Възраждането в България е период, който, поставя център около личността и човека с цел освобождение на народа от чуждо политическо и духовно робство. За разлика от Ренесанса, Възраждането се връща не към Античността, а директно черпи от настоящото Просвещение в Европа. Освен, остра нужда от възстановяване на историческата памет, която да събуди съвременния дух, възрожденците ни се опитват да създадат идеал и образ на съвременния модерен човек – образован, свободен, осведомен. Нуждата от образование започва да се усеща все по-остро, започват спорове за нормирането на българския език, а малко по-късно започват и църковните борби.
През 20-те години на XIX век книжовниците ни започват все по-оживено да се интересуват от характера на езика, на който да се води обучението в бъдещите светски училища и на който да се създава книжнина. Няколко български младежи, установили се в Брашов (Петър Берон, Атанас С. Кипиловски, Иван Селимински и др.) създават дружество, което се занимава с развитието на българския език и българска книжнина. Първата книга, издадена от тази организация е „Буквар с различни поучения“ от Петър Берон, излязла от печат през 1824 година. Брашовското дружество имало идея за създаване на поредица от книги на говорим български език. В издателския им план било заложено да се издават помагала, в които нормативно да се уреди книжовния език, което показва, че те са имали пълното съзнание, че граматиката и речникът са абсолютно необходими за изграждането на книжовния език и установяване на нормите му.
„Рибен буквар“ на Берон поставя началото на нов етап във формирането на новобългарския книжовен език като той тръгва по напълно нов от предходните книжовници път. Букварът, който може да бъде датиран и като едно от първите четива за деца се отличава с модерност и енциклопедичност, неприсъщи до този момент в България. Новата светска насока към която се насочва българското образование, изисква обучението да се води вече не на черковнославянски, а на живия народен език. Петър Берон ясно си дава сметка, че първата и основна книга за деца не може да бъде написана на език, който отразява диалектните особености на ограничен в териториално отношение колектив, нито на език, изграден от механично заимстване и смесване на езикови елементи и форми от различни диалекти. Възрожденецът избира път за изграждане на книжовния език, който да отговаря на новия характер и съдържание на обучението в българските училища: народният език не бива да се изпъстря с черковнославянски елементи и форми, за да придобие книжовен характер, а самият той трябва да се издигне до положението на книжовен език.
И все пак Берон не скъсва напълно с традицията, а заимства от нея това, което му е необходимо. Той обогатява езика с културна и друга лексика, която взима от родствен език. Черковнославянското влияние е предпоставка и за влияние на руския език върху процеса на изграждането на новобългарския книжовен език, затова в езика на Буквара се откриват заемки от руски език, наред с черковнославянските. Авторът на „Рибния буквар“ утвърждава в езика деятелните имена със суфикс -тел (ласкател; победител; учител и т.н.), отглаголни съществителни със суфикс -ние (молчание, посрамление, деление и т.н.), абстрактни съществителни имена със суфикс -ие (благополучие, беззаконие и т.н.). Лека книжовна обработка претърпява и синтаксисът. Фонетиката при Берон също не е напълно освободена от черковнославянско влияние. Черковнославянска фонетика имат не само думите заети от този език, но и множество чисто народни думи като например: долг вм. дълг, пут вм. път и т.н.
Академик Александър Теодоров-Балан налага мнението си, че началото на новобългарския книжовен език започва от „Рибния буквар“ на Петър Берон. Балан убедително говори за смесване на източни и западни говори при изграждането на книжовния език. „Така се разви и създаде напокон, че от източнобългарски тип е езикът на българската писменост на 19 в. По естествен път в него навлязоха с навик и се закрепиха и въдвориха покрай източните и западни елементи за обща услуга на българската култура. Изток и Запад се пресрещат в редица точки, които бележат участието им в устройството на българския съвременен книжовен език“. Според Балан в правоговора се запазват източните и западните особености на диалектите, използвани в „Рибния буквар“. Според него правоговорът върви съгласно със западния закон, който е в съгласие с църковнославянския (без редукция – а, о, е).
Ако се погледне от малко по-ексцентрирчна гледна точка, а и най-вече заради приносните качества на книгата на Петър Берон, наред с безапелационния принос за развитието и нормирането на книжовния език „Буквар с различни поучения“ може да се определи и като първата българска книга за деца.
Възраждането не е само време на преход от една културна система към друга (народностна към национална). Основна характеристика на периода е обръщането на културологичната система от „село-град“ на „град-село“ т.е. структурата на културата вече е различна, диференцирана и в същото време синтетична, продукт на процесите на обмяна и творчество на нови ценности от фолклорен и нефолклорен тип. Важни трансформационни промени в културата през Възраждането са формирането на единна българска нация с обща територия, кодификация на книжовния език, общо съзнание за цялост. В тези рамки социалното и културното общуване се ускоряват и синтезират. Църквата, общината и читалището оказват все по-голямо влияние върху културата на обществото. Темпът на книгоиздаване се ускорява. Усвояването на светски знания се налага и от духовните потребности на българското възрожденско общество. Идеите на Просвещението създават сред интелигенцията и целия народ култ към образованието и напредъка. Заедно с тях проникват и новите педагогически възгледи възгледи за достъпно и светско образование (Т. Дяков).
Има една фундаментално вярна истина, която гласи, че голямата наука е и умението да предадеш големите идеи и на малко дете. В този смисъл началото на учебникарската литература се поставя с „Буквар с различни поучения“ на П. Берон. В него той разработва творчески възгледите за образованието, разпространени в Европа, но адаптирани за българската действителност. Букварът, предназначен за новото българско училище, представя малка енциклопедия, написана на народен (говорим) език. В буквара, заимстван от гръцкия автор Димитриос Дърварис, Берон излага собственото си разбиране за спецификата на детската възраст. За пръв път се внасят хумористични елементи в обучението и добавя илюстрации. Букварът е израз на тенденциите на обновителния процес. Берон не превежда буквално гръцкия автор, а адаптира книгата спрямо национално-битовите възможности на българските деца. Букварът представя възгледите на книжовника за изключителната роля на училището и нуждата от неговото осъвременяване. Според П. Стефанов духа на литературност, на книжност в гръцкия оригинал Берон се стреми да замени с духа на народната българска реч през онази епоха, да сближи своя стил със стила на фолклора.
След Берон вълна от български възрожденци създават произведения, предназначени за новото българско образование: Христаки Павлович – „Аритметика или наука числителна“ (1835), „Разговорник“ (1835), „Граматика“ (1836); Неофит Рилски – „Болгарска граматика“ (1835), „Краснописание“ (1837), „Аритметика“ (1851). През 1835 година Неофит Бозвели създава първата българска учебна енциклопедия „Славяноболгарское детеводство“, където има географски описания, исторически бележки, граматика и аритметика, като различните части на „Детеводството“ имат различни образователни цели. В периода 1835–1878 година в България са издадени над 100 учебника.
Колоритната личност и още по-колоритното дело на Петър Берон го поставя като фигура въплъщаваща идеали на разнородни направления през Възраждането. Опитите за рамкиране и нормиране на книжовния език по никакъв начин не си противоречат с педагогическите му и културни търсения, а напротив само доказват мащабността и значимостта му.
БИБЛИОГРАФИЯ
История на новобългарския книжовен език 1989: Издателство на Българската академия на науките, София, 1989.
Венедиктов Г. К, 1981: Из истории современного болгарского литературного языка, София, Издателство на Българската академия на науките, 1981.
Вълчев Б., 2009: Още веднъж за диалектната основа на българския книжовен език, Юбилеен сборник на Филологическия факултет на Югозападния университет по повод 20-годишнината на специалността „Българска филология, с. 34–45, Благоевград, 2009.
Генчев Н., 1981: Българско възраждане, София, 1981.
Дяков, Т., 2009: Диахронни връзки в културата. София, 2009.
Миланов В., 2017: История на новобългарския книжовен език избрани текстове, София, УИ„Св. Климент Охридски“, 2017.
Миланов, В., 2016: Филологически идеи за езика, отразени в личната кореспонденция на българските възрожденци. Изд. Парадигма, 2016.
Мурдаров В., 2002: Из историята на новобългарския книжовен език и на науката за него, София, изд. Просвета, 2002.
Първев Хр., 1989: За исторически подход към общобългарската народно-разговорна основа на националния ни книжовен език. Език и литература, 1989, кн. 6, 16–26.
Русинов Р., 1980: История на новобългарския книжовен език, София, изд. Наука и изкуство, 1980.
Стефанов П., 2013: Детска литература от Възраждането до края на Втората световна война. Велико Търново, изд. Абагар, 2013.
Теодоров-Балан Ал., 1987: Български изток и запад в книжовния език. – В: Теодоров-Балан, Ал. Избрани произведения. София, 1987.
