Общественият интерес към престъпността, трагедиите и криминалните прояви винаги е бил обект на интерес и любопитство. Редица проучвания доказват, че като цяло ние сме привлечени от специфични видове престъпления и жертви. От векове насам хората се интересуват от тази тема през страшни истории, книги, филми, вестници, телевизионни предавания, социални мрежи и т.н. Това, което е неоспоримо, че медиите, в проявленията им през различните епохи, играят важна роля в изграждането на престъпници, престъпност и наказателна система. Пътят на тази тема в България е интересен и монолитен. Темата като масово разпространение започва още от Възраждането, когато различни криминални новини биват публикувани на страниците на периодичния печат. В съвремието престъпността и трагедиите заемат основна част от медийното пространство. Интересно е, че мотивите за публикуване и разпространяване на подобни новини през различните епохи са доста близки, а именно медийна сензация за по-голям обществен интерес и логичното следствие от това – по-големи приходи за съответната медия.
Ежедневно обществото получава новини и информация от различни медийни източници – телевизия, социални мрежи, интернет медии, радио и т.н. Всяка една новина, независимо от източника отговаря на определени критерии и „качества“ на новина. Подборът на новините е конкретен и натоварен с определени корпоративни резултати или културни, политически и/или социални внушения. Медиите налагат образи, които помагат на обществото да оформи възгледи и ценности – това, което се смята за добро и лошо, морално и неморално, правилно или неправилно. Изграждат реалност и героични образи, включително и престъпна реалност. Отразяването на престъпленията влияе върху критичното съзнание и моралната оценка на обществото. Езиковите средства, с които е разказана историята (репортаж, анализ, обзор) влияе върху общественото възприятие на престъпността. Дали едно престъпление ще бъде отразено и широко разпространено зависи от наличието на определени елементи – дали престъплението е необичайно или „банално“, дали в престъплението има сексуален аспект, нивото на насилие, дали е на местно ниво, смърт и т.н. Степента, в която едно събитие съдържа тези елементи влияе върху вероятността то да бъде медийно разпространено.
Още периодиката през Българското възраждане отразява престъпления, убийства и смърт. В световен мащаб след Втората световна война все по-голяма част от новините се фокусират върху престъпността. Медийният образ на криминалните деяния търпи своето развитие през годините, като допуска все „по-подходящи“ образи и престъпления, които да бъдат оповестявани публично. Промени в обществената настройка и моралните ценности допускат все повече новини със сексуално насилие, наркотици, алкохол и извратена жестокост, които битуват в централните емисии на националните медии в България. Истории, които в по-ранни времена биха били табу в момента се представят с такава детайлност, която преди би се смятала за зловеща и извратена.
През Възраждането основният аспект на темата е способността ѝ за възпроизвеждане, което позволява да се използва в повече от една ситуация, тъй като правилата и възможностите на текста позволяват възпроизводими роли на говорител и адресат, социални типизации на повтарящи се нужди или потребности на обществото, тематични структури и начини за класифициране на дадено събитие спрямо съществените условия, превръщайки ги в ограничения или възможности. Пример на подобна социална ситуация е „реакцията към смъртта“, която се проектира в много жанрове в Западната култура. Всеки жанр означава специфична необходимост, която изисква специфичен отговор, за да се изпълни определеното обществено изискване. Баварши, използвайки теорията на Халидей за полето на дискурс, съдържание и стил, твърди: „Всеки жанр притежава своя собствена социална семиотична система в рамките, на която смъртта придобива определен социален смисъл и се възприема като определено социално действие (поле) в рамките, на които участниците приемат специфични роли и се свързват помежду си по определени начини (съдържание/тоналност) и в рамките, на които се използват определени ораторски стратегии и стилове (стил)“. В този смисъл, ако вземем всеки един жанр, свързан със смъртта, всеки един от тях (като социално характерен риторичен отговор) не само изразява нашите чувства към смъртта, но представлява и специфичен, културно обвързан начин за приемане и справяне с кончината като повтаряща се ситуация. Още повече, че всеки жанр се отнася към смъртта по различен начин, защото смъртта се третира като необходимост, която изисква специфичен отговор.
До XI век по ред културологични причини смъртта се е възприемала като „опитомена“ – тя е била публична, приемана и контролирана. Това се доближава до християнския модел, където починалите са близо, където кончината не прекъсва континуитета на битието. В това отношение „опитомената смърт“ се разграничава от тази от най-древната история, където има страх от смъртта и некрополисите са извън града. Едва около пети век мъртвите са допуснати в града, в и около църквите, заради култа към светци и вярата във Възкресението. В диахронното русло на духовното развитие на обществото от XI до XVII век се появява усещането за смърт на личността. Смъртта се персонализира, животът и уникалността на съществуването се утвърждават, погребенията стават индивидуални с параклиси за благородници, преди крайно да се демократизират чрез личните гробове. Мъртвите тела устремно се увеличавали, но били светкавично крити – ковчегът бързо се затварял, покривал се с пръст, а дори и за важните хора материализирането на личността след смъртта се е случвало с надгробна фигура от дърво или восък. Писането на завещания в този период започнало все по-широко да се разпространява във връзка с увеличаващото се значение на семейството. През XIX и XX век „твоята смърт“ кореспондира с епохата на Романтизма, когато смъртта на любимия се е изживявала театрално и трагично, въпреки надеждите, че двамата отново ще бъдат заедно и след смъртта. Приблизително от средата на XX век, смъртта става медицинска и професионализирана с намесата на други хора, които трябва да помогнат за постигането на „лека“ смърт.
Тези еволюции във възприемането на смъртта не следват строга и последователна линия на развитие. След триумфа на Средновековната християнска смърт Мишел Вовел подчертава появата на нов тип чувствителност – с Ренесанса ужасът и страхът се маргинализират от факта, че се появяват три тълкувания на смъртта – религиозно (въпреки че протестантите не признават Чистилището след смъртта), хуманистично (стремежът към по-добър живот ден и битовите нужди ограничават мисленето за смъртта) и фолклорното (адът е осмиван). Така се стига до периода 1580–1730 година (Барока), който се характеризира с „тотално изкореняване на страха от смъртта“. През XIX век, буржоазията „използва смъртта в своя полза“ като поставя свещеника в сянката на лекаря и пренася скръбта и загубата на ближния в „светските“ гробища. В този период съжителстват всякакви форми на вяравания – сигурността на вечния живот, пълна липса на вяра в него, религиозни или философски размисли за смъртта, религиозни или политически надежди в живота и смъртта. Трябва да се има предвид, че тези философии се развиват по своя географска логика. По този начин „опитомената смърт“, която е силно развита в САЩ и Англия през XX век среща определена съпротива в Европа. Смъртта е дълбоко крита в католическа и протестанстка Европа, за разлика от отношението към нея в православния свят.
Според немския философ Норберт Елиас смъртта винаги е дебнеща, но подтискана, въпреки че е константна в медийното пространство – внезапна и често пъти жестока във войни, злополуки и бедствия, криминални деяния или пък бавна и мъчителна при продължителни болести и кома, или институционализирана и бюрократична, или все повече в днешно време – свързана с медицината и офактуренa или все по-индивидуализирана. И така става ясно, че антропологичния подход, който подкрепя историческите анализи, формира фундаментален контекст за измерването и представянето на смъртта в пресата и това трябва да се има предвид, включително, за да се измери точното значение на историческата еволюция в представянето й. Въпреки че смъртта е константа в медиите, остава фактът, че в нашите напреднали общества, с увеличаването на продължителността на живота и намаляването на фамилното ядро, възможностите за личен контакт със смъртта са рядкост. Например, изчислено е, че в Съединените щати човек може да живее 20 години и никой около него няма да умре. Разбира се, същото не би могло да се каже за Африка или Индия. В тази връзка, относителното изчезване на смъртта, което може да бъде придружено от нейната „демистификация“ и десакрализация, не ѝ пречи да остане табу или скандална по същество. Именно по тази причина криминалните хроники и репортажи са винаги актуални и „горещи“ от медийна гледна точка.
Репортажите и историите за престъпления и страх, в различна степен, доминират от създаването на периодичния печат в България през XIX век и до днес в по-голямата част от българските медии (телевизионни, онлайн, печатни). Отразяването на смъртта и трагедията винаги е било развлекателно за аудиторията. В днешно време, в някаква степен, тя е свързана и с развлекателните формати, които до голяма степен осигуряват стабилитета на масмедиите. Една от причините престъпността и смъртта да са толкова популярни е свързана със страха, основна характеристика на забавлението в обществото. Създава се дискурс на страха – обсебваща комуникация, непредвидимо очакване, че опасността и рискът са основна характеристика на ежедневието. Дискурсът на страха винаги е имал и, особено в съвремието, продължава да има фундаментални последици за общественото възприемане на социалните проблеми, социалната политика и не на последно място за насърчаването на нова идентичност – жертвата. Образ, който моделира общественото мнение и насърчава пропагандата на различни политически фигури и идеи. Криминалните новини са основна част от журналистиката. Текстовете и репортажите с тази тематика наблягат на сензационни, дори перверзно-еротични аспекти на убийства, нападения, отвличания, самоубийства, трагедии и т.н.
Широко известно е, че медиите преди всичко търсят аудитория и висок рейтинг, които са фундаментални за физическото им съществуване. Именно по тази причина често в новинарските репортажи се губи безпристрастността и точността при представяне на събитията. Често новините, включително и тези за престъпления и трагедии, се тълкуват и прекрояват по различни начини, за да звучат ексклузивно, любопитно, шокиращо и т.н. Има няколко техники за постигане на тези ефекти – завоалиране (от какъв ъгъл се представя новината); конкретизация – представят се кокретни факти, а не се дава общ поглед на случката; опростяване на реалността; поляризация; интензификация – налага се конфликтът, а не решението; персонификация – събитията се представят през образа на индивид с необичаен и интересен за аудиторията профил; стереотипизиране – новината трябва да се впише в определен набор от образи, най-често „лошият и добрият“.
Интерпретирането на разказа е с една единствената функция да прикрие по подразбиране или чрез свръхопростяване, като би могла да се допусне и идеята, че разказът е единствената или предпочитана форма да бъде предизвикана смъртта. Разказването е част от изграждането на идентичността на социалните групи. Вярно е също, макар и не напълно, че медиите черпят опит от приказките, митовете, легендите и литературните текстове. Представянето на смъртта чрез най-широките медийни платформи говори за света и поставя нашето виждане за това, което е реално, като ни представя своя субективен поглед. Понякога тези истории са толкова емоционално натоварени, че прехвърляме рамките на наративното отъждествяване, като го трансформираме в достоверност, в наша собствена реалност, въпреки че знаем, че идентичността задължително се изгражда чрез разкази, прекроени в „основни истории“ за случая. В този смисъл може да се обобщи – мода, за разказване на истории в медиите, която кореспондира към опростяване, тъй като разказът по никакъв начин не може да представлява началото и края на изграждането на идентичността. Следователно трябва да се припомни, че самоличността надхвърля разказаната идентичност. Наред с фундаменталната роля на наратива, който е основният начин за изграждане на идентичност, участват и други регистри. По този начин се включва интерпретацията, веднага щом разказът се схване в смисъла му на поучение, когато започне да бъде мислен над рамката на конкретиката на случката, за да се обясни какво е това. Авторът продължава с обяснението, което се определя като размисли върху специфично явление и неговото тълкуване чрез различни логики, той насочва към реакции към действието, които са допустими за всички не само за тези, които са били свидетели или част от случката, която в последствие е преразказана и интерпретирана. По тази причина френския философ Жан-Марк Фери очертава ход, който да завърши динамиката на изграждане на идентичности, която нарича „реконструкция”, целяща да обоснове аргументацията, взимайки предвид и други основателни причини, намерени и контекстуализирани с цел избягване на всяко нетърпимо идеологическо отклонение, макар и оттенъците на относителността. Всички тези аспекти взети заедно взаимодействат в емоционалната и рационална конструкция на идентичности, съсредоточени в действието, което само по себе си е заредено с емоция и причини. Динамиката на категориите описани от Жан-Марк Фери са ценни по отношение на множеството гледни точки, които медиите, включително и съвременните, възприемат, когато обявяват и говорят за смъртта, и най-вече в колаборацията на езикови и когнитивни феномени, за да се заобиколи възприемането, и които не само са в състояние да влияят на емоциите и съпричастността, но и рационализират въпросите за смъртта и нейния образ. Така статиите, посветени на някакъв геноцид или друго, на определен обществен проблем не само описват драматични събития, но ги и поставят в перспектива, анализират ги, а понякога и предвиждат и възможни решения. Смъртта е представена не като неизбежен процес, а като скандал, показване на трагедия, която е възможно и желателно да се предотврати. Оттук би могъл да се извади изводът, че разказът може да бъде артикулиран и с други способи на представяне, като аргументите и интерпретацията играят своята роля във философското и антропологичното възприемане на смъртта и мъртвите. В повечето случаи „обявяване на смърт“ означава обявяване на индивидуална смърт, а не на колективна или масова смърт.
През Възраждането основен жанр на „криминалната хроника“ в България е некрологът, публикуван в периодичният печат по това време. Освен тази информационна натовареност, жанрът носи и идеологията за честване на починалия, празник на личността му, която е бил в живота си, живот, който продължава чрез споделени ценности. С други думи, обявяването на смъртта е един от ритуалите на смъртта. От друга страна позоваването на смъртта би могло да насочва съзнанието към нещо. Чрез смъртта се реферира към социални кризи или политически драми, за които трябва да се намери решение с цел намаляване на смъртността и подобряване на живота. През Възраждането в България престъпленията и престъпността като цяло се е представяла през жанра на некролога и съобщенията за смърт, публикувани в периодичния печат. В некролозите повторното поставяне на смъртта се поставя по такъв начин, че да подчертае разделението между живите и починалия, като освен това мъртвия е „възкресен“ в смисъл, че се връща в настоящето чрез дискурса. Това доказва ритуалната функция на вестникарските некролози, не само заради възможността чувството на тежка загуба да бъде преживяно, но и защото буди духа на общността, съсредоточавайки се върху ценностите, които мъртвия въплъщава, които се оказват от съществено значение за обществото или за по-затворени общности. Освен на пръв поглед прагматична функция за обявяване на смъртта и датата на погребението, некрологът въплъщава и четири дискурсивни стратегии – дистанциране, свикване, призоваване и присвояване на смъртта.
Българската журналистика започва да се развива от 40-те години на XIX век. Вестниците се издават предимно от емигранти и извън България и поради този факт още в самото си начало българската журналистика влиза в пряк досег със Западна Европа. Периодичния печат започва да насища културното пространство с текстове от други духовни ареали. Ориентацията вече променена и усвояването става от Изток на Запад. Възрожденският периодичен печат запознава българското общество с най-важните и значими идеи на европейския хуманизъм и култура.
Според Иван Богоров модерния информационен вестник трябва да се опира на следните шест точки, които той сам излага във вестника си „Български орел“:
- Новини отвсякъде
- Познавателни публикации – географски, исторически четива
- За образованието
- Икономически и технически проблеми
- Развеселителна страна
- Обзор на всички нови книги, които се пишат на български език
В книгата си „Из Историята на българската журналистика“ изследователката Здравка Константинова определя „Цариградски вестник“ като типично информационно издание по западноевропейски модел. „В него се пишат новини за културния живот, за училищата, картини от народния живот, стопански въпроси, епидемии, нападения на разбойници. Още и външнополитически, и разнообразна друга информация, която се превежда от чужди издания. От българите с висше образование около 30-те – 40-те години на XIX век – 40 на сто са го получили в Русия. Във Франция се образоват 30 на сто от интелигенцията ни с висше образование и по-голямата част със средно. Останалите 30 на сто от висшистите участ в Германия, Австрия, Англия, Чехия и Гърция.
Българските печатници се появяват през първата половина на XIX век. Никола Карастоянов в 1828 г. донася печатарска преса в Самоков, но не успява да я легализира. Печатницата в Солун на архимандрит Теодосий Синаитски получава официално разрешение, но едва отпечатала няколко книги. След откриването и през 1838 г., е унищожена. Турската администрация и Цариградската патриаршия всячески пречат в българските земи до Освобождението да бъде открита печатница. Така че единствената трайна печатница до 1878 г. в българските земи е създадена от османската власт за нейни цели в Русе през 1864 г. книжовниците ни се насочват към печатници с кирилица в чужбина. Първата трайна българска печатница организира Иван Богоров в Цариград, 1848 г. В нея започва да печата „Цариградски вестник“. И вестникът и печатницата преминават в ръцете на Алексанлър Екзарх. Той пръв организира модерното българско книгопечатане.
През епохата на Българското възраждане се поставят основите на новобългарската култура и изкуство във всички области: литература, архитектура, живопис, музика, художествени занаяти, театър и разбира се – публицистика, журналистика. Възрожденската култура е дълбоко демократична. Лишени от държавна организация, от българска църковна организация, от аристокрация и от традиционна интелигенция, българите създават единна национална демократична култура. В същото време обаче ранната демократизация в конкретно историческия смисъл има и отрицателни страни за интелигенцията, особено за интелигенцията от буржоазен тип. Защото нивелирането на интересите на българите спрямо „долното ниво“ забавя до известна степен утвърждаването на новите идеи и нуждата от развитие на науката и занаятите. Критерият за интелектуалния труд е принизен, формите и средствата на културния живот са живот са елементаризирани, липсва координираща усилията система.
През първата половина на XIX век българите имат всички предопоставки за появата на национална периодика: социални, икономически, културни, обществено-политически, технически. Затова не случайно в първото искане за официално признаване на българската нация се съдържа желание за разрешение да се издава вестник. То е декларирано в молбите на Heофит Бозвели и Иларион Макариополски, които те подават поотделно до Високата порта през 1844 г. и 1845 г. Българските искания обаче са отхвърлени. Гръцката патриаршия изпраща на заточение Неофит и Макариополски в Света гора. Сред българите са се родили онези социални сили, които ще осъществят преврат във всички области на живота. А без журналистика това е немислимо. Грамотните хора вече имат навика да четат чуждестранна преса, най-вече от страните, с които cа в тесни контакти. Нерядко в тях се засяга и българския въпрос, особено в славянската периодика: в руската, сръбската, хърватската, чешката. Новият буржоа е сроден с образованието и с културата. Сам той знае да чете, да пише, да води търговски тефтер. Получава редовно цариградската преса, пък и по някой чужд вестник, от който се опитва да научи курса на лирата. Изпраща децата си на учение в Цариград или в чужбина. Става спомоществовател за издаване на полезни книжки. В Русия първото периодично издание е в. „Ведомости“ 1702 г. Москва. В България се получават руски книги, вестници, списания дори „Колокол“ и „Полярная звезда“ на Херцен. Сръбският печат се ражда в края на XVI век. Румънската периодика, с начало – края на XVIII век е популярна не само сред българската емиграция, но и в крайдунавските градове. По същото време се появява и първият гръцки вестник – влиянието на гръцката култура е значително, особено в определен период. Първият вестник в Турция е отпечатан през 1831 г.
В Османската империя излизат и чужди издания – например на френски език. Така сред българите е оформена аудитория, която чувства необходимост от разностранна масова информация, от средство за масирано въздействие, от трибуна за поставяне на наболелите въпроси. Никой не се интересува от книгоиздаването или журналистиката като източник на печалба. Българи сътрудничат на чуждестранни издания. Но интелигенцията не е пасивен консуматор на опит. Взаимстването е, за да отсее полезното и да се извърви по-бързо пътят за разрешаване на историческите задачи. Не само това – българи като Атанас Богориди, Никола Пиколо и др. допринасят активно за приспособяването на прогресивни европейски идеи в съседни балкански страни. Въпросът за разпространението на периодиката е свързан със състоянието на пощенските съобщения. Освен турската, по лошите пътища на Османската империя сноват и пощите на великите сили: руската, австрийската. С редовни рейсове свързват пристанищни градове от Черно море и по Дунава френски, руски, австрийски, турски параходи. Емигрантският печат използва и каналите на революционната организация. Какви са правните условия в Османската империя? Отначало само султански ферман разрешава откриването на печатница или издаването на периодика – скъпа и сложна процедура. Държавната власт цензурира изданията. Същото си позволява и Гръцката патриаршия в ранните години на българската периодика. Едва след края на Кримската война, когато Османската империя, по-скоро за пред света, отново обявява реформи, са въведени и правни норми за печата. Според тях периодика може да се издава с разрешение на Министерството на просветата, а за чужди поданици – от Министерството на външните работи. Редакторът или издателят трябва да е навършил 30 години. След отпечатването по един брой се изпраща в бюро за печата. Цензурата е предварителна по време на изключителни събития например при Априлското въстание от 1876г. Налагат се наказания за публикации, които засягат султана, правителството, или негови актове, за погрешна информация и др. Автор и редактор заедно поемат отговорност. Сред санкциите са: конфискация на броя, спиране за известно време на изданието, глоба, затвор. Задължително е публикуването на официални съобщения и отговорите на засегнати лица. Забранено е да се внася опозиционна на официалната османска власт периодика. В българските земи до Освобождението (1878 г.) не е печатано нито едно периодично издание с изключение на турските вестници на български език, издавани в Русе, Одрин и Солун. По време на Възраждането са излизали около 106 вестници и списания, редактирани от българи на български и на други езици или пък издавани от чужденци, но предназначени за българския читател. От тях – 75 са вестници, 31 – списания. Най-голям брой са в Румъния – при най-благоприятни условия.
В Румъния е най-радикално настроената българска емиграция, постоянно в състояние на политическа активност. През XIX век страната кипи от борби и реформи. След революцията от 1848 г. са гарантирани известни граждански свободи. Конституцията от 1866 г. провъзгласява и относителна свобода на печата. Възможността за учредяване на революционни, политически, културни комитети и дружества също привлича българската емиграция. Приблизителният брой на българите, преселили се по време на османското робство на север от Дунав във Влахия, Молдова и Трансилвания е около 900 хиляди души. Една от най-добре представените сред българската емиграция в Румъния категория е тази на журналистите. Сред емигрантската интелигенция, а и в цялото национално движение през Възраждането, журналистите заемат може би най-важното място, изпълнявайки една от най-значимите политически и социални функции – както и в еволюцията на българската обществена мисъл, така също и в борбата за духовна и политическа еманципация. Седемнайсет румънски печатници имат словослагатели на кирилица, а от 1844 г. до Освобождението в пет румънски града има 19 български печатници. Сред собствениците на печатници са Любен Каравелов, Христо Ботев, Димитър Паничков, Христо Ваклидов и др. В Румъния намира гостоприемство над половината българска възрожденска периодика: 46 вестника и 12 списания. В Турция излизат 24 вестника и 12 списания. В Австрия не могат да бъдат издавани вестници от чужди поданици, а и е необходим голям паричен залог – там се появяват два български вестника и едно списание. В Германия се ражда един български вестник. В Русия – едно списание, но цензурата е много строга и мнителна – трудно позволява не само издаването, но и разпространяването на българска периодика.
Паричните средства се набавят главно от абонамента или от така наречените спомоществователи – хора, които още предварително подпомагат материално изданието. Инцидентни са случаите на субсидии от чужди среди. Цената им е висока – нерядко с парите за един вестник могат да се купят шест хляба. Например вестник „Гайда“ се получава срещу 4 гроша за брой, когато: една ока“ свинско месо е 2,5 гроша, една ока суджук – 4 гроша, 1 ока сирене – 3 гроша, ока хляб 1/4 гроша и т.н. Илия Блъсков – писател, преводач, преподавател си спомня как първи учителите поемат новополученият вестник или списание. На тях не само че не им дотяга, но дори име драго да прочетат на всеослушание вестника, дума по дума, да го разтълкуват, да добавят по нещо от себе си, за да го разбере по-ясно любопитното простолюдие. „А как да не четеш с драгост и охота? Гледаш ковачът оставил чука, ботушарят – мущата, терзиятаиглата, бакалинът-терзиите, селянинът – колата., и всички се надвесили над тебе с едно напрегнато любопитство, изобразено на техните ухилени лица, всред една голяма тишина, с отворени уста, зяпнали те гледат да не изпуснат нито една дума от четенето, така щото кого де срещнат да могат и те да му предадат същите новини“.
Тиражите на възрожденските периодични издания са скромни: от 250 до 1000 броя. С най-голям тираж е в. „Македония“ – 3600 екземпляра. Най-често имат кратък живот по една-две години и спират поради материален недоимък. Изключение е „Цариградски вестник“, който излиза в продължение на 15 години. Обикновено издателите са редактори и по-рядко обществени организации или акционерни дружества. Редакторите като правило са с висока култура, често с висше образование. Сравнително рано в периодиката ни навлизат и интелигентни жени като Елена Мутева (първата българска поетеса, учила в Одеса), Ирина Екзархова, Станка Николица от Разград, Славка Динкова от Солун, Рахила Барак-Душанова, която учителства в София и другаде, Екатерина Карамихо ва от Карлово, Карамфила Стефанова, родена в Тулча и др“.
В българския възрожденски печат съществуват и текстове, които стилово и структурно се доближават до сензацията, до таблоида в съвременния печат. На страниците на вестниците ни присъстват и тип съобщения за смърт, които са доста натуралистични, любопитни и дори таблоидни като стил и звучене. Вероятно по-чисто финансови причини, най-вече, за да се привличат читатели чрез интересни и любопитни истории, в периодичния ни печат през Възраждането се публикуват и текстове, които са политически неангажирани и дават незначителна, спрямо актуалните обществени теми, информация. Тези „сензационни“ и криминални новини присъстват през некролозите, публикувани в българския печат. Към този жанр спадат и информативно-експресивни кратки и по-дълги текстове, които обикновено не дават съществена информация относно живота на починалия, а по-скоро се публикуват като съобщения за смърт, с които се търси сензация, и които се градят на криминалната случка или на обществената или личната трагедия. Съобщава се за смъртта на някого, но в това съобщение няма идеология, поучение или позиция по важен обществено-политически или културен въпрос. Наблюдават се текстове, които описват самоубийства, убийства и съдържат любопитна информация около личността на дадената личност, като често тя не е идеализираща и възхваляваща идеалите и личността му, а напротив – десакрализираща и принизяваща. Във въпросните десакрализиращи новини се наблюдава присъствие на любопитни факти, вероятно част от тях дори и неверни или най-малкото непроверени, оценки и предположения за жертвата, които представят неговите негативни черти. Вероятно в този случай това се е правело по политически пристрастия и убеждения, като например, съобщението за смърт Ангел Кънчев във вестник „Дунав“ от 12 март 1872 година и подробния разказ отново за него в същия вестник на 29 март 1872 година:
„Ангел Кънчев, от жителите на махалата Чокур чифлик в Русe, който от няколко време насам ходел без работа и обикалял доста места, беше влязал в правителствено подозрение и дирел случай, за да побегне във Влашко. Миналата неделя, речений Ангел слязал на вапорската османска скеля и с едно смущение забикалял нагоре-на-долу. Чиновникът на тескеретата Али ефенди, като съзрял Ангела в такова положение, поискал му пашапорта, за да го прегледа, но той се отказал да го даде и се помъчил да бяга. Али ефенди тръгнал да гони Ангела, който като дошъл пред писалището на пашапортите, теглил два пъти с револвера си срещу заптието, което излязло насреща му, но като не можал да пламне револверът, той гръмва в устата си с нeго и в минутата пада мъртав на земята. Предприятието на Ангела, за да побегне всреща без пашапорт и несполучванието му в това, както и изважданието му на оръжие срещу правителствен чиновник показва, че го е стягало ботуша, а освен това, револверът, който е имал у себе си, потвърждава лошото му намерение и идеи“. (в-к Дунав, VIII, N: 658, 12 март 1872)
„В 658 брой на нашия вестник бяхме известили по кой начин се уби сам Ангел Кънчев, българин от Русчук, за когото „Басрет“ в 587-ия си брой иска от „Дунав“ подробности за начина на убиванието му. Ако принесем думата си до поведението и идеите на споменатия Ангела, ний заключаваме от съдържанието на долната дописка от Букурещ, която е обнародвана във вестника „Византис“, че той воистина е бил от главатарите на бунтовния комитет, а самоубийството му се случи в това време, когато правителството търсеше и диреше убийците на осемнадесет годишния момък Стоян Пенев, че се уби с някой план нощем и че тялото му се намери захвърлено на улицата. Този Стоян е от жителите в махалата Бахче чифлиги в Русе и беше ученик в Русчушкото ислях хане. Tой като стоял няколко вpeме в Гюргево при търговския практор на императорското правителство, тамошните бунтовници мислели, че бил изпратен за шпионин от страна на правителството. А той като се усетил за това и като се страхувал за живота си, отишел в Букурещ, гдето се разболял и лежал около един месец. След оздравянието си, Стоян се завърна в Русе и като познат по доброто си поведение и бедно положение, велеятският тержуманин Ернест ефенди беше го зел при себе си с една малка плата, за да се приготовлява в писалището. Kогато pеченият тержуманин отиде в Букурещ с една особна мисия, отсъствието му се счете за един удобен случай за извършванието на лошото намерение и с посредствени известия, речения Стоян се измамил и завел на курварство и нощем като се удушил на едно място, ударили го с нож по няколко места в шията, одрязали му едното ухо, пръстите на двете ръце и детеродните удове и го оставили на улицата. Когато се преглежда, видя се, че няма никакъв знак от кръв, че e заклан от шията, а за да не излезе работата наяве, разуме се, че се e скроило да се земе за причина знака от ножа и да се покаже уж, че бил заклан от някои турци. Даже и дописниците на някои странни вестници бяха дали съвсем противни на самото дело сведения и ний в 659-ия си брой бяхме отговорили на дописката, която беше обнародвал върху този предмет „Левант хералд“. Във време, когато местната власт диреше удушителите и убийците на Стояна, речений Ангел с едно пътно тескере и с един сръбски пашапорт, като заобиколил доста места, дошъл в Русе и като видял, че местните чиновници постъпяли доста внимателно, той с цел, за да не падне в ръка и да побегне насрещаз отишъл на скелята и забикалял твърде смутен. В това време, когато чиновникът му поискал пашапорта, за да го прегледа, той захванал да бяга и потеглил с оръжието си върху заптието, което бил срещнал, но пищовът му като не хванал, той се отчаял и изпразнил револвера в устата си и паднал мъртъв на земята. Началникът на бунтовния комитет в Букурещ, Христо Георгиев, родом от Карлово, щом се известил за умиранието на споменатия Ангела, от страх, за да не се открият бунтовните му планове от вредителните документи, за които мислел, че може да се намират у Ангела, паднала му дамла и умрял. Toвa e положението и начинът на убиванието на Ангела в Русе. Ако се земе пред вид доброто състояние и богатството на този човек тoй нe е имал никаква нужда и идванието му в Pусе не е било с цел, за да си намери някоя работа, но да сее бунтовно семе. Oбaчe, такива зломисленици на царството и на народа. Hай-после oт сaмосебе си подпадат или в морално наказание, или падат в ръцетe нa правосъдието. Не може да има по-голям пример и урок за ония които се намират на такива идеи. Гpъпкият вестник ,,Bизантис“ в броя си от 25-й марта обнародва долната дописка от Букурещ,зa кoятo ce сnомeнa no-rope“.
„Бyкуpeщ, 17 мapтa 1872. Уловeният млад самоубиец бълrарин се именува Ангел Генчев, на 25-годишна възраст, който се е възпитавал във Bиена и имал най-добро обхождение и вънкашна привлекателност. Две години след завръщанието си от Виена, той отишел в Русия, дето стоял няколко месеца и отпосле дойде при тукашния Български комитет, отгдето се изпрати в България като aпостол. Пpеди три месеца се завърна тука и пак се изпрати в България като имал със себе си бунтовнически прокламации и плана на въстанието. Той обходил четиринадесет rрадове в България и оттам отишшъл в Цариград, а отпосле се завърнал в Гaбpово, отгдето слязъл в Русе, за да премине отсам. На Русчушката скеля полицаите му поискали пашапорта. Младият се престорил,че го изважда из джоба си и отпосле рекъл,че го забравил в писалището на пашапортите. Тогаз чиновникът Али eфeнди заповядал, щото младия да се придружи до писалището от един джандармин. По пътя младият извадил един револвер, с когото потеглил върху заптието, но оръжието като не могло да хване, той се отчаял и като го отправил в устата си, гръмнал и разбил лоба си. Тялото му се пренеса на часа в правителственото седалище, гдето като станаха потребните издирвания, намериха се отгоре му обвинителните съгласителни документи, за които ви явих в последнето си писмо и които носели подписите на първенците българи. Главният управител Ахмед Расим паша показа голяма деятелност в тоя случай и от това дойде почти в спор с един консул, с когото сношенията му и до сега са студени. (Колкото и да не знаем дали това приключение е подействувало на някого от консулите или не, но не се е случвало таквоз нещо, което да произведе спор и студенина. Редакцията). Говори се, че след тия случки в Русчук, Високата порта нaпpавила чрез телеграфа някакви питания към румънското правителство, относително до последните български движения и му привличало вниманието, за да не допусне да се повторят пак в Румъния случките на 1867. Най-любопитно е това,че мeстният пeчат нито дума не е споменал за тия случки. Вий наистина знаете, че Българският централен комитет е тука и че от него се управляват политическите и черковни, називаеми работи. Началникът на Българското народно дружество беше умрелият миналата седмица Христо Георгиу, който в последните времена си промени името на Георгиев. Този человек беше преданият орган на Ceвeр. Нему се даваха чрез тукашния консул тамкашните наставления и до него се изпращаха парите от Русия. В последните вpемена даже той беше приел от станцията на железния път, четири сандъка злато, на което стойността беше 50 000 наполеона, изпратени от Одеса за бъдещите нужди на България. Покойният беше най-големият мушиерин в Румъния, а всичките здания, които той държеше с наем бяха крайдунавски, за да послужат като точка за излизание, както стана през 1867. A близо до реката беше купил разни гори за същата цел. Той беше поверил надзирателството на сичките тези здания и гори на един предан нему българин. Покойният Георгиев беше неучен, без възпитание, познаваше малко елински и беше непримирим враг на елинизма. След смъртта си той не остави никаква симпатия нито към самите българи, по причина на неговия деспотичен и насилствен хаpaктep и по лошото си обхождение със своите еднородци. Един ден като се попитал от едного от местните първенци за неотклонимото му обхождение към някои от еднородните си търговци, отговорил следующето ,,Тъй трябва человек да употреблява българите. Българин съм и не ме е срам да го кажа. Ний сме дебели человеци.“ Покойният се ласкаеше с надеждата, че ще стане княз на България, според високото обещание, което имаше, но за зла чест, щом се извести за случката в Русчук и като познаваше, че от намерените документи ще се открият плановете му от страна на императорското правителство, до толкова се смути, щото се удари в часа от един гръмоносен удар от дамла и издъхна. Аз ви писах, че тукашният руски консул, като се извести за смъртта му, дойде сам с писаря си и запечата писалището му, но на третия ден, когато дойде братът на покойния от Галац, гдето живее, paзпечата писалището и прибра всичко като законен наследник. Съвременно издаде циркуляр в пияцата, че кантората следва делата си под имато Христо и Евлоги Георгиев. Някакъв завет на покойния не се намери и не стана никакво изписвание на имотите му, по причина, че няма други наследници. Г-н Геров, руският консул в Пловдив, беше дошъл тука, за да се споразумее върху това с покойния и замина за Русия“ (в-к Дунав, VIII, N: 663, 29 март 1872.)
Некрологът в българската преса разполага със своите задължителни реквизити – името на покойника, родното му място, обществените му дела, заслугите към обществото. Политическите позиции обаче са създавали взаимоизключващи се гледни точки към личността – в някои от текстовете е налице величална тенденция с лексика от религиозната литература, богословски похвати и т.н. и в същото време стремеж към принизяване, който разчита на клюката, т.е. на конкретната случка. Като част от развитието на жанра се появяват и много интересни текстове, чиято цел е не сакрализация, а десакрализация на личността на даден деец. Като структурни и стилови белези тези новини са образни, а на езиково равнище съдържат атрактивни епитети, колоритни сравнения, експресивни глаголи дори жаргонен език. Стилово се забелязва уклон към сензационните детайли, към скандалните и криминални сюжети, към фрапиращи моменти от живота на починалите.
Пример за криминален некролог от родната преса е „Съобщение за смъртта на Панайот Димитров“, неизвестен търговец, публикувано в Цариградски вестник на 18 февруари 1856 година:
„На 13 того, в 2 часа и половина после пладне х. Панайот Димитров на възраст четиридесетгодишен уби се самичък, като си разряза корема от дясна до лява страна с един бръснач. Червата му и жилата, която на пъпа се держи, разрязаха са и кръвта като течеш с голяма сила смъртта абие последува. Казват, че това самоубийство последовало от отчаяние за големите търговски повреди, които Димитров пострадал. Но казват, че и умът му са е бил повредил. Он бил между тем и ипохондрик“ (в-к Царигрдски вестник, VI, N:264, 18 февруари 1856)
Текстовете са тенденциозни и целят привличане на по-голяма аудитория от читатели. Подобно на съвременните репортажи деянието е представено с най-малки подробности и изобилие от скандални описания на смъртта, както и драматичният мотив довел до самоубийството. Некрологът се възприема като огледало, което отразява обществото и неговите ценности. Определена част от некротекстовете и практиката им на публикуване във възрожденската ни преса изкривяват истинския образ на обществото чрез селективно, непълно или предубедено представяне на починалия (т.е. доказва се, че отражението, произведено от това огледало, в някои случаи не е точно). Смъртта, особено насилствената, необичайната или неочакваната явно винаги е била фактор при публикуването на новини, а сензации като самоубийства, инциденти или екзекуции също са били част от вестника.
„Крайова. През нощта на 21 марта убийска ръка отнела живота на д-ра П. Берона, когото намерили удушен в леглото“ (Съобщение за смъртта на Петър Берон/ в-к Македония 1871 г.)
Некролозите във вестниците стават много популярни не само с богатата си информация, но и с възможността да я разпространяват върху големи територии, из всички краища на българските земи и извън тях. Тези преимущества се използват от българската интелигенция за прокарване на политически, идейни, морални и други внушения, за промяна на традиционната нагласа на мислене и поведение на възрожденския българин, благодарение на посмъртните материали за покойника животът и „общественият му пример“. Периодичният печат е един от безспорните маркери на модернистичния дискурс. Специализираният характер на изданията дава възможност да се пропагандира и налага мнение и настроение по отношение на редица културни и политически борби. Чрез така наречените „криминални новини“, пресъздадени през некролозите, българските автори своеобразно манипулират, насочват или оспорват статукво, действия и личности. Тази тенденция се вижда в редица текстове и дава основание да се говори за наченки на таблоидност в пресата през Възраждането. Публикуват се некролози, които по същество не носят важна информация или желание за представяне на значим човек, а събират в себе си факти и случка, която от позицията на съвремието можем да определим като „любопитна“. Като цяло обаче основната цел и насока на публикуването на подобни новини, представящи смъртта и престъпленията, води към стремеж за изграждане на национална памет и героични образи на обществото. Изграждането на национална памет изисква да се преоткрият или по-точно да се създадат национални спомени. Спомени, които конструиращата се култура ще „пази“ или ще „забрави“ при всяко преоткриване на когнитивните елементи на миналото, за да изгради собствен колективен информационен код. Всичко това формира съзнанието на колектива за себе си и вграждането му в света посредством неговото интерпретиране. Това е част от процеса на формиране на памет чрез говорене за смъртта, която Елена Налбантова определя като „национална некрокултура“. Посмъртното говорене продуцира текст – „своеобразен съборен „център“, контент-анализът, на който дава възможност да се определят по категоричен начин характерните особености на риториката на този тип култура. Описвайки покойниците, всъщност културата институционализира определени преднамерени социално-ролеви модели, като постепенно се утвърждава един идеален жизнен път. Той се стабилизира, открива своите устойчиви топоси и превръща човека в икона, сакрализира очакванията на овластените чрез Словото. Животоописанието, писането за живота иззема правата на реалния живот. Текстът на ранното светско житие функционира като регулатор на общественото поведение, пренарежда културните схеми и задава парадигмите на тълкуване на екзистенциалните жестове. Като прави публично достояние живота модел на един „достоен“ покойник, възрожденския некролог стабилизира динамичното и неустойчиво в промяната на ценностната си система българско общество. Моделирайки предпоставено живота на покойника, „споменът“ задава проект за човек, от който социумът изпитва потребност.
Метонимията често е основна фигура, която допълнително емоционализира текста. Отново в некролога на Петър Берон причинителите на смъртта са представени не като личности, а чрез отделни техни части на тялото „злодейска ръка“, „пъклена душа“. Със същата емоционалност са маркирани потърпевшите съотечественици на Берон „с въздишка в сърце“, посрещащи информацията за неговата смърт. Загубата е разгърната изцяло в емоционална перспектива, въпреки че е посочен интелектуалният принос на Берон като „знаменитий сочитнител на повече учебни издания“, „многозаслуживший на целий учен свят“. Изцяло липсва трезва, рационална оценка както на фактите около убийството, така и на ролята му през Възраждането.
„Злодейска ръка грабна от помежду ни учения наш съотечественик. Злодейска ръка погуби светилото ни, гордостта ни, благодетеля на народа ни. Злодейска ръка зе живота на многозаслуживший за народното ни възраждане, многозаслуживший на целий учен свят с високите си списания, едничкий във вида си талантливий наш съотечественик доктор Петър Берон!
Ох, проклета ръка! Ох, проклета злодейска пъклена душа! И какво искаше ти от беловласий старец? Какво те оръжи? Сребролюбието му ли? Нечовеколюбието му ли? Какво? Какво зло отмъсти в лицето на този старец, който не живееше освен за доброто на народа си частно и на человечеството въобще?
Като молния порази нас и сичките наши съотечественици депеша от Крайова в “Felenarulu” със следующето известие „Знаменитий сочинител на повече учебни издания доктор П. Берон тая нощ се удуши. 30 полици, сякоя по 1000 жълтици му се зеха. Убийците не се знаят“ (в-к. Отечество, II, №82, 26 март 1871)
„Крайова. През нощта на 21 марта убийска ръка отнела живота на д-ра П. Берона, когото намерили удушен в леглото му. Ето що казва влашкия „Монитор“ за убийството на този знаменит наш съотечественик „В неделя на 21 настоящий месец (март) градската полиция на Крайова, около 11 часа, известена за това намери убит в къщи доктора П. Берона. Според зетите мерки, са откри досега от убийците един, Иоан Калин жудеца Мехединци, който и изповяда греха си. Подобно и Петър Александру, кръчмарин в Крайова, ятак на убийците, обяви и той, че имал известие за извършването на туй убийство. Другите съвиновници се дирят“ (в-к Македония, V, № 14, 6 април 1871)
Тази тенденция продължава и в съвременните медии и медийни платформи. Манипулирането на новините често се отчита през синтаксиса. В много случаи заглавието или анонсът въздействат през използваните глаголи и предикативни изрази за емоции, употребени за обявяване на катастрофата или последващите действия (разследване,информация за жертвите и т.н.). При отразяване на престъпленията и насилствената смърт често виновникът е представен като допълнение, изразено чрез съществително име, като по този начин езикът в репортажите звучи естествено и без конкретизиран образ (напр. кола блъсна дете; Ад на изборния ден! Кървав ужас и масово клане на пъпа на Петрич; Кола осъмна наплюта, с фасове и вдигнати чистачки; Десетки „ужилени“ от схема за теглене на кредити). В съзнанието на зрителя завоалирането на лицето, причинило престъплението, прикрива вината му и тогава до обществото не би могла да достигне необходимата конкретност, която ще породи и търсеното въздействие. Ако новината бъде представена с други лингвистични похвати и се използва конкретно съществително име (напр. Измамници излъгаха десетки със схема за теглене на кредити), то тогава с подобно изречение ще се идентифицира деянието и отговорността на извършителя остава маргинализирана.
„Десетки «ужилени» от схема за теглене на кредити
Десетки хора твърдят, че са станали жертва на измамна схема за теглене на пари. Механизмът е следният: човек биха убеждаван да изтегли кредити от различни банки в рамките на 1–2 дни като физическо лице. След това предава тези пари на хората, които са го убедили, с уговорката, че парите ще му бъдат върнати с комисионна, съобщава NOVA. Милиони левове в кеш са обикаляли улиците и са влизали в джоба на хора, които и до днес остават невинни. А други казват, че разпродават имуществото си, броят залъците си и работят почти денонощно, за да изплатят цената на своята наивност“ (https://www.dnes.bg/obshtestvo/2024/10/25/desetki-ujileni-ot-shema-za-teglene-na-krediti.624599)
„Убийството в «Младост» билет за връщане в затвора: Килърът искал обратно в панделата, заплашил с нови жертви“ (https://telegraph.bg/krimi/novini/stana-iasno-zashto-ubijstvoto-v-mladost-bilet-za-vryshtane-v-zatvora-kilyryt-iskal-obratno-v-pandelata-zaplashil-s-novi-zhertvi-432725)
Липсата на контекст в отразяването на криминалните деяния от независимо какво естество също поражда забележки към речевите и стиловите стратегии на медиите. Обикновено новинарските емисии рамкират епизодично събитието, без да го обвързват тематично и хронологично с множеството подобни трагедии, които се случват на практика ежедневно в България. Липсата на смислова и стилова конструкция на подобна новина не би могла да удовлетвори гражданските и морални търсения както на информиращия, така и на обществото.
Благодарности
Авторката изказва благодарност към проект КП-06-Н-80/11 от 15.12.2023 г., финансиран от Фонд „Научни изследвания“ на МОН.
БИБЛИОГРАФИЯ
Ариес, Ф., (2004). Човекът пред смъртта. Времето на лежащите мъртъвци. София: Лик.
Велева, М., (2005). Текст и стил, изд. Авангард Прима: София.
Генчев, Н., (1979). Франция в българското духовно възраждане. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Карабоева, Е. (2010). Българинът пред лицето на смъртта. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Константинова, З., Панайотов, Ф (1991). Из историята на българската публицистика (до 1878 г.). София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Миланов, В., Сталянова, Н., (2014). Езикови портрети на български политици и журналисти. Част 2, изд. Парадигма: София.
Миланов, Вл. История на новобългарския книжовен език. Избрани текстове. УИ „Св. Климент Охридски“, ISBN 978-954-07-4109-3.
Налбантова, Е. (2001). Възрожденският човек – утопии и реалности. Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“.
Радкова, Р. (2003). Посмъртни материали за български възрожденски дейци. София: АИ Марин Дринов.
Тачева, Е., Вачева А. Смърт и памет – културологични прочити https://liternet.bg/publish4/avacheva/avelkova.htm,
Ralph K., Iacobucci E., Thigpen C. G., Goddard T., (2019). Editorial patterns in bicyclist and pedestrian crash reporting. Transp. Res. Rec., 2673 (2).
Jeanis M. N., Powers R. A., (2017). Newsworthiness of missing persons cases: an analysis of selection bias, disparities in coverage, and the narrative framework of news reports. Deviant Behav., 38 (6).
Материалите са ексцерпирани от следните национални и онлайн медии и институции: Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, БНТ, НОВА телевизия, Bulgaria ONAIR, БТВ, БНР, информационна агенция БГНЕС, Гласове,Телеграф, blitz.bg, lupa.bg, plovdiv24.bg, 19 min.bg, dnes.bg.
