Не знам дали има толкова дълго сърдечно и ползотворно колегиално сътрудничество, каквото е нашето с Владко Мурдаров – повече от 40 години. Няма да забравя, когато прочетох книгата му „Виена и началото на българската езикословна наука“, Народна просвета 1988 г., как ме развълнува и докосна лично, защото делото на плеядата български учени получи значимо и достойно представяне [Ватрослав Ягич, Любомир Милетич, Беньо Цонев, Марин Дринов, Иван Шишманов, Александър Теодоров Балан, Димитър Матов, Манол Иванов, Стефан Младенов, Ватрослав Облак, Константин Иречек]. Като студентка и млад учен виждах как техните имена, въпреки че не бяха забравени, си стояха по рафтовете и не бяха подобаващо оценени. Респектира ме задълбоченото проучване, което моят колега е направил, като е преровил и изровил значителна наша и чужда книжнина. Радвах се на високото професионално равнище, с което представя тяхното дело, което ни приобщава към европейската наука.
Исках да напиша възторжена рецензия, но не успях. Избрах да го поздравя, споделяйки мои виждания за приноса на наши учени, като представя един мой доклад, който изнесох за честването на проф. Русин Русинов във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ през 2000 г.
Науката като част от духовната и творческата дейност на човека се нуждае от поддържане и организация. Разсъжденията на М. Хайдегер за същността на науката и нейните пътища ме накараха да се размисля. Може би той е прав като смята, че колкото и ученият да навлиза в територията на познанието, той няма да успее „да се провре до съществото на науката, но поне всеки изследовател и преподавател, всеки преминаващ през една наука човек като мислещо същество може да се движи в различни равнища на осмислянето и да ги държи живи“. Това негово разбиране ми позволи да споделя моето отношение към приноса на български учени, които са изразили своите идеи значително по-рано, преди те да се отразят в езикознанието. Ще покажа в най-общ вид резултатите от мои проучвания и на колеги по проблеми, поставени и разглеждани в публикациите на нашите учени.
Изразените от тях мисли и идеи остават затворени в границите на тясно специализираната научна общност, някои незабелязани, невъзприети или неоценени по времето на своето публикуване. Години по-късно ние, изследователите от по-следващите поколения, когато се запознавахме с приносни разработки в съвременната лингвистика – европейска или американска, откривахме, че близки или адекватни проблеми вече са поставяни и разглеждани в работите на български изследователи. Така се поражда вторичното оценностяване и почитта към предшестващото научно дирене, към пътя на идеите, които „се движат в различните равнища на осмислянето и ги държи живи“ (М. Хайдегер).
Интересът към консонантизма на детския език, към фонетичното и фонологично консонантно развитие на детската реч като самостойно явление се оформя и засилва в лингвистиката след двете основополагащи статии на Роман Якобсон: Les lois phoniques du langage enfantin et leur place dans la phonologie generale“ (Principes de phonologie, Paris, 1949) и „Why mama and papa?“ (Selected writings. 1. Phonology. The Hague: Mouton, 1962). Последвалите ги изследвания и публикации по въпросите, отнасящи се до детския език като реалност, може да се сведат до следното. Допуска се, че детето организира своята езикова система, като се ръководи от общи оперативни принципи, които определят стратегията му при овладяването на езика. Затова в развитието на детския език се търсят езикови универсалии, за да се потвърди универсалността в онтогенезата на езика. Психолингвистите говорят, че възниква необходимост от създаване на общ модел, който не е свързан с даден език, а фиксира общото, типичното, закономерното в овладяването на различни езици като системи. Така обобщени в последната четвърт на ХIХ век тези изводи застават като проблеми в научното полезрение на българския професор д-р Иван Георгов, когато започва своето наблюдение и проучване на детската реч през 1889 г. върху говора на първия си син, после и на втория и следи за развоя на говора при две деца в семейството (първоначално първото дете има по-вече думи в сравнение с второто, след две години съотношението се мени и за първото дава резултат от 198 думи, а за второто – 254). Той изследва, сравнява, разширява обсега на научните резултати, като ползва родителски дневници и публикации, както и лична кореспонденция. Работи с немски, английски и славянски езици, използва статистически методи, изготвя таблици на категориите думи, прави сравнения и формулира изводи. Едно интересно и любопитно негово наблюдение е, че при немския и английския момчетата имат по-богат словен имот, а при славянските езици е обратно – момичетата. Публикува студиите: „Принос към граматичния развой на детския говор“, 1906 г.; „Развой на детския говор“, 1908 г. и „Словният имот в детския говор“, 1910–1911 г.
Иван Георгов, българинът от Велес, завършва педагогическо училище във Виена, философия в Йена и Женева, полага докторски изпит в Йена по философия, математика и санскритски език. Ето едно от неговите становища по въпроса „Защо мама и папа“: Като подчертава близостта в думите, означаващи родителите в толкова разнообразни езици, той смята, че: „И тук именно твърде на място дохожда на помощ изучаването на детския говор, който ни показва в началото голям наклонност към ония звукове м, н, п, б, д, т, що се срещат тъй необикновено често в имената на родителите. Очевидно, че тия думи ще имат произход в първите детски слогове и думи, каквито са ма, мама, на, нана, па, папа, ба, баба, та, тата, да, дада,..., които детето тъй обича да произнася, като най-лесни за него… Така ще да са се образували първите названия на родителите“.
Лингвистичните интереси на професора по история на философията в Софийския университет получават оценка от езиковедската общност през годините в редица публикации: Ст. Младенов (1938), П.Монев (1938), Ст. Стойков (1947), М. Коспартова (1969), Д. Денев (1969), Ж. Бояджиев (1981), Ф. Даскалова (1984), Ю. Стоянова (1987, 1989, 1990), Кр. Алексова (1990), Ст. Димитрова (1993) и други от Симпозиума по детска лингвистика с международно участие в памет на проф. Иван Георгов на тема „Моделиране на детския говор“ 1990 г., организиран от Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград. Но в никоя от тези публикации не срещнах категоричната оценка за приоритета с принос по време на делото на българския учен. Цонка Люцканова в дисертацията си за детския консонантизъм 1991 г. заявява, че е потвърдена прогнозата на Р. Якобсон за овладяване на съгласните / детските субститути. Аз бих уточнила, че е потвърдено становището на българския учен Иван Георгов , изказано в началото на ХХ век за универсалността на детския консонантизъм.
Отношението към Балановата относба / падеж вече е съвсем друго и все пак трябваше да се появи работата на Чарлз Филмор „Ch. Fillmor, The Case for Case, In: Universals in Linguistic Theory, New York, 1968“, поместена като „Дело о падеже“ и „Дело о падеже открывается вновь“ в: Новое в зарубежной лингвистике, М. 1981, за да се актуализира и преоцени неговото схващане за падежните отношения. Падеж наричаме относбата, в каквато се пада или се поставя в реч име на същина заради смисъл в реч (Нова българска граматика, С. 1940 и Българско склонение, БЕ, 1954, 1). Йордан Пенчев пръв обърна внимание на двете сходни схващания в „Семантика на частите на изречението и роля на предлозите“ в сп.Български език, 1974, кн. 2, като подчерта: „Когато става дума за част на изречението, изразена със съществително име, нейната семантика не може да се отдели от това, което академик Ал. Теодоров Балан беше нарекъл „падежни отношения“ (1940 г.), а дне по-често се нарича „семантична роля“ (с. 44)“. Анализ на двете концепции направиха колегите К. Илиева и М. Алмалех в статията си за „Адекватността на езиковите модели“ в сп. Съпоставително езикознание, 1985, кн. 5. Обект на тяхното внимание са два варианта на падежна граматика, наричана още граматика на семантико-синтактичните роли или граматика на семантико-синтактичните функции и отношения. Авторите се ограничават с констатацията, че по-късната версия принадлежи на американския лингвист Чарлз Филмор, а по-ранната – на българския езиковед Александър Теодоров-Балан.
Двата модела разполагат със средства за частично описание на действителността в изречението, което в рамките на текста или изказването реферира фрагменти от реални или мислими ситуации. Преимуществото на модела на Балан е в това, че поставяйки началото му още в 1940 г. в своята работа „Нова българска граматика“, той е набелязал перспективите за развитието на структурната и типологичната лингвистика, откривайки универсални отношения между елементите на езиковите системи, в които вижда отражение на отношенията, наблюдавани в реалния свят (с. 466).
И още едно новаторско и задълбочено Баланово научно виждане за семантиката на местоименията, представено от К. Чаралозова в дисертацията ѝ „Показателните местоимения в съвременния български език. Семантика и употреба“, С. 1998. Така Ал. Т. – Балан разграничава кой-купчина, що-купчина, чий-купчина, какъв-купчина (Нова българска граматика, С., 1940, с. 94). Големият му езиковедски талант се проектира на фона на съвременните изследвания върху семантиката на местоименията от края на ХХ в. В „О семантике местоимений“, М. 1973, на Ю. И. Левин четем „Всяко въпросително местоимение означава молба да се посочи елемент от дадено множество М, притежаващ свойство Р. Разглежданите местоимения се явяват отговори на въпроси от типа кой? – този, онзи, никой, всеки, някой във всеки клас влизат тези местоимения, които могат да служат като отговор но въпрос, поставен от съответното въпросително местоимение“ (с. 109). Лесно се забелязва аналогията между „купчините“ на Балан и „класовете“ у Левин. Академик Ал. Т.-Балан за пръв път дефинира показателните местоимения като определени по семантика и изтъква генетичното родство между определителния член, показателните местоимения и третоличното местоимение (Чаралозова; 17–18).
Като аспирантка при професор Константин Попов (по синтаксис) първата научна статия, която той ми препоръча, бе тази на Иван Хаджов – „За някои свързвания в невезаната българска реч“, публикувана в сп. Училищен преглед, 1935, кн. 5–6. Професорът ми заразказва какъв изключителен учител е бил, негови ученици с били проф. Петър Динеков, проф. Кую Куев, проф. Иван Дуйчев и други видни филолози, автор или съавтор на почти всички учебници по български език и литература от второ отделение до последния гимназиален клас. Когато четях статията, традиционните ми представи за употребата на някои препинателни знаци и съюзи вече бяха разколебани. Разбирах, че чета нещо ново, интересно, въпреки пожълтелите страници. На утвърдените в синтаксиса правила и норми се противопоставят „някои свързвания в невезаната реч“, като дирят свобода и разчупват рамките, които ги стягат. Учителят без научни титли, но учен в своята същност бе открил и изследвал нещо значително и радикално, което се осъществява на синтактично равнище чрез прегрупиране и оформяне на нови конструкции в границите на една езикова цялост в белетристичния текст. Формира се „нов стил“, чиито белези са „нови синтактични връзки“. Ив. Хаджов изследва творчеството на Й. Йовков, на А. Каралийчев, на Н. Райнов и Борис Шивачев, на Асен Калоянов и Александър Бурмов. Майсторите на белетристичното слово изграждат нови конструкции, използват знаците на пунктуацията неконвенционално и в зависимост от употребата те придобиват нови значения. Авторът разглежда за пръв път проблема на присъединяването, макар че никъде не го определя терминологично, но поглежда на явлението от всички страни,прониква в същността му: „Положението на частите в разпадналия се израз може да бъде различно; най-често откъснатата обособена част представя продължение и завършек на предходния израз, с който мислено образува цялост. Разкъсването, разпадането на израза писмено се изразява чрез появата на ускорена точка“ (Хаджов 1935: 594). Йордан Пенчев разглежда работата като основополагаща в дисертацията си „Присъединяването в съвременния български език“ ,1967 г.: „Статията на Ив. Хаджов „За някои свързвания в съвременната невезана българска реч“ е първата не само в българската граматична литература статия, в която въпросът за присъединяването е поставен на по-широка основа, с изследователско отношение към фактите“ (с. 14).
В изследването си филологът Иван Хаджов ни показва как в научното изложение може да се обясни точно и ясно, без „новаторска“ терминология, едно ново явление, засягащо различни равнища на езиковата структура. Интерес предизвиква системната последователност в употребата реч – език и израз – изречение. Само в една статия авторът е обхванал параметрите на цяла една категория, разкъсала утвърдените синтактични връзки и създала белезите на нов стил. Цялостният синтактичен прочит у Иван Хаджов закономерно ни убеждава в неговия приносен характер от 1935 г.
В съвременната американска лингвистика работата на Р. Лейкоф за координативното свързване се смята за основополагаща (If’s, And’s and But’s about Conjunction Studies in Linguistic Semantics, Ed. by Ch. Fillmore and T. Langendoen, 1971) . За авторката релевантно за съчинителното свързване е базисното понятие – обща тема, изведена въз основа на семантична еднородност на двете предикативни единици. Теоретично възможно е една система от двойки да се редуцира до частична или пълна идентичност, или да се сведе до синонимия, за да бъде условието за съчинението изпълнено. Идентичността трябва да включва тази двойка, съставящи в двете предикативни единици, което изразява същността на изречението – за какво се говори особено в него. Това не може да бъде случайна двойка (с. 118). От всички относително сходни схващания за съчинението, изказаното от П. Калканджиев в „Българска граматика“, Пл. 1938 г., покрива адекватно теоретичната позиция на Р. Лейкоф.
Теоретично не особено коректно, (защото работи с понятието мисъл) П. Калканджиев обосновава семантичната същност на съчинението и условията за свързване: „Съчинено е сложно изречение, в което няколко завършени мисълно и самостойни прости изречения се свързват, за да изразят общо мисъл. Връзката между тях не е механична, външна и не се постига само с отстраняване на разделителните знаци или чрез поставяне на съюз. Тя се корени в общата мисъл (общата тема), която те взаимно разкриват. Невъзможно е да се свържат всеки две изречения“ (с. 385). Очевидно може да се установи, че в становището на българския учен (1938) тезисно присъства механизмът на процедурата, обоснован от Р. Лейкоф (1971). Извеждането на общата тема показва несъстоятелността на механичните процедури при отстраняване или поставяне на съюз, защото „това не може да бъде случайна двойка“ или „невъзможно е да се свържат всеки две изречения“. Никой освен П. Калканджиев в българската граматична литература не посочва ограничителните условия, които трябва да бъдат изследвани за съчинителното свързване. Симетричната и асиметричната конюнкция на пресупозициите за връзка на предикативните единици са необходими за изразяване на условието за обща тема в сложното съчинено изречение.
С представените успоредици в научните гледни точки на българските и чуждите изследователи, с отчитане на предимството по време се изразява интересът към универсализма в движението на идеите и към техния път в научното дирене. Изразява се желанието за по-голяма широта и обективност в оценките за общото и различното.
БИБЛИОГРАФИЯ
Балан 1940: Балан, Ал.-Т. Нова българска граматика. С.
Викторова 1995: Викторова, К. Синтактичният принос на Иван Хаджов. – В: Македонски преглед. С., 1995, № 4.
Георгов 1910–1911: Георгов, Ив. Словният имот в детския говор. – В: Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет. С. Част 1, 1910. Част 11, 1911.
Илиева и Алмалех 1985: Илиева, К. Алмалех, М. Адекватността на езиковите модели. – В: Съпоставително езикознание, 1985, № 5.
Калканджиев 1938: Калканджиев, П. Българска граматика. Пл.
Филмор 1981: Филмор, Ч. Дело о падеже. Дело о падеже открывается вновь. – В: Новое в зарубежной лингвистике. М.
Левин 1973: Левин, Ю. И. О семантике местоимений. М.
Lakoff, R. If’s, And’s and But’s about Conjunction. In: Studies in Linguistic Semantics, Ed. by Ch. Fillmore and T. Langendoen, 1971.
Пенчев 1967: Пенчев, Й. Присъединяването в съвременния български език. Кандидатска дисертация. С.
Хаджов 1935: Хаджов, Ив. За някои свързвания в невезаната българска реч. – В: Училищен преглед, 1935, № 5–6.
Чаралозова 1998: Чаралозова, К. Показателните местоимения в съвременния български език. Семантика и употреба. Кандидатска дисертация. С.
Jakobson, R. Les lois phoniques du langage enfantin et leur place dans la phonologie generale“ Principes de phonologie, Paris, 1949 и „Why mama and papa?“, Selected writings. 1. Phonology. The Hague – Paris. Mouton, 1962.
