фраза, която ще кажем на колеги и те ще ни разберат, а за ухото на случайния преминаващ ще прозвучи абсурдно.
В процеса си на работа в Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч многократно обръщаме внимание, че за съжаление в българското политическо говорене думите все повече губят смисъла си. Те рядко се обвързват с конкретно съдържание, често са и в противоречие с действията, което способства за тяхното десемантизиране. Паралелно с това наблюдаваме как в едни и същи думи отделните политици влагат различно знаение и как, когато например се говори за „патриотизъм“, всеки разбира нещо различно. Винаги съм вярвала в силата на словото като съграждаща връзки между хората, като възможност за градивен обмен на идеи, за откриване на пътища към хармония и помирение. В публичното говорене тази сила като че ли се позагуби. И това е обща тенденция. Не българските политици са хората, които слушаме съсредоточено и с интерес. От друга страна всички ние изпитваме глад и жажда за красиво, смислено и вдъхновяващо слово. Не е случайна тенденцията все по-популярни да стават т.нар. подкастове. Човек според своите интереси, хобита, занимания и предпочитания намира достатъчно увлекателни, нека ги наречем не оратори, а говорещи хора, на които дава най-ценното – времето си, за да ги слуша – да споделят опит, идеи и преживявания. Неслучайно също така не само отделни личности, но и много предавания, медии и журналисти в разнообразни медии имат свои подкастове със свои последователи. Струва ми се, че това е един от най-актуалните начини за комуникация с аудиторията, която става все по-взискателна, търсеща и изискваща.
Често ухото на филолога се дразни от явното потъпкване на книжовните норми, от непознаването на основни правоговорни правила и ограничеността на езиковите изразни средства. Бих искала да има места, в които използването на книжовен език е единственият възможен стандарт. Някак си не мога да се примиря с факта, че младите хора без проблем полагат изпити и получават сертификати за владеене на чужди езици на най-високо ниво. Това е свидетелство, че не са нито глупави, нито мързеливи, нито некадърни, напротив.
Те не са виновни, че навсякъде – за работа, за следване, за стаж, за каквото и да е от тях се изисква знание на чуждия език. Същевременно никой работодател (доколкото ми е известно) не изисква владеене – писмено и говоримо, на книжовен български език. Оттам идва и прагматичното пренебрегване на необходимостта да обогатяваме речника на родния си език да се стремим да пишем и да се изразяваме изискано или делово, да сме адекватни в разнообразни речеви ситуации. Струва ми се, че не след дълго време най-търсените специалисти ще бъдат не тези с добър чужд език, а с роден, с български.
