Ключовата позиция на изречението за проявите на семантично-граматическите, морфологичните и функционалните особености на речниковия състав на езика налага по категоричен начин методология, в която водещата позиция изконно се заема от когнитивния подход. На първо място е природата на изречението – основна комуникативна единица за носителя на езика. Към това се прибавя съзнанието на носителя на езика, чиято потребност от знание се обслужва в речта през технологията на рефлексията. Комуникативната себестойност на основната синтактична единица, съзнанието като определяща характеристика на homo sapiens-а и затова феноменалната медиация на езика са трите аргумента за обективно необходимата и принципна когнитивна ревизия на изречението. Това всъщност е най-точната резолюция на езика и ключ за анализ, на който може да се стъпи в преодоляването на противоречията в граматиката по естествено логичен начин.
Всяка една езикова единица е едновременно резултат на рефлексия на съзнанието ни за определен обект от заобикалящия ни свят или за някаква представа, изживяване, действие и средство за други такива. Спиралата на рефлексии и авторефлексии на съзнанието на носителя на езика е прототипът на всеки един от класовете езикови единици. (Нека да се подчертае и общата им, родова номенклатура – `части на речта`, която сама по себе си препраща към изречението и носителя на езика като негов продуцент убедително.)
Морфемната експликация на предикатността е по същество граматикализацията на предикатното лице. Вярно е, че това е особена форма на граматикализация, но това не я прави противоречива. Още повече категоричност тезата за специфичната граматикализация допринася вариацията на морфемите за първото и за второто предикатно лице, за лявата и дясната глаголна интенция, или за правата и обратна валенция на глаголната лексема. Валидността на двете морфеми за двете предикатни лица само за имената от м.р. и една морфема и за двете предикатни лица за имената от ж.р. и от ср.р. не е противоречие, което да преодолее тезата. Изглежда този вид граматикализация подлежи на собствен развой във времето или пък развоят предстои на когнитивния анализ на подобен дисбаланс в случая. Склонни сме да уважим хипотеза за влияние на философията на категорията `субект` на предикацията в концептуалната му дълбинност, в която има някаква етимонно-прототипна маскулинизация. Просто е хипотеза за известна доминация засега. Сигурно е обаче, че не може да се изключи влияние на естеството на категориалната съобщност в предикативната връзка и предикативното отношение. Доколко то е експликативно обслужено от езиковата облигация и на какво равнище, това е предизвикателството на на научното мислене и равнището на методологическото израстване.
Първенстващата позиция на същината – на номина субстантива, или на предметността, от една страна, и естественопостижимата взаимност с номина квалификатива и номина квантитатива при строго отчитаната последователност с нейната посока при това, от друга страна, предпоставят донякъде наричаната в синтаксиса група на подлога (именна група), както и изразяването на подлога. Тук само маркираме детайла, но разгръщането на анализа в синтаксиса на подлога предстои по-нататък в това изследване, като ще се отчита и пълната синтактична реализация на именната група.
Местоименията са специален клас от думи, чиято деиктична природа предопределя пардигмата им. Номенклатурата на отделните видове в тази парадигма утвърждава етимонната им характеристика, която пък от своя страна препраща към субекта на езика, разбира се. Първото и ключово доказателство се представя от факта, че най-напред носителят на съзнанието се презентира с вторична езикова експликация, опосредствено на името си, с дейксиса `аз`. Без да се впускаме в езиковите профили и дефицити на аз-а (вж. Георгиева 2009: 26), смятаме, че граматиката на този дейксис е когнитивна миниатюра на езиковата технология като еманация на homo sapiens-а.
Възвратността като феномен на езиковото съзнание според нас може да се приеме за концепт на когнитивната потенция и перспектива едновременно. Иманентността на този концепт е прототип както на предикацията (субектно-предикатната връзка), така и на мисленето на тази основа като познание:
Аз съм/ зная/ познавам/ имам
Себе (се) – себе (си).
Пътят на аз-а до себе (се) и/ или себе (си) е предикацията:
Аз съм себе си;
Аз се познавам
Аз зная за себе си
Аз зная себето си (своето себе)
Аз съм своето себе.
Предикацията постига и извежда в езикова орбита свой. Кратката форма си е връщане при автопознанието и автопредикацията. Това е възобновената сърцевина на предикацията и предицирането, на когнитивната иманентност, на непрестанния рестарт на езиковото съзнание в неговата спираловидна познавателна потенция, проявена в комуникативната ѝ себестойност. В тази авторефлексия (с вариантите на пряката и опосредствана обектност на самия субект собствено) се съдържа концентрираната философия на граматиката на езика. Тази миниатюра е единицата когнитивен модел/ прототип/ ключ/ код и прочие етикети.
Механизмът на когнитивната интенция има своето потвърждение за истинността си в граматикализацията на кратките форми на възвратността на аз-а. Т.е. екстраполацията на дълбинността на субектността (и по принцип, и на езика), разгърната в цикличността, в кръговостта на субектно-обектното движение на рефлексивната технология на автосъзнанието, да кажем, на авторефлексията, на себепознанието с неговата лимитираност, естествено при езиковата облигация на предиката се верифицира в граматикализацията. Това е илюстрация на диалектиката в граматиката по аналогия с диалектиката на категорията на субекта и субектността, проектирана в динамиката на думите за тях и многобразието на категориалната им характеристика. Ефектът на спиралата и по хоризонтала, и по вертикала, но в триизмерността на координатната система на езиковата природа и философия, представена в началото на това изследване, е своеобразна мултипликация на технологията на езиковото ни съзнание с неговата мисловна функционалност. Тази многопластовост и навътре в същината на възвратното вторично име на аз-а, и като вариативност от личното (субект) през притежателното (отстъп от субекта към обекта вътре в него самия най-напред и преди всичко останало) е посвоему авто- и микропредикация.
Номенклатурата на подкласовете от местоимения всъщност представя модусната позиция на субекта на езика съответно на неговата когнитивна потенция. Категорично потвърждение на тезата ни за модусната позиция като прототип на видовете местоимения представят отрицателните местоимения, предвид и на диалектиката на модуса в корелацията утвърдително – отрицателно (съждение):
никой, никоя, никое, никои, никъде, никога, никак, николко.
Неопределителните (някой, някоя, някое, някои и пр.) и обобщителните (всеки, всяка, всяко, всички и пр.) съответно пък допълват модуса по посока на отстъпа от тази корелация.
Във всеки случай в основата на всички подкласове местоимения се разполага релацията, при която носителят на съзнанието надгражда езиковата експликация според посоката на своята комуникативна перспектива. Началото на тази своеобразна парадигма на релацията е от личното местоимение в неговата възвратност като миниатюра на автопредикация, а върховата ѝ позиция (краят) в дублиращата експликативност на езиковия знак се съсредоточава в относителните местоимения, т.е. релацията им е и етимон:
който, която, което, които, както, където, колкото, когато.
Особеното при концентрираната форма на релацията, която носят относителните местоимения, е че тя се екстраполира до степен, че субектът на езика остава само продуцент, но не и субектът, който е страна в релацията. С други думи, при относителните местоимения релативността е между същини и събития. Модулацията преодолява модуса в същинската му проява, без обаче да го заличава. Важно е да се обърне внимание на този факт с оглед на граматикализацията на относителните местоимения, търсена по посока на конекторната функция. Т.е. проблемът на анализа е да даде отговор дали се заличава вътрешната форма на този подклас думи – относителните местоимения, до степен, при която те просто са конектори по принцип. При това положение следва да се прецизира протича ли вторична граматикализация и относителните местоимения придобиват конекторна функция, или те съхраняват изначалната си релативна семантика, която заради това просто подвежда в тази посока по аналогия, без обаче наистина да е така. Оттук може да се заключи, че синтаксисът на относителните местоимения не проявява граматикализация и не разгръща конекторна функция, заради която на морфологично равнище им се приписва вторичната граматикализация като съюзни думи. Не е безспорно въвеждането в оборот като номенклатура на подклас съюзи на словосъчетанието `съюзна дума`. Компромисът в тази компилативност няма основание и даже провокира ревизия от когнитивна гледна точка.
Семантиката на дейксиса като клас от думи не може да се преодолее и формата да се пригоди до конектор. Конекторите нямат самостойна семантика и затова всяка пълноценна семантика не би могла да отстъпи, да се заличи, така да се каже, като поеме свързваща функция. Нека да се разграничава ясно и недвусмислено, първо, дейксис и конектор, второ, функция и релация и, трето, конекторна функция и релативна семантика. Тези три принципни разлики не допускат компромисното привиждане на граматикализация и извеждат дефинитивно относителните местоимения от несамостойния клас на конекторите, или съюзите. Преди да преминем по-нататък, в заключение тук следва да се отбележи, че същите съображения са приложими в пълна степен и за въпросителните местоимения. Употребата `въпросителна дума` подвежда, защото прикрива някак спецификата на дейксиса. Когнитивната прецизност в случая трябва да се съблюдава, а това изисква разликата между име и местоимение, която се разполага във въпроса като единица, или единична езиково експлицирана миниатюра.
При всички останали подвидове няма отстъп или противоречие по отношение на граматичната им природа и нейната проява с комуникативна проекция, разбира се. В това число и при употребата на дейксис като квалификант на предикат – отрицание, обобщение или пък просто неопределяне:
никъде, никога, никак;
всякак, всякога;
някъде, някак, някога.
В случаите на тази употреба – дейксис като квалификант на предикат – отрицание, обобщение или пък просто неопределяне (никъде, някъде и пр), както и като квантификант (напр. толкова), граматикализацията не просто не може да се оспори, но даже е безспорна. Доказателството е в съхраняването на семантиката на дейксиса в позицията при предиката като негов квалификант. Употребата на тези деиктици при име е класическа, предвид на парадигмата от имената и посоката на тяхната позиционираност в една такава парадигма, за което вече писахме в началото на това изследване. Тезата ни за класическата употреба произтича като основание от етимона на местоимението като номенклатура на класа от думи с деиктична функционалност. Когнитивната характеристика на позиционираното при предиката име с квалификативна или квантитативна семантика (откъдето е и етимонът на наречието като клас самостойни и затова неизменяеми) думи всъщност е технологичният прототип на тук коментираната граматикализация на някои деиктици.
Уместно е да се оспори некоректната номенклатура `местоименно наречие`, както това се направи по отношение на `съюзна дума`. Когато се номинират подкласове от думи, номинирането им е по същество представителна ексцерпция на семантичната им природа и граматичната им характеристика, съполагани ведно, чиято есенциалност се извежда до равнището на терминологичност. Затова граматикализацията не е самодостатъчна, за да се етикетира през компилацията с предходната номенклатура, взаимствана като квалификант. Граматикализацията е най-вече, преди всичко и естествено функционална позиционираност с комуникативна перспектива и нейното назоваване не може да се постига в прескока към назоваването на прототипната дума, така да се каже, условно. Това е своеобразен обрат, който в дълбокия си смисъл поражда противоречие, а може да се приеме и за отстъп от граматикализацията по същество. Подобна спирала с обратна посока – назад, е когнитивен парадокс. Заради този когнитивен срив граматикализацията поражда противоречивост и води до смущаващото усещане за недоизясненост или просто езиково несъвършенство някакво. Най-невинно е да описваме тази когнитивна неуредица като омонимия. Не може да се верифицира омонимия в граматикализацията. Това е оксиморон. Омонимията е на дълбинно равнище – в семантиката. Когнитивната потенция обаче преодолява тази омонимия, защото я ползва съответно на интенцията и през функционалната позиция ѝ придава комуникативна стойност. Според нас, така може да се анализира философията на граматикализацията.
Варирането на когнитивната потенция, от една страна, и отсъствието на изначално собствена семантика, каквото е естеството на дейксиса, от друга страна, са основанието за богатата синтактична презентативност. Дейксисът обаче е родовият признак на класа от думи и това не може да се пренебрегва. Затова е оспоримо становището на Р. Ницолова, че „нито морфологичните, нито синтактичните им особености дават основание да ги разглеждаме като един клас думи“ (Ницолова 2008: 144). Ако не оспорим тезата на Ницолова, то тя би претендирала резерви и за известна нееднородност и при имената, защото те също имат своите синтактични вариации. Това са думи, които реферират имената (номинирането на същини, квалификации, квантификации и пр.). Референцията им обслужва когнитивния приоритет на езиковото съзнание и така посочената двустранна обусловеност предпоставя различна синтактична комбинаторика.
Становището на Ницолова обаче е плод на строго формално-функционално съсредоточаване далече от когнитивната резолюция, въпреки че самата тя припомня в общ план Фреге и се позовава на тезата, че местоименията са категорематични думи (Ницолова 2008: 144).
Прототипът на класа е дълбинната семантика на лексемата – да не забравяме първенството на тази езикова плоскост. Морфологичната категориална характеристика и синтактичната презентативност са силно подвластни на когнитивната резолюция. Когнитивната ни потенция аранжира редовете от думи категориално. В случаи, при които в дълбинната семантика една или друга сема припознава естеството на някоя категория, произтича сечението, което експликативно се разпознава като граматикализация най-общо. За това свидетелства субстантивацията. Затова в един клас има подкласове със спецификата на друг клас:
единица, единствен, едничък, веднъж;
сам, многоброен, смазан, прекрасно;
от, пред, отпред, насреща; срещу
и т. н. Това обаче от когнитивна гледна точка съвсем не означава, че една дума може да бъде както съществително, така и прилагателно; или както прилагателно, така и наречие; или като местоимение, така и наречие, а и съюз.
Прилагателното се реферира като съществително, защото когнитивната потребност на съзнанието е аксиоматизирала признака до същина и – нещо важно, за да се затвори кръгът на субстантивността – тази преминала в субстанция признаковост се презентира в синтаксиса като субект или обект в позицията на подлог, допълнение (или несъгласувано определение по-нататък и прочие). А някоя от морфологичните форми на признака може да квалифицира и семантиката на предиката и да се прояви във функцията на обстоятелство ( без да бъде на всяка цена затова наречие обаче). Така може да извърви подобен път и думата за квантификация (числителното име). Тези метаморфози на думите са резултат, разбира се (дори етимологично), на вибрациите на нашата когнитивна потенция и приоритетите на нейната перспектива. За всичко това вкупом свидетелства синтаксисът и неговата комуникативна задача и себестойност. И понеже цялата тази орбита на прескоци и обрати е граматика, случаите (или случките с думите), така да се каже, са граматикализации. Посоките са логически и диалектически обусловени във всеки случай. Просто синтаксисът валидира проявената в морфологията граматикализация.
В най-голяма степен този когнитивен срез е валиден за местоименията, определяни като „категорематични думи“ (вж. Ницолова 2008: 144). Всепризнатите релационни признаци на местоименията, които моделират тяхната морфология, по дефиниция отвеждат към когнитивния аспект като най-продуктивен в лингвистичния анализ. Ницолова даже се колебае дали тези думи изобщо са част на речта, „както това става по традиция“, защото „те се отделят на по-високо равнище в класификацията на класовете думи от равнището на отделните части на речта“ (Ницолова 2008:146). Точно това равнище – на нова степен на когнитивната претенция на езиковото съзнание, вместо произтеклата преди това номинация и редом с нея и авторефлексията се реферира релацията като функция на авторефлексията. Носителят на езика – аз-ът, се автопрезентира като продуцент.
Може да се каже, че местоименията са адморфология, която приобщава думите в синтаксиса им съобразно семантиката им и технологичната природа на осигурената с тях номинация. Ако погледнем от другата страна – местоименията са субсинтаксис, който превежда морфологията на номинациите в синтаксиса с помощта на категориите.
Сечението между морфологията и синтаксиса, където се разполагат като основа, наличност или, защо не, пълнеж, категориите, е естествената среда, условно казано, разбира се, „депото“, лабораторията на граматикализацията. С други думи, местоименията са ексцерпция на граматикализацията, нейна езикова експликация. Този момент в нашия когнитивен поглед, или анализ е ключов, струва ни се. Категориалната технологична природа на граматикализацията всъщност разкрива философията на езика и е ключът за изучаването му и за разбирането му естествено заедно с това. Категориите не могат да се етикетират като строго морфологични и не се представят изчерпателно като специфика с морфологията на думите. Причината за този недостиг се съдържа във факта, че морфологията е само част от когнитивната потенция, но не и нейната изпълненост като технология на езиковото съзнание. Останалата част е синтаксисът – затова и се разбират и дефинират като два дяла на граматиката. Категориите са инструментариумът на граматиката. Както по-горе казахме, лаборатория на граматикализацията. Продуцентът, операторът и потребителят едновременно на всичко това е носителят на езиковото съзнание, субектът на езика, езиковата личност, homo sapiens-ът.
Така става ясно защо в морфологиите анализът на класовете думи все преминава в синтаксиса за едно или друго и за да се обоснове дадена теза, се привежда като доказателство синтактичната реализация на съответната дума с нейната визирана характеристика.
