На седемдесет и първата година от физиологическия си живот ни напусна телесно Юрий Лотман, професор в онаследилия създадената още през 1632 година Academia Gustaviana университет в естонския град Тарту, град, който е известен на историята под още две имена – Дерпт и Юрьев. Много важно е да се подчертае това, защото именно на повече от 300-годишната традиция да се възпитават в този университет мислители, по философски и – по-точно – по филологически осъзнаващи света, светът в голяма степен дължи появата на Юрий Лотман, човека, който в пределите на най-потискалата свободното мислопроизводство държава в света СССР най-рано се оказа готов да учи хората там (и не само там) да осъзнават света семиотично – като свят на знакопроизводство, на производство на неща, които като физически предмети са едно, а като знакове са друго.
И не е особено важно, че концепцията на Юрий Лотман беше получила названието си „(общо)семиотична“ не от него, а от Чарлз Пийрс, и не е особено важно, че беше широко популяризирана вън от СССР от Чарлз Морис, Клод Леви-Строс, Ролан Барт, Жак Дерида, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров…
Въпреки че работеше в затворения за чужденци град Тарту, Юрий Лотман отваряше съзнанията на мислещите съветски хора към просторите на общото знакознание. И сега, когато не е физически редом до нас, семиотично той остава да живее със̀ нас и въ̀в нас.
Прието е, когато един човек физиологично ни напуска, да говорим за заветите му. Абстрактно може да се предполага , че за един толкова широко обхватен феномен като Юрий Лотман е трудно да формулираме кратко заветите му.
Но ако си представим феспектива, не е трудно да извлечем от делото му най-перспективното, най-заветното.
В незабравимите за почитателите му лекции за «Времето на „лова на вещици“ в края на Средновековието и началото на Реформацията» Лотман доказваше с исторически свидетелства, че „реформаторите“ Жан Калвин и Мартин Лутер са изгорили на клади много-много повече „вещици“, отколкото привържениците на традиционния папски католицизъм.
Изводът на Ю. Лотман беше:
– Инакомислието не е приемливо за старите властници, но се оказва още по-неприемливо за тези от бившите дисиденти, които съумяват да получат власт в името на дисидентските си възгледи; а от овластилите се дисиденти пострадват не само и не толкова бившите властници, колкото невинни хора, обявявани за „вещици“.
Общата семиотика, която изисква от нас да гледаме на заобикалящите ни „неодушевени“ неща като на равноправни спрямо хората знакопроизводители, която изисква да бъдем добри даже към нещата, които не са хора, още повече изисква, когато сме на власт, да бъдем етични, добри спрямо немислещите като нас хора.
За мене заветът на Юрий Лотман звучи така: семиотиката ни учи да бъдем екологични спрямо природата (нѐхората) и етични, което ще рече добри, към хората, и тогава, когато изразяваните от тях мисли ни харесват, и тогава, когато изразяваните от тях мисли не ни харесват, и особено, най-вече, тогава, когато можем само да предполагаме , че неизразените им мисли непременно няма да ни харесат, ако почнат да ги изразяват.
