В изследванията, в които се коментират особеностите, свързани с разликите между формите на речта, най-често се посочва, че спонтанността, неподготвеността, липсата на цялостно планиране на изказването в устната реч определя спецификите, отличаващи я от писмената реч. При сравнение на устни и писмени текстове се установява, че колкото по-добре планирана е устната реч, колкото по-подготвена е, толкова по-малко са разликите между двете форми, в които се реализират текстовете (вж. изводите на Браун и Юл 1983: 4–19; Танен 1987; Халидей 1985; Чейф и Танен 1987 и др.). В анализите, следващи постановките на нормативните граматики, спонтанната устна реч се определя като непоследователна и неточна. Основание за това са ненужните паузи, удължаванията на звукове, особено в края на думите, включването на филъри (фонационни средства за запълване на паузи), повторенията на думи или изрази, автокорекциите, паразитните изрази и др. Вариантността при реализирането на каноничните изреченски модели също се отбелязва като една от характеристиките на устните текстове.
Обект на разглеждане в настоящата статия са особености на българската устна реч на синтактичното равнище. Анализите са насочени към представяне на някои от моделите за реализиране на специфичните за устната реч структури с повторени части. Наблюденията са направени върху примери от устна подготвена и неподготвена реч, реализирана предимно в неофициална среда, които са ексцерпирани от два електронни корпуса: BgSpeech и корпуса на Красимира Алексова с данни за българската разговорна реч.
Формата, чрез които протича комуникацията, оказва влияние върху избора на езикови средства и начините за включването им в конкретния дискурс.
Писмените текстове са подготвени и това се изразява в подбора и преднамерените редакции на текста. Спонтанността на устната реч води до елипси, повторения, фалстартове, автокорекции и др. Тези специфики са резултат от линейността на устната реч (развитие във времето без „връщане назад” за преосмисляне и редактиране), от една страна, и наличието на възможност за обмисляне, преценки и редакции от различен тип при комуникация в писмена форма. Устната реч е ограничена във времето от гледна точка на времето за произвеждане (произнасяне) и обработка (възприемане и осмисляне) на изказването, докато писмените текстове може да бъдат редактирани от автора и препрочитани от адресата с цел достигане до авторовото послание.
Липсата на плавност в развитието на разговора, използването на синтактични единици, чиято структура не отговаря на моделите на изреченията в писмените текстове, елипсите, незавършените изказвания са типични за устната реч. Накъсаността на изказа обикновено е резултат от колебания или преформулирания при търсене на най-точната дума от страна на говорещия. На синтактичната кондензация, която води до елипси, „се противопоставят” многократността и повторенията на думи, фрази или по-големи изреченски сегменти. Структурите, използвани в устната реч, допълнително се усложняват поради включването на различни елементи с прагматична функция (етикетни изрази, изрази за поддържане на контакт, за проверка на канала, за обратна връзка и под.).
Синтактичните особености на спонтанната устна реч са представени в редица изследвания, основаващи се на данни от различни групи езици. Част от изводите за някои германски, романски и славянски езици са обобщени в монографията на Мира Ковачева (Kовачева 2012). В българското езикознание синтактичните характеристики на устните форми са отбелязвани и при описанието на синтактичните диалектизми (вж. Радева 2001, Стойков 1993). Първото системно изследване на синтаксиса на българската разговорна реч прави Искра Ликоманова (вж. Ангелова 1994). Тя откроява две групи типизирани явления, в резултат на които се реализират и два типа конструкции: „с ирелевантност на синтактичен елемент; (...) с липсата на релевантен синтактичен елемент” (Ангелова 1994: 34). В предходни изследвания по въпроса (вж. Тишева 2014) бяха представени и други системни особености на синтаксиса на разговорната реч, сред които са:
- засилена употреба на лични местоимения подлози, особено на формата за 1 л. ед.ч. В резултат на това се реализират двусъставни вместо едносъставни изречения, без в изказването да е необходимо или да се налага по прагматични причини означаването на подлога (той не е фокус, не носи логическо ударение, не е част от противопоставителна конструкция)[1]:
(1) Б: да/ ма аз ти казвам аз съ възхищавам [на такива хора]
В: аз съм труден от гледна точка на това че (Ф-ъ-ъ) аз съм по афиф работа/в смисъл аз не моа се сърдъ мноо/ мноо не моа така Б: аз толкова трудно казвам не че [направо] не мога да се понасям Този „егоцентризъм” на разговорната реч не се влияе от типа текст, защото се наблюдава както в кратки реплики при диалогично общуване, така и в по-дълги текстове (разкази на един от говорещите):
(2) били се уговорили (Н) аз викам няма проблем аз няам работа/ викам ш се кача горе ше гледам детето/ но тя първо ми се разсърди/след тва като аз пак я карах нали така и така тя вика / а нали утре щяхме да ги каниме
- конкуренция между местоимения от различни групи (напр. между притежателни и възвратни притежателни местоимения), както и между форми в рамките на една група. Типичен пример наблюдаваме в групата на относителните местоимения и наречия с налагането на дето като универсален релатив (вж. по въпроса Тишева, Дачева 2005) и засилената употреба на като (вариант кат) вместо когато в обстоятелствени изречения за време:
(3) след време ше има хора дето ше надигнат глас; не аз / няа търпъ някъв такъв човек дето ми лази по нервите; оня бе / дето пише / за мутрите най-яките книги дет ги написа
(4) дет ся беше в офиса аз кат през прозореца кат говорех; ше мисля като ми дойде рождения ден; начи ноо трудна /тя аз кат ѝ се обадих и викам бе/ поканиха ни
(5) [тоя човек дето миналия път] като бях и аз със него (жжж-посочва А)
при теб в офиса дойде със кембъла / той ли е марио?
- специфични конструкции за изразяване на неопределеност, в които се включват неопределително местоимение и показателно местоимение за близост:
(6) и тя нали надменна някаква такава; да си сеа на някое такова екзотично островче; влизам и там гледам всичките някакви такива // абе никой не познавам
- изпадане на предлога на от конструкции с удвоено непряко допълнение, което е пред сказуемото (т.н. na-drop). Така се стига до „изравняване” на фразите, с които се изразява непрякото допълнение, с именните фрази, които заемат позицията на прякото допълнение. Маркер на синтактичната функция на новополучената именна фраза след изпадането на предлога е само резумптивната местоименна клитика за дателен падеж (вж. по въпроса Тишева 2019):
(7) Ø[2] мен езиците ми харесват; Ø мен цяла седмица ми е лошо; добре аз в смисъл такъв че: аз защото Ø мен са ми казвали че не не се казва гòдеч а годėч; Ø тебе не ти ли започна кандидатстудентската кампания?; Ø него пуфи ли му викат?
За да направим изводи за спецификите в синтаксиса на разговорната реч, ще припомним, че И. Ликоманова посочва тенденции, в резултат на които се реализират и два типа конструкции. С първата тенденция се свързват удвояванията на аргументи и различните видове повторения, а с втората – елипсите на изреченско равнище. Удвояването на подлога и особено конструкциите с удвоено допълнение в българския език са проучвани от редица наши и чужди езиковеди, затова тук няма да бъдат коментирани. Макар и не полкова подборно, елипсите в българската разговорна реч също са били обект на анализ (вж. напр. Хауге, Тишева 2014). С оглед на посочената тенденция за включване на ирелевантен синтактичен елементи в настоящата статия ще бъдат коментирани повторенията като част от спецификата на устната реч.
В монографията си И. Ликоманова посочва, че в анализираните емпирични данни са регистрирани три типа повторения:
1. Буквално повторение на един от елементите в репликата
И. Ликоманова ги определя като механични повторения с комуникативна и фатична функция (от типа не, не; да, да; добре, добре). С тях се подчертава повтореният елемент или се търси интензификация. Много интересни са наблюденията ѝ за повторенията на съдържателен репликов елемент в абсолютното начало (от типа как/ как му е заглавието). В такива случаи според авторката чрез повторението се означава начало на репликата: „сигнализиране на инициалността личи във въпросите, с които не само започва репликата, но същевременно се отваря и нова тема в разговора, т.е. под формата на повторение те функционират като двойни сигнали” (Ангелова 1994: 50).
2. Повторение на фрагмент от репликата с добавка на нов езиков елемент
3. Повторение с подмяна на един от репликовите елементи
Последните два типа повторения може да се определят и като автокорекции според по-широко използваните в последните години класификации. От този тип са например поправките в използваната от говорещия граматична форма след осъзнаване на допусната грешка. Като повторения с подмяна се разглеждат и примерите с универсалния заместващ глагол такова: тя си пада по такова да оправя тука, или с въведени уточнения с цел конкретизация на елементи от съобщението: там знам че има че продават такива неща.
Авторката обобщава, че повторенията в устната реч имат различни функции: подчертаване, интензификация, уточнение, запълване на хезитационни паузи при търсене на подходящи думи, печелене на време за продължаване на репликата. Тези типове повторения са „типично разговорно явление, което отсъства в обмислената писмена реч, освен когато не е натоварено с експресивна функция“ (Ангелова 1994: 51). Конкретната цел на анализите, които ще бъдат представени тук, е да се провери валидността на изводите за същността и функциите на повторенията в разговорната реч върху по-богат корпус от данни.
Повторенията обикновено се класифицират според това на кое място в изказването се намира дублираният елемент – в началото, в средата или в края на изказването. При представянето на явлението ще следваме тази последователност, определена от линейното разположение на повторението. Поради ограничения, свързани с обема на текста, ще бъдат коментирани само повторенията в началото на репликата.
Началните повторения може да функционират като сигнал за вземане на думата, за включване в процеса на комуникативно взаимодействие:
(8) ас ас ни моъ си престаъ разбираш ли; ний ний сме ф ид‘ални отношенийа заштото се виждаме р‘атко
В корпуса с емпирични данни са регистрирани сравнително малко примери за механични повторения в началото на репликата, с които говорещият цели отлагане на отговора и запълване на нежелана пауза преди началото на същинската част от съобщението. Комбинацията на повторението с филър в следващия пример подкрепя това твърдение:
(9) защото защото м_м_м трябва да се поеме политическа отговорнос значи да се реши един проблем особено такъв забатачен наистина от двайсе години сега не можем да кажем че само тези управляващи
Наблюденията показват, че по-голяма част от регистрираните повторения в началото н репликата често емфатична функция. В такива случаи повторените синтактични елементи може да са изразени с различни части на речта:
(10) добре/ добре ясно/ ясно/ добре/ добре/ ти имаш солидни знания!
(11) вопште/ вопште не сме си били от два до четри/ ние купувахме теракота (12) Р: йа ми кажи сеа ти н‘аква манvа за тва нешто// ас сирене сирене правъ В: Гювече / гювече
(13) дай дай да го мина че да помогна да го шие после/ ас ше го обшийа; обаче не би:/ не би: не би:
Без да може да посочим точна статистика, ще отбележим, че при анализа на данните прави впечатление високата честота на примерите с повторени частици в началото на изказването. Такива повторения отново може да се свържат с емфаза. Друг интересен факт е по-честото повторение на отрицателната частица в сравнение с това на утвърдителната. Чрез повторението, което е един от механизмите за интензификация, говорещите целят да засилят ефекта на негацията и по-категорично да убедят събеседниците си, че предходното твърдение (твърдението стимул) не е вярно.
(14) не не/ то сега росен иска да си го такова да си го зглоби; не не не много ше му пречи това нешто; не не не/ гледах ги н‘акъде// ако не съ ф тоалетната начи съ ф кухн‘ата
Повторената частицата да обикновено е в комбинация с частицата де, чрез която говорещият вероятно иска да покаже, че потвърждава очевидна, тривиална, общоизвестна или логически достъпна информация:
(15) В: Каква Шипка? Р: Село Шипка пот ъ:
В: А, да де, да де, Шипка
Повторенията на по-дълги сегменти в репликата на един говорещ също може да се отнесат към емфатичния тип повторения:
(16) А: Що се нави тогава? Що се що се нави или не ти ли минава през акъла че тука ше зема мога да ти извъртя некви номера нещо да некви те такива?
Б: Не /навих се защото получих покана/ навих се защото получих покана
Специфичен модел с поредици от начални повторения се оформя, когато се повтарят едни и същи елементи в две съседни реплики на един и същ говорещ. Във втората реплика от (17) обаче е повторена и формата на съм. Тъй като отново примерът е с отрицателната частица, търсеният от говорещия ефект също може да се свърже с подчертаване и засилване на отрицанието:
(17) Е: не не/ не е било/ ние от
В: От два до четири?
Е: не сме си не сме си били вкъшти// ф четри и половина се прибрахме
Друг специфичен вариант на повторени синтактични елементи се оформя, когато вторият говорещ повтаря дума или фраза от репликата на предходния участник. Така вторият участник показва ангажираността си с развитието на комуникативния процес. Той е възприел първата реплика и чрез повторението на елемент от нея показва реакцията си. В (18) например реакцията е потвърждение и последващ коментар:
(18) А: номерА минава
Б: да номеръ минава и защо тогава да се... и защо трябва всъщност да се набутва във някакви тежки разправии
Като част от вербалните стратегии за акомодация и стремежа за поддържане на комуникативния процес може да се разглеждат и поредиците от повторенията на елементи от репликата на първия говорещ в репликата на следващия говорещ. Повторените думи може да разположени линейно една до друга (произнесени една след друга) в хода на речта, както е в (19), или да са дистантно разположени, както е в (20) и (21).
(19) Е: парчето тр‘аа да се сложи оддолу
И: е оддолу иначе как
Е: штото одгоре
И: одгоре грозно
Е: одгоре не само че е грозно/
(20) В: Сиренце. Каквото имаш, рибка, каквото имаш вътре пълниш и даваш. Или най-обикновено картофче
Р: да
В: моркофче и като ги затвориш, то си се то си се задушава.
Р: картофче моркофче да действително ти си праа
(21) Б: не не/ тейа течовете тр‘ава да ги направим/ кво ше правим/ то ше се прави тва нали:
Е: теракот ше правим бе
Б: теракот/ значи то ше тр‘абва да се разкопае да се оправи
В граматиките на българския език повторенията на елементи от структурата на изречението почти не се коментират. В Академичната граматика някои от примерите за присъединителни конструкции могат да се отнесат към разглежданото тук явление (Граматика 1983: 252–259). Повече информация дава Й. Пенчев, който включва повторените части в по-общата група на добавените думи и изрази към частите на изречението. Той определя повторените части като „една част по отношение на останалите в състава на изречението. Употребата на повторени части има стилистични и ритмични причини“ (Граматика 1999: 645). Следвайки класификацията, която авторът предлага, може да определим разгледаните в настоящия текст случаи като повторения на същата дума без изменение с безсъюзно свързване между повторените части.
За стилистиката интерес представляват „мотивираните“ лексикални повторения, чрез които се образуват стилистични фигури, или ненужните повторения (тавтологиите) (вж. прегледа на мнения в Тодорова 2014: 93–104). Следвайки мнението на М. Янакиев, Б. Тодорова отбелязва, че повторенията на думи в контактна позиция може да имат стилистична употреба, напр. изразяване на продължителност, но „може да са и механични, с цел създаване на художествен ритъм“ (Тодорова 2014: 100). Представените в настоящата статия примери не биха могли да се свържат с посочените функции на лексикалните повторения. Това е така, защото граматиките и стилистичните анализи на българския език представят особеностите на писмените текстове и не се занимават с анализи на устни текстове. Ето защо за обяснение на повторенията в разговорната реч трябва да се приложат други теоретични походи.
В проучванията на данни от други езици, най-вече английски, повторенията се анализират във връзка с няколко възможни причини за появата им (вж. напр. Кларк и Васоу 1998):
- комплексност/сложност: повторението, особено в началото на изказването, е подготовка за артикулиране на сложна синтактична структура
- продължаване и поддържане: чрез повторенията се поддържа комуникативния процес, а не се прекъсва от паузи. Такъв тип повторения може да се допълват от филъри.
- ангажираност на говорещия: близка до предходната причина; свързва се с принципите за успешната комуникация, която се развива плавно и без прекъсване. След като е взел думата, говорещият изпълнява задълженията си като участник в общуването, а не запазва мълчание.
Анализираните от нас данни показват валидността на втората и третата хипотеза за началните повторения в българската устна реч. Към тях трябва да добавим и интензифициращата функция, която също е отчетливо регистрирана в корпуса с емпирични данни. Най-често споменаваните причини за повторенията в устната реч – печелене на време или беден речник, не биха могли да се свържат с анализираните ситуации, в които комуникацията трябва да протича с оптимално темпо, без забавяне, и без използването на „ораторски“ реторични стратегии. В писмената реч или в подготвената официална устна комуникация повтарянето на една дума често се определя като грешка. В устната реч с висока степен на спонтанност това обаче е ефикасно средство за разрешаване на комуникативни проблеми, каквито са например изоставането при продължаване на диалога (мълчание в началото на репликата) или накъсаността на изказа.
БИБЛИОГРАФИЯ
Ангелова 1994: Ангелова, И. Синтаксис на българската разговорна реч (в съпоставка с руски, чешки и полски език). София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1994.
Браун и Юл 1983: Brown, G., G. Yule, Discourse analysis. Cambridge: Cambridge University Press, 1983.
Граматика 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. Том III. Синтаксис. София: Издателство на БАН, 1983.
Граматика 1999: Съвременен български език. София: Издателска къща „Петър Берон“, 1999.
Кларк и Васоу 1998:. Clark, H. H and Th. Wasow. Repeating Words in Spontaneous Speech // Cognitive Psychology, 37, 201–242.
Ковачева 2012: Kovatcheva, М. Spontaneous Spoken language and Linguistic Theory. Sofia: University Press “St. Kliment Ohridski“, 2012.
Радева 2001: Радева, В. Увод в ареалната лингвистика. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2001.
Стойков 1993: Стойков, С. Българска диалектология. София: Издателство на БАН, 1993.
Тишева 2019: Тишева, Й. Означаване на синтактични отношения: предложни и именни фрази. // Български език. Приложение, 66, 77–92.
Тишева 2014: Тишева, Й. Синтактични особености на устната реч. В: Как говори съвременният българин. Т. 1. Граматика и устна реч. София: Фондация „Фокус“, 2014, 157–180.
Тишева, Дачева 2005: Тишева, Й., Г. Дачева. Традицията в разговорните модели – който или дето. В: Юбилеен славистичен сборник. Благоевград: Югозападен университет „Неофит Рилски“, 2005, 390–399.
Тодорова 2014: Тодорова, Б. Стилистика на българския език. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски“, 2014.
Халидей 1985: Halliday, M. A. K. Spoken and written language. Oxford: Oxford University Press, 1985.
Хауге, Тишева 2014: Паралелен корпус с данни за българската разговорна реч - структура и приложение. В: Езикови ресурси и технологии за български език. София: Академично издателство „Проф. М. Дринов, 2014, 142–153.
Чейф и Танен 1987: Chafe, W., D. Tannen. The relation between written and spoken language. // Annual Review of Anthropology, 16, 383–407.
