Рецензираната тук книга представлява съществен принос в българистиката, в която обобщаващите изследвания върху проблемите на българския разговорен синтаксис не са много (вж. стр. 9, 19 от рецензирания тук труд). Още повече, че образци за подобни изследвания по отношение на родствени славянски езици също не липсват през годините – вж. примерно цитираното и в библиографията на Цонев изследване на О. Лаптева. „Русский разговорный синтаксис“ (Москва: Наука, 1976). И фактът, че авторът на „Българският разговорен синтаксис“ е и диалектолог (от чието перо е излязла, примерно, изключително ценната монография „Говорът на град Банско“. Благоевград: УИ „Неофит Рилски“, 2008), е предпоставка и заявка за извършване на качествен и изчерпателен анализ по темата. Защото и диалектният, и разговорният български синтаксис доскоро оставаха встрани от основния интерес на проучвателите.
В увода на монографията, след изясняване на предмета, целта, задачите и методологическите основи на работата, и заедно със споменаването на наличната за българския език основна библиография по въпроса, се набелязват главните аспекти, свързани с отношението книжовен език – разговорна реч – диалекти и с обслужващите го терминология и определения за обекта на изследване. Разговорният синтаксис неслучайно е избран за проучвателен обект, понеже, както е отбелязано на стр. 21, в него (и в лексиката) в най-пълна степен се проявяват типичните черти на разговорната реч. В края на споменатия увод се прави преглед на основните използвани синтактични термини (устно речево общуване, речева ситуация, монологична реч, диалогично общуване, полилогично общуване, словоред, конкуренция и т. н.) и конструкции (за тях вж. следващата глава).
По-нататък, в глава 2, Синтактични конструкции в българската разговорна реч (с. 43–77), се отделя внимание и подробно се разглеждат използваните в българската разговорна реч синтактични конструкции, които се разделят на повторителни, елиптични и други. При първите определен елемент от конструкцията се повтаря, а при вторите елементът се изпуска. И така, един вид повторителни конструкции са пролептичните, при които върху темата на изказа допълнително се акцентира посредством предхождащ или добавен след това местоименен елемент. Това реално е удвоен или утроен подлог (Пешо / той в Петрич е карал казармата; Ето / те и лекарствата са ми отвън; Те другите утре ще дойдат и те), както и удвоено или утроено и така нататък допълнение (Мача него го гледахме при Калин; или пък показания и още в увода пример Шефа го изпуснахме него). Срещал съм подобни утроени допълнения в диалектни текстове от Югоизточна България и ми е много интересно и полезно да разбера, че явлението е доста разпространено в разговорната реч. Прави се (стр. 44) и сравнение с английски език.
Повторителните механични конструкции пък се използват с цел да се отдели или наблегне на отделен елемент от изказа, което всъщност по принцип съвпада с логическия подлог или топика в изречението. Технически конструкциите се осъществяват чрез многократно повтаряне на отрицанието (Не не / ф никакъф случай и др.) или повторение на потвърждението за изразяване на съгласие или съмнение (Да да / там съм сто процента; Да да / така си мислиш ти), чрез повторение на част на речта с отрицателната ù форма (Страх / не страх / нямат избор; Честна / нечестна // Победата си е победа), повторителни конструкции за емфаза на главните части на изказването (За пушене / още пуша / ама вече не пия; За свесна / свесна е / но не можа да случи на мъш), повторителни конструкции с пейоративна функция и фонетично изопачена форма на повторението (Никакъф багер-магер няма да ти купя) и др. Бих добавил тук и случаи с повторена местоименна форма в различен падеж – като Ас ме боли глава, чрез които също се набляга на логическия подлог.
Елиптичнити синтактични конструкции могат до бъдат, примерно, с изпуснато сказуемо (Тука не се кара колело / вънка ø; Квò да ти кажа / ø много романтично) или с изпуснат подлог (ø Стана / ø напаля печката / ø позачиста малко) и т. н.
Глава 3 е със заглавие Словоредът в българската разговорна реч (с. 78–90). В нея се разглежда словоредът в два типа синтактични конструкции – автономни (които почти се покриват с простите изречения) и полипредикативни (почти покриващи се със сложните съставни изречения). При първите се акцентува върху мястото на подлога, мястото на сказуемото и върху словореда на второстепенните части на изречението. Например за място на подлога: Калин ми писà фчера – срещу: Тогава беше май / единствена телевизия. Или за място на сказуемото: Хода по гората // Сека сутрин почти – срещу: Добра / хубава музика правиш. Няма да изброявам подробно, а само ще илюстрирам с по един пример вариантите за словоред при прякото допълнение (Закуски купи ли?) и при несъгласуваното определение (На комшията ладата не иска да запали).
При втория вид конструкции – полипредикативните, емфазисът пада върху промените в словореда на главното изречение и промените в словореда на подчиненото изречение, паралелното позициониране в лявата част на изказа, преминаването на елементи от подчиненото изречение в главното или в това преди него и прочее. Така например промяна в словореда на главното изречение е поставянето на подлога след сказуемото (Стартира предаването / бес апсолютно никой да знае). А началното място на прякото (Кафе да те почерпя / да се расъним?) или непрякото (С Емануела ще говора повече / ти докат пиеш кафе) допълнение според мен също сигнализира, както и в случаите по-горе, за логическия подлог или топика в изречението. Вероятно същата функция, поне в някои от случаите, има и показаната инверсия на определението (Компромиси сякакви направих / да се съберем).
Аналогични са и промените в словореда на подчиненото изречение: място на подлога след сказуемото (Болката е много силна / когат се покаже истината), начално място на допълнението (Ти прес това време ми разказвай / приборите докато ги наредат), постпозиционно съгласувано определение (Сичко е окей / шом има гроздова ракия / и вино … / мелнишко), антепозиционно несъгласувано определение (Не си и помисляй / на кака парите да зимаш) и т. н.
Заглавието на четвъртата глава (с. 91–167) е Конкуренция на разговорните съюзи в българската устна комуникация. Главата се дели на две части, които съответно се занимават с разговорните съчинителни и разговорните подчинителни съюзи и съюзни думи. Някои от тях (та, па, ами, дето, макар, кой, коя, кое, кои и т. н.) се разглеждат поотделно и изчерпателно, като дори се правят етимологични бележки за произхода им и за употребите им в старобългарски и среднобългарски писмени паметници. Също така се привежда сравнителен материал от съседни на българския езици – гръцки и турски. Най-интересни за мен са примерите, в които се изброяват употреби на съюзите в нетипични за книжовната реч значения, включително в несъюзна функция, примерно на частици (- Може ли да остана? - Та стой си ’ами остани’; - Фчера имаше ф Кауфланд от ефтиното олио / ти зе ли си? - Па зех, ама само по три даваха ’ами взех си …’).
Не крия, че глава 5 (с. 168–210), Разговорни конструкции със съчинителни съюзи като подчинителни, подчинителни конектори като съчинителни и асиндетични (безсъюзни) конструкции, в които се реализира силната конкуренция между хипотактичните и паратактичните отношения, е любимата ми глава в книгата. Вероятно по две причини. Първо, тази тема е колкото слабо проучвана, толкова и благодатна за изследване. И второ, в книгата си за относителните местоимения (Илиев, Ив. Г. „Теория на относителността. Българските относителни местоимения – произход и развой“) и аз съм я засягал, конкретно по отношение на конкуренцията между отделни съюзи, което добросъвестно е цитирано от автора. Но тя е неизчерпаема, особено ако човек по-нататък се впусне да прави сравнение между разговорния и диалектния синтаксис, не на последно място и с материал от дамаскините (тук се сещам и за труда на Мая Байрамова „Етюди за съюзите в Троянския дамаскин“, както и за „Тихонравовский дамаскин“. Болгарский памятник ХVІІ в. на Е. Демина, представящи богат материал по въпроса), което би поставило начало на едно ново направление в лингвистиката. Този въпрос всъщност е засегнат от автора, примерно на стр. 156 от предната глава, където се споменават диалектни съюзни думи като кувет и декато. Към това ще добавя и факта, че тази е най-трудоемката глава в монографията.
За конкуренция между отделните съюзни значения се загатва още в увода на книгата, където се показват такива примери: Някси / като че ли малко ме потценяват / па съм била фолкпевица ’някак си, като че ли малко ме подценяват, защото съм била фолкпевица’; Нищо хубаво не ми се случва / та цел живот съм карък ’… тъй като цял живот съм карък’ – тоест ’без късмет’; Накарах му се / ама беше лош ’Накарах му се понеже беше лош’.
Цонев разделя споменатите съюзни употреби на три групи. В първата влизат изказванията, които са съчинителни по форма, но могат да бъдат и подчинителни по функция. По-нататък те съответно се подразделят допълнително. Хипотактичните отношения, изразяващи каузалност, могат да се илюстрират с примери като тези: Опраиха си живота / та те са глупави ’Оправиха си живота, понеже те са глупави’; Не / тази година не / па време не остана ’Не, тази година не, тъй като време не остана’; Накарах му се / ама беше лош ’… защото беше лош’. По-нататък следват хипотактични отношения, изразяващи консесивност (Кат ги разметка / малее / пък беше вече дърт ’Като ги размята, малее, макар че беше вече дърт’), кондиционалност (Да звъннат / хем са в града другата седмица ’Да звъннат, ако са в града другата седмица’), темпоралност (Слет четринайсти некъде / та има повече снек по Банско ’След четиринайсети някъде, когато има повече сняг по Банско’; По-бързо / по-бързо / хем не са ни стигнали още ’По-бързо, по-бързо, докато не са ни стигнали още’), локативност (Е тук / тука / бе / па такситата спират ’Е тук, тука бе, където такситата спират’).
Втората група обединява изказвания, които са подчинителни по форма, но могат да бъдат и съчинителни по функция. Например: Идвайте! // Идвайте / че се почваме ’идвайте, идвайте, защото се почваме!’, но и в значение ’идвайте, идвайте и се почваме’; Да се търсат / да се намерат ’да се търсят и да се намерят’. Такива употреби (и не само такива), когато биват сравнени със съответни руски или чешки, показват, че явлението в българския език не е задължително да е ново, а има архаична основа. Например: рус. он, пожалуй, рассердится да не станет ходить ’той ще се разсърди и няма да иде’; чеш. Rád jsem vás poznal a doufám, že se opět brzy uvidíme ’Приятно ми беше да се запознаем, и се надявам скоро да се видим отново’ (тук допускам, че чешкият съюз а или е по-стар етап от развоя на да, или обратното – като в някои села в Пазарджишко, където вместо да почти винаги има а).
В третата група са поставени асиндетичните (безсъюзните) конструкции: Ние сме / ше я натоварим ’ние сме и ще я натоварим’ или ’ние сме, които ще я натоварим’ и др.
Монографията на Радослав Цонев завършва със заключение, образци на текстове от българската разговорна реч и библиография. Още веднъж ще повторя, че тя представлява изключително полезно изследване, което пред мен повдига важния въпрос дали всъщност в разговорния синтаксис не се наблюдава едно „връщане към корените“ на езика, при което съюзната полисемия наподобява тази в старобългарски, където съюзът ѢКО може да изпълнява многобройни функции. Или, както при редица други явления, става въпрос за непрекъснат процес, при който фактически нищо не се е променяло, а се сменят само едни съюзни форми с други.
