Като основно значение на глагола имам се изразява „притежаване“ на предмет, независимо от мястото, където е разположен, напр. имам няколко молива.
Безличната форма „има“ изразява значение ’намира се’, но не се подчертава признакът ’притежание’. Така положителните форми на има и имам противопоставят значенията намира се и притежавам, поради което въпросът има ли някого звучи неестествено и нелогично, ако не се предполага наличието на информация за различието между има и имам.
При изразяване на ’отрицание’ обаче съотношението се променя и въпросът „има ли някой“ изисква отговор няма никого, т.е. не се намира там никой.
Ако обаче зададем въпрос Има ли стол в кабинета? логично е да се очаква отговор ’не, няма’, т.е. в кабинета няма никакъв стол. Когато се мисли за определен предмет и се очаква той да се намира някъде, нормален е въпросът ’има ли го там?’ Употребата на кратката местоименна форма го предполага редуване с местоимението него, защото се противопоставят значенията наличие и намира се.
Изразяването на екзистенция и на притежание налага използването на отделни глаголни форми, срв.
Има ли го / Няма ли го?
Употребата на разгледаните глаголни форми разкрива богатата възможност на българския език за оформяне на изискана реч чрез противопоставяне на:
наличие / отсъствие
съществува / намира се
Не е необходимо да се търси друга терминология, главно заета, за да се оформи друг начин на изразяване. Богатството на българския език позволява да се изрази отношението между признаците „наличие“ и „притежание“, а също и „наличие“ – „отсъствие“, при което да се оформя изискана българска реч, богата и изразителна.
