Свикнали сме да мислим за проф. Мирослав Янакиев като за „теоретик“. Но в една своя работа по палеославистика (значи, неизбежно теоретична) той прави изненадващо признание:
„Я не человек так называемой «академической науки». Я преподаватель. Если я не могу себе представить, как я буду говорить студентам о данном явлении, я не в состоянии и писать о нем“[1].
Затова аз сега ще се опитам да изведа основните принципи в развитието на образованието, до които беше достигнал проф. Мирослав Янакиев и които той предлагаше да се прилагат и да се развиват.
Но трябва да предупредя читателят, особено ако той не познава добре работата на проф. Янакиев, че като обособявам възгледите му за образованието, аз поемам риск да изкривя представата на читателя за учения Янакиев. Защото у Янакиев изследователската и теоретичната работа е неделимо свързана с педагогическата, с образованието.
По тази причина аз съм създал Страниците, посветени на професор Мирослав Янакиев [https://miryan.org], където се стремя да събера всичките му публикации, както и ръкописи, лекции, магнетофонни записи, отзиви за книгите му, оценки на колеги филолози и т. н. Всяка помощ от ваша страна тук е добре дошла.
Така чл.-кор. проф. Мирослав Дачев предостави (изразявам му дълбоката си признателност!) факсимиле от писмо на Ю. М. Лотман до в. „Литературен фронт“ от 1982 г., което аз тук показвам[2].
Макар конкретният повод за това писмо да е навярно една срамна страница в историята на българската култура – срещу проф. Мирослав Янакиев беше публикувана цяла книга в модерния тогава жанр политически донос, на която нашата филологическа общност не отговори достойно[3], – сега, след толкова години, остава важна същината: двама от най-забележителните филолози на XX век споделят убеждението, че теоретичната наука е органично свързана с обучението. Това тяхно убеждение е толкова естествено, че Ю. М. Лотман дори не го коментира. И не е трудно да разширим списъка на видните семиотици, които споделят това убеждение – първият, за когото се сещам, е Умберто Еко[4].
През ноември 1947 г. Мирослав Янакиев е назначен за редовен асистент на проф. Кирил Мирчев по история на българския език при катедрата по български език към Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Към преподавателските си задължения той се отнасяше много сериозно – надали има случай, когато да е пропуснал упражнение или лекция. Ето какво пише той в едно частно писмо от 5 февруари 1962 година: „Четири дни имах температура 38,4о, а изпитвах по 12 ч. и през тези дни. Дадоха ми домашен отпуск по болест за четири дни, но аз изпитвах и четох лекции през тези четири дена: защото Стоянов имаше температура 39,6о и нямаше кой да го замести“[5].
Младият Янакиев – той наистина е млад, започва работата си в университета на 24-годишна възраст[6] – веднага се включва в научния живот на катедрата – вижте библиографията му на https://miryan.org/biblio.html. Пише научни рецензии, научни съобщения, проличава вече и интересът му към стихознанието[7].
Лотман, Ю. М. Писмо до редакцията на вестник „Литературен фронт“. // Литературен фронт, год. XXXVIII, бр. 11, 18 март 1982, с. 3.
Както личи от библиографията на М. Янакиев, още в началните години от преподавателската си дейност той се захваща с онова, което днес наричаме „занимания по езикова култура“ – разяснения по езикови въпроси пред широката общественост. На филолога в университетите или в Института за български език днес заниманията с езикова култура му се струват съвсем естествени и дори задължителни. Но до 50-те години на XX век това съвсем не е било така – преподавателите от университета са смятали, че се занимават с академична наука, а популяризирането на знанията за езика е задължение на учителите. Разбира се, можем да се сетим за едно-две изключения, за университетски преподаватели демократи (както би ги нарекъл Мирослав Янакиев) – проф. А. Т.-Балан, проф. Стефан Младенов, редактора на сп. Родна реч, и май толкова. Нещата се променят през 50-те години заради настойчивия ентусиазъм на проф. Любомир Андрейчин – той създава по-късно, през 1953 година, службата за езикови справки към Института за български език, той въвежда и практика специалисти от университета, а по-късно и от института да изнасят лекции пред редакциите или да оценяват работа на различни медии – вестници, издателства, радио, телевизия[8].
Та Янакиев от първите си години в университета очевидно споделя ентусиазма на по-възрастния си колега Любомир Андрейчин да разпространява знанията за езика. Но погледнете темите му: „За по-съвършена българска реч в дописките“ (1954 г.), „За реда на думите в изречението“ (1954 г.), „На борба за по-висока езикова култура!“ (1954 г.), „Деепричастие, причастие, отглаголно съществително“ (1955 г.), „Глаголът“ (1955 г.), „Против сквернословието“ (1955 г.), „Какво е това стилистика“ (1956 г.), „Грешки, които се допускат в желанието да бъдем кратки“ (1956 г.) и т. н. (вижте раздела „Библиография“ на страниците [https://miryan.org/biblio.html]). Янакиев си е Янакиев – зад конкретният въпрос той веднага вижда общо теоретичното или етичното, моралното.
Дори в „тясно правописен“ въпрос като употребата на запетаята, Мирослав Янакиев вижда общото – той предлага да разделим запетаите на разделителна (паратактична) запетая и ограждаща (хипотактична) запетая[9]. И сега всички преподаваме по този начин правописа на запетаите (той се оказа много ефективен), дори е отразен донякъде в правописния речник.
Всъщност, Мирослав Янакиев има май само една публикация в жанра езикова бележка[10], но и там жанрът му се е сторил тесен. С известно насилие към този жанр бихме могли да включим и „Двоеточие между израз, означаващ някаква работа, и имената на тези, които я вършат“[11], само че тук правописният въпрос се решава чрез предефиниране на понятието фраза.
В периода 1963–1966 година Мирослав Янакиев по съвместителство ръководи катедрата на преподавателите по български език за студенти чужденци към новосъздадения Институт за чуждестранни студенти. Тук той създава май първия в България лингафонен кабинет[12]. По-късно, в Московския университет заедно с Надежда Василиевна Котова също организират лингафонен кабинет. Но най-важното, разбира се, е методиката на преподаване, която двамата създават – студентите на Котова и Янакиев владеят български език изключително добре, а много от тях са и водещи преподаватели по български.
Успоредно с това Мирослав Янакиев продължава изследванията си върху стиха, за да се появи през 1960 г. „Българско стихознание“[13], през 1964 г. излизат „Записките по стилистика“[14]. По това време, верен на убеждението си, че практическата изследователска работа е най-добрата форма за обучение на студентите, Мирослав Янакиев започва изграждане на глотометричен архив към катедрата, като възлага и ръководи стотици дипломни работи, в които се изследват глотометрическите характеристики на определен български текст[15]. По-късно се оказва, че този методически подход е приложим дори към учениците от средния курс[16].
В областта на стилистиката Мирослав Янакиев прави нещо, което аз, без да се страхувам от думата, ще нарека революционно – той преосмисля предмета на стилистиката и от наука таксономична, наука за класификация на текстовете, я превръща в наука за редактирането, тоест в операционална наука. Това отваря изключително широки перспективи.
В областта на обучението това не просто заменя дихотомията правилно ‖ неправилно с подходящо ‖ неподходящо, но отваря перспектива учениците, студентите, специалистите да се обучават как да редактират текстовете си – устни или писмени, – за да ги направят по-подходящи, по-съобразени с комуникативната ситуация. Това беше наречено образование, изградено на стилистична основа[17].
Но какви характеристики на текстовете си обучаваните трябва да могат да управляват? Очевидно, тези характеристики трябва да бъдат научно обосновани. За тази цел Мирослав Янакиев създава изследователски метод, който нарича глотометрия. Основано на математическата статистика (езикът е по определението на математиците масово явление и друг метод за измерване спрямо него не е приложим), Янакиев довежда глотометричното изследване до най-елементарни пресмятания.
Така през 1977 година се появява забележителната книга „Стилистиката и езиковото обучение“[18].
По това време Мирослав Янакиев преподава в Московския университет (от 1969 до 1984 г.). Към края на Московския си период той е привлечен от Благовест Сендов към Проблемната група по образованието (ПГО), където група учени – психолози, лингвисти, математици, педагози – се захващат да модернизират училищното образование върху научна основа. Групата е единодушна, че обучението трябва да бъде „интегрирано“, тоест да не се допускат повторения в различните „предмети“, а да се търсят общите неща и да се преподават съвместно. И тук стилистичният (по-добре, семиотичният) подход в образованието се оказва много ползотворен[19].
През 80-те години в кабинет 147 в университета проф. Янакиев беше организирал компютърен кабинет и с наличната тогава техника обучаваше студенти, дипломанти, аспиранти как да използват компютъра, за да обработват данните си. Очевидно с тази практическа цел той издаде и книжката „Електрониката в помощ на учителя филолог“[20]. В нея подробно обяснява как се работи с достъпната тогава електронна техника – от обикновени калкулатори с четири действия, през калкулаторите за научни пресмятания, програмируемите калкулатори, та чак до домашните 8-битови компютри. Цялата тази техника, разбира се, вече я няма и книжката вече би представлявала само исторически интерес, ако Мирослав Янакиев не беше вградил в нея прекрасни изследователски етюди[21].
Един от калкулаторите в колекцията на проф. М. Янакиев – той притежаваше богата колекция от калкулатори, даваше ги на студентите си, за да си свършат работата, учеше ги как да си служат с тях.
Проф. Янакиев използваше всяка възможност за обучение на студентите си. Веднъж заяви, че изпитът е последната възможност да им разкаже нещо. И наистина, на изпит той често разясняваше, допълваше, разказваше.
Тук е показан SHARP PC-1211 Pocket Computer – програмируем калкулатор с бейсик от 1980 г.
Години наред проф. Мирослав Янакиев и дългогодишният му съмишленик доц. Надежда Василиевна Котова работеха върху Грамматика болгарского языка для владеющих русским языком[22]. Тук авторите обобщават както опита си в преподаването на български език в Московския университет, така и дългогодишните си теоретични търсения. Резултатът съвсем не е учебна граматика по български език за руснаци, а теоретичен труд, чиито предложения и изводи тепърва трябва да се осъзнава. Така книгата демонстрира органичната връзка между теоретичните разработки и преподавателската практика, за която аз вече споменах в началото. За съжаление Мирослав Янакиев не можа да види изданието на граматиката.
В последните години от живота си Мирослав Янакиев работеше върху една своя мечта – проект за образованието НЕОГЕА (NEOGEA), чиято цел той определя така: „растящите сега деца да станат достойни жители на една нова земя“[23]. Тук Мирослав Янакиев включва целия си огромен научен, експериментаторски и преподавателски опит с една единствена цел – да се създадат поколения по-знаещи, по-развити и физически, и ментално, и емоционално, по-морални и по-толерантни, за да изглежда светът ни по-добър.
