Журналистическата реч[1] намира специално място в живота на цивилизованите общества. Нейната функция не се свежда само до това да информира гражданите, но и до редица важни специфики, свързани изобщо с функциите на речта: да информира, да въздейства, да възпитава, да оформя светоусещане, да помага в ситуации на избор и други. Няма да бъде неточно, ако се подчертае, че днес медиите влизат във всеки български дом и влиянието им се разширява така, както се разширяват количествено присъствието им в живота на човека. Едни формати, какъвто е например печатът, ограничават своята роля в онзи традиционен хартиен вид, в който бяха търсени като достоверен източник на информация, и утвърждават своето присъствие в електронен формат, чрез който достигат до много широк кръг от читатели; други медии разширяват своето влияние, като се разрояват жанрово, за да могат да привлекат повече зрители и да обхванат колкото се може повече разнообразието на действителността и да го подчинят на нуждите на зрителското/слушателското търсене. Така например почти всички частни телевизии в България освен в традиционния визуален формат търсят своето място и през радиоформата, който им носи допълнителна аудитория. Като обща тенденция може да се отчете, че традиционните радио-и телевизионни издания разширяват своя контакт с аудиторията си чрез онлайн реализация и чрез поддържането на интерактивни сайтове, в който двайсет и четири часа от денонощието се обновява съдържанието с оглед на актуалните събития в страната. Българското езикознание днес като че ли изостава в описанието на новите медийни реалности откъм формат и откъм речеви характеристики. По-специално върху тези въпроси спират вниманието си А. Ефтимова и К. Войнова, които в изследванията си обвързват спецификата на жанровото многообразие с динамиката на езиковите процеси и със спецификата на формата, обвързана с тематиката и стила на медията и на отделните тематични направления.
Обект на настоящата статия ще бъдат два основни въпроса, които имат отношение към фокуса на поставеното заглавие.
Първият въпрос е свързан с понятието публицистичен стил[2]. Стилът като почерк и като маркер за оригиналност и разпознаваемост. Стилът като подчертана образност, която го превръща в иднетификационен маркер. Стилът, поставен в условията на обединяваща сходни белези категория. Не регистър, а стил. Съвременната действителност императивно изисква понятието публицистичен стил да бъде коригирано, дефинирано с оглед на новите референти и прецизирано по отношение на така наречените подстилове. Време е да се наложи в стилистичната терминология понятието журналистически стил, а в парадигмата от подстилове да намерят място разнообразните нови проявления, регистрирани широко в публичността: блогове, подкастове, форуми и изобщо социалните мрежи като съвременен формат за информация. Терминът публицистичен стил вече остарява и не може да обобщи разнообразните прояви на журналистическата реч. Журналистиката днес има много лица. Някои с обективно измерими характеристики, други пък с изкривявания на действителността, достигащи до опошляване и откровена фалшификация. Стиловете и подстиловете трябва да съберат това разнообразие и да му дадат възможност да разгърне своя потенциал, изразен в жанрови и езикови модели, които имат нужда от актуална типологизация. В нея място трябва да намерят всички съвременни форми на съществуване в журналистическата действителност.
Вторият въпрос е свързан с подготовката на специалистите, които ще работят в различни медии. За никого не е тайна, че журналистиката е професия, която изисква компетентности от всички сфери на живота, а това не се учи нито се придобива само в една специалност. Затова днес все по-ясно си даваме сметка, че силата на журналиста не се крие толкова в професионалната му насоченост по време на придобиването на бакалавърска или на магистърска степен, която с оглед на медийното представяне често е необхватна и изисква ежедневна актуализирана подготовка, съобразена с конкретни теми и и въпроси, а се корени в задълбочената му базисна подготовка по български език. Всяка информация достига до своята аудитория през силата на думите, а обичта към словото е обект на филологията. Без да се търси изкуствена патетика по въпроса, е важно да се обърне внимание на два фактора:
1. Подготовката на журналистите задължително трябва да е обвързана с подготовката им по роден език. Да се познават задълбочено не само езиковите равнища и техните единици, но да се разгръщат още по-детайлно знанията, свързани с употребата им. Да се оформят умения за мислене върху правописните норми, а не върху изкуственото им възпроизвеждане; за пунктуацията да се мисли като за граници на смисъла, а не като за наизустени правила по модела: пред еди-кой си съюз ВИНАГИ се пише запетая, а пред еди-кой си НИКОГА не се пише запетая. Смисълът определя употребите на запетаята в изречението, а в журналистическата реч именно смисълът помага и води при предаването и при приемането на информацията. Все по-често се срещат журналисти, които не умеят да прочетат един текст, като не спазват интонационните контури, разкъсват изкуствено смислово неделими части; представят изреченските структури с неподходяща интонация, която не ориентира зрителя и особено слушателя в началото или в края на изказването. Често се наблюдава възходяща интонация в края на изречението, където естествено се очаква тя да бъде нисходяща и да подготви възприематела за естествения край на съобщаваното.
Ще си позволя да завърша този есеистичнонаучен текст с малко по-нестандартно заключение. Ще публикувам на страниците на списанието думите, които отправих към българските журналисти и към студентите българисти и историци по време на кръглата маса „Езикът на медиите“, проведена в рамките на Българистичните езиковедски четения и посветена на 100-годишнината от рождението на професор Мирослав Янакиев.
Днес за пореден път в тази представителна зала на Софийския университет ни събира обичта към българския език! И не само на 24 май, не само кампанийно.
Неслучайно тук – в храма на науката и на духа; в едно от най-хубавите места в България; в лоното на словото, където думите градят световете на хармонията. Думите се раждат от човека, за да достигат до другите и да (до) изграждат и у тях един подреден, смислен и споделен свят. Свят, в който се обявява дума на годината и в последните години все по-често тази дума е война, пандемия, изкуствен интелект. В една дума е трудно да събереш посланията на епохата, но ако това все пак е инициатива, да си пожелаем тази класация да се запълва от думи, които носят положителен заряд и ведри послания към обществото.
Ключовите думи на нашата дискусия, която е дискусия не само за езика и журналистиката, а и за обществото ни изобщо, днес са: уважението към езика, журналистика и българистика в непрекъснат разговор, силата на думите и силата на мисълта; речевата агресия и клишетата като белег на мисловна бедност, която рано или късно обрича едно общество на духовна гибел; младите хора и тяхната реч; динамиката на езика и динамиката на човечеството; болестта на обществото и „болестите“ на човешката реч... И всичко останало. Защото езикът е всичко. И това не е клише. Това е уважение и обич към силата на езика, който неслучайно е пазил и е опазил българското, за да бъде стожер на идентичността в многовековната му история.
Защо сме заедно днес?
Защото журналистите и българистите сме общност. И защото журналистическата реч е свидна рожба на филологията. За тази рожба трябва да говорим непрекъснато. Нашата общност, скъпи колеги, която през силата на думите изгражда световете на човешкото и на човечността.
Границите на човека и на неговата мисъл са и границите на езика; в едно непрекъснато преплитане, което търси силата на смисъла през силата на думите.
Ще си позволя днес да отбележа някои от предизвикателствата, които ни обединяват в работата със студентите българисти? И то точно в този формат, посветен на един от най-смелите български езиковеди, когото с основание можем да определим като българския световен езиковед, престрашил се да изкаже във времена на „скованост и доносническо езикознание“ една смела идея, която днес вече е факт и която той е прозрял и защитил в годините на тоталитарно потиснато мислене и ограничаване на будните умове.
Големият въпрос за това как говорим днес в медиите като че ли се измества от въпроса какво говорим и се забравя взаимната обвързаност на двата въпроса? Защо се разпада мисълта, а след нея се разпада и синтаксисът? Защо в големите медии репортерите невинаги са подготвени – и по отношение на изказа, и по отношение на яснотата, и по отношение на стила на съобщението. Защо днес репортери от водещи телевизии говорят, че от двора на училището се носи аромат на пушек; че имаме отново шанса да носим маски; че магистралите ни са с компрометирани участъци; че в нелепа катастрофа за щастие има само двама пострадали... и още, и още.
Защо двуединството въпрос-отговор като синтактична структура на обвързаността и на взаимодействието все по-често се разпада...а политиците все по-лесно прилагат манипулативните си стратегии, за да представят своя образ като положителен.
Защо задаваме въпроси, а не получаваме отговори? Защо агресията на уличната реч нахлу в публичното говорене? Защо позволихме на българските политици с лекота да зло(употребяват) със словото.
Защо говорим на български език, а не се разбираме и често трябва да се превеждаме – от родния си език на родния си език..
Защо често говорим и разбираме българския език като чужд и трябва да го преподаваме така сякаш не е нашият роден език? Защо лесно предадохме високата езикова култура, а книжовноезиковите норми се превърнаха по-скоро в изключение в официалната реч на публично говорещите хора.
Защо младите хора днес често се изразяват и пишат по-добре на английски език, отколкото на родния си български език?
Все повече търсим отговорите и на други въпроси: Има ли езикова политика в медиите? Доколко са подготвени младите журналисти по български език – от началото на своето образование до...до сетния си репортаж? Как подбират изразните средства, ако запасът в езиковото им съзнание е ограничен? Колко медии отделят време за предавания, посветени на българския език? Къде са рубриките по езикова култура в радиата и в телевизиите? Радиолекциите и разговорите за езика и езиковата ни култура в националния ефир само минало ли ще останат? Учат ли се и от кого се учат младите журналисти или и при тях вече e налице тенденцията да не уважават авторитетите и да не разпознават Учителите си? Тези, които ще им посочат пътя през своя опит. Тези, с които заедно ще вървят, за да достигат до човека: в деня му и в дома му. И ще го помнят до последното си предаване.
Къде са щатните позиции за подготвените редактори и коректори и защо българското законодателство, качено на сайта на Народното събрание, може да се използва като наръчник за решаване на правописни и пунктуационни проблеми? Защо документ на Комисията по защита от дискриминация си позволява да изпрати административен акт с повече от 50 грешки. Документът е подписан от петима членове, двама от които имат научни титли пред имената си. Защо изискваме от децата си да познават нормите на езика, а за служителите от държавната администрация сме си затворили очите и не си отговаряма на най-актуалния въпрос: Щом децата познават нормите на езика, защо служителите от администрацията да не работят уместно с тях. Какви хора пишат законодателството ни и как в администрацията работят служители, които нямат базисна езикова грамотност... Как? Мисленето, професионализмът, културата и речевата култура не бива да бъдат разделяни. Те са едно. И за професионалистите са задължителни. Така, както задължителен трябва да бъде изпитът по български език, преди да заеме длъжността си поредният неграмотен специалист. Какви решения се пишат и на какъв език се пишат, щом експертите, които ги подписват, очевидна не познават правописните и пунктуационните правила на българския език.
На голяма част от тези въпроси търсим ежедневно отговорите с младите хора, които днес са в тази зала.
Факултетът по славянски филологии и Катедрата по български език обаче са на своя езиков пост. Към днешна дата 8 екипа от студенти българисти и студенти историци наблюдават политическата и журналистическата реч.
Анализираме клишетата и речевата агресия? Коментираме неуместните употреби и неумението да се избират онези изразни средства, които представят силата на ума през силата на думите. Правим опити да разграничим в речта на журналистите и политиците манипулативното от истинското; Анализираме техниката на говора и умението чрез изказа и израза да информираш, но и да въздействаш! Анализираме правописните и пунктуационните отклонения в законодателството и на сайтовете на радиата и на телевизиите.
И не искаме толкова много! Не очакваме от публично говорещите лица да бъдат професори по български език. Но очакваме да владеят книжовния език и да съобразяват употребата на изразните средства с елементите на общуването: тема, събеседници, официална/неофициална среда и други. Преди да коментирате резултатите от международните изследвания за четивната грамотност, да помислим колко книги имаме в библиотеките си и дали нашите деца отварят да четат тази книга. Дали някъде в дома ни ще се намери и последното издание на Официалния правописен речник на българския език?
Изискваме все по-малко от медиите и от журналистите: да се говори ясно и просто, но не простовато!
Все още науката за езика дължи обстоен и задълбочен анализ и изследвания на речта в социалните мрежи. Динамиката на речта там трябва да бъде наблюдавана и описана.
В заключение. Награди за езика не може да има, защото всеки носител на езика трябва го да пази и да го обича така, както уважава и обича себе си, и това е истинската награда за речта ни. Езикът е отражение на обществените промени и на развитието на обществото. За всичко друго можем да присъждаме награди, но уважението към езика е грижа на всеки един от нас – всеки ден и всеки час и това не бива да намира израз в търсенето на пиар акции, защото езикът е над всичко това.
Длъжни сме да се отнасяме с уважение към събеседниците си и да не пренебрегваме речевите етикетни формули; Длъжни сме да разговаряме непрекъснато с децата си вкъщи, за да ги научим да говорят и да разговарят, да слушат и да изслушват, за да бъдат истински граждани, които живеят и общуват така, че правят света смислено и добро място за съществуване. Длъжни сме да спрем с експериментите в средното и във висшето образование. Длъжни сме да пазим достойнството на образованието и на учителите по български език, за да се надгради заложеното в семейството уважение към езика и към употребите му в толкова динамичния свят, в който живее младият човек.
Да запазим умението да говорим, а не само да се взираме в безкрайната непроверена информация, която като река залива не само социалните мрежи, но нахлува и в живота ни, като променя и него, и нас.
Да преподаваме езикова култура във всички университетски специалности. Защото и лекарят, и инженерът, и учителят достигат до другия през силата на професионализма си, изразен чрез силата на ума и на думите.
Тази дискусия ще отговори на нашите въпроси. И ще покаже, че Факултетът по славянски филологии и студентите българисти имат будно отношение към проблемите на съвременния български език; наблюдават динамиката на езиковите процеси и са готови професионално, отговорно и най-вече с уважение и обич да ги наблюдават, описват и систематизират.
