От човек до хора в историята на българския език: кратки бележки

Резюме. В статията се представя историческото развитие на традиционните старобългарски лексеми люде и чловяци до хóра въз основа на ограничена ексцерпция от български писмени паметници. Неотговореният с категоричност въпрос на историческата лексикология и семантика е кога точно настъпва трансформацията от хóра ж. р. ед. ч. ’земя, местност, административна област‘ в хóра pl. tantum ‘човеци, люде‘. Лексемата хóра се разглежда като балкански гърцизъм. Примерите, извлечени от текстове на Йосиф Брадати и даскал Тодор Пирдопски, засвидетелстват неравномерната динамика на явленията в езиковата диахрония и откриват широко поле за историка на езика, който трябва да документира промените и да ги хронологизира. Поддържа се мнението, че семантичният развой е свързан с тенденцията към аналитизъм и превръщането на винителния падеж в основна форма при имената.

Ключови думи: гръцки думи, историческа лексикология и семантика

В историята на всеки език се формират много старинни по произход съществителни нарицателни за назоваване на отделния индивид и множеството от индивиди в социума. Днес понятията индивид, субект, лице и др. имат богато семантично съдържание, което гъвкаво се приспособява към конкретна обществена сфера на употреба, докато изконните, наследените от стария български език стилистично неутрални названия човек и хора остават повсеместно жизнени и общоупотребими. Тяхната етимология е добре известна и като че ли проблемът в съвременното им битуване е преди всичко граматически, изразен в следната релация, препоръчвана от нормативната българска граматика: казваме един човек – много хóра, но двама, трима, сто души. Формата души след числителни се предпочита вместо правилната бройна човеци или неправилната човека.

В настоящата статия ще споделя кратки наблюдения как се документират в писмени паметници от Българското средновековие някои от тези лексеми. Предварително следва да се направи уговорката, че ексцерпираният материал е ограничен и следователно прецизни заключения за хронологията на семантичния развой на този етап не са възможни.

В старобългарски съществува думата чловѣкъ в ед. ч. и неговата производна форма чловѣци в мн. число във възможно най-общото название за живо същество, представител на човешкия род (СтбР 2009: 1198). Тази семантична поливалентност позволява според контекста в различни средновековни паметници лексемата да се ограничава по значение. Например в грамотите на българските царе, за които ще стане дума по-долу, тя означава само ‘работник, служител в манастирско стопанство’ (Даскалова, Райкова 2005: 410). Наред с нея се употребява съществителното людьѥ, представяно в граматиките и речниците или в м. р. мн. ч., или само като pluralia tantum на име от стари -i- основи. То е с общ индоевропейски, а не с германски произход, което обяснява близостта между континуантите му в германските, славянските и балтийските езици. Развива се като вторично събирателно значение от първична форма *l’udъ ‘народ, хора‘ (ЭССЯ 1988, 15: 194–196; БЕР 2012, 3: 576–577[1]). За произхода му от стара първична форма свидетелства деривацията: независимо че е хапакс в класическия старобългарски корпус, людинъ и особено съчетанието простъ людинъ остават устойчиви в назоваването на обикновените хора, миряните в каноничноправни текстове, каквато е и първата му документирана референция в Пенитенциала към Синайския евхологий от X–XI в. (СтбР 1999: 824). За назоваване на отделния индивид се използват още лексемите доуша ‘живо същество, създание’, оттук доушегоубьство ‘човекоубийство‘; лице ‘отделен човек, личност, особа’ (СтбР 1999: 802), а за общността от хора в географско-териториален, социален или етнически аспект още народъ, ѩзꙑкъ ‘народ, етнос‘ и др.

Всеизвестно е, че най-късно в нашия език се появява чуждицата хόра. Тя остава силно разпознаваем маркер за развитието на българския спрямо останалите славянски езици, сравни рус. люди, пол. ludzie, сръб. льуди, в официалния език на РС Македония луѓе, като не бива да се забравя използването на люде като архаична книжовна форма, разпространена и в диалектите на съвременния български език. Има форма само в мн. число и заменя постепенно людье. Възникнала е от гръцката дума χώρα, първоначално в значение ‘населено място, област, земя, територия’, откъдето метонимично започва да обозначава хората, които я населяват (Филипова-Байрова 1969: 170–171). Първичното значение на χώρα ‘място, земя пространство’ е типично за новозаветната евангелска лексика на гръцки, например πᾶσα ἡ Ἰουδαία χώρα – цялата Иудейска страна (Nestle-Aland 1996: 88; Библия 1982: 1233). В най-ранните старобългарски преводи на евангелията гръцкото χώρα се предава с домашните думи страна, землꙗ и др. поради принадлежността им към базовата неутрална лексика на всеки един език (СтбР 1999: 541; СтбР 2009: 747). По тази причина гръцката дума не е регистрирана в корпуса на класическите старобългарски паметници. Тенденцията тя да се замества с домашни названия, проличава дори в строго терминологичната сфера на стария български език. Църковният термин χωρεπίσκοπος ‘провинциален, селски епископ; епископ, управляващ църковно-административен окръг, област‘ навлиза много рано в славянски преводни текстове. Известен е на Номоканона в 50 титула, който се смята за преводаческо дело на архиепископ Методий; така също в Номоканона в 14 титула без тълкования, вероятно преведен в Преслав през IX–X в. и запазен в руски препис от XI–XIIв.: страньскꙑи, сельнꙑи , вьсьнꙑи, кроужьни епископъ, с мотивация от названията за населени места страна, село, вьсь ‘село, малко населено място‘; самостоятелни преводни съответници на χώρα са още мѣсто, епархиꙗ, чѧсть, а на деминутива χωρίον отново вьсь, село, страна (Максимович 2010: 495–496).

Много ценна за езиковата диахрония е появата на непреведения гърцизъм хора в Дубровнишката грамота на Йоан Асен II от 1230 г. Това е важно обстоятелство, защото тя не само е оригинален паметник на владетелската канцелария и дипломация, но документира състоянието на административно-териториалното деление на българските земи при един от най-успешните български царе. В нея думата се среща общо 8 пъти и на съвременен български език се превежда както със страна и земя, така и с област. Конкретната онимна картина, в която тя се вписва, позволява в историографията да се говори за откроени девет основни хόри, т.е. административни области, по времето на този владетел. Паметникът е засвидетелствал важни говорими черти на българския език, но в дадения случай не бива да се забравя, че в административен документ гръцката дума се терминологизира, а това е и причината за задържането ѝ непреведена в текста, наред с други делови гърцизми, като оризмо, кумерки, форос и др. (Даскалова, Райкова: 2005: 30). Освен тук, хóра се среща още във Виргинската грамота на цар Константин Тих–Асен от XIII в. и в Оряховската (Мрачката) на цар Йоан Александър от 1348 г. (Даскалова, Райкова 2005: 397). Оттук следва, че хóра развива хиперонимното значение ‘земя, местност, страна, регион’, което е заето от гръцки и е типично както за преводни, така и за оригинални български текстове от XIII–XIV в.; въз основа на него възниква терминологичното значение ‘административно-териториална област’ в синхрон с гръцката писмена традиция на лексемата χώρα. През XI–XII в. византийската административно-управленска система изживява промени. Оформените теми (θέμα–θέματα), една от които обхваща завладените от Византия български земи, се разделят на по-малки административно-фискални и административно-военни единици, сред тях хóрите. Историческият анализ, проведен от Ив. Билярски, убедително доказва, че непреведеният гърцизъм хóра се възприема като административен термин през епохата на византийското владичество и остава жизнен след нея, а особено активен е през XIII–XIV в.; той се среща в наративни текстове и това го превръща в елемент преди всичко на разговорната реч; в българските източници се предпочита пред официализирания тема, който не оставя никаква следа в нашия език (Biliarsky 1999: 180; Билярски 2011: 145). Точно така се тълкува лексемата хóра в Речника на грамотите на българските царе: „най-голямата административна единица в рамките на Второто българско царство, носеща името на главния град, център на областта“ (Даскалова, Райкова 2005: 397). В изследването на К. Мирчев върху гърцизмите в Чергедските молитви на седмоградските българи се изнасят факти, че в тях хóра е много честа лексема, но отново в значение ‘област’ или ‘царство’. Както е известно, тези текстове са писани с латиница през XVI в., но са съхранили източнобългарския мизийски диалект на изселеното българско население от Свищовско по време на военните походи на унгарския крал Стефан V през 1266 г. (Мирчев 1986: 73). Електронният корпус histdict също засвидетелства данни в подкрепа на казаното: хóра в значение ‘земя’ се среща в Тълкование Даниилово от XIII в.; в значение ‘малко населено място, село‘ в Слово за Сивила, апокрифен текст от XIII – XIV в., запазен в препис от XVI в.: и гладь хорамь. и градово(м); в значение ‘страна, територия‘ във влахо-българските грамоти от XV–XVI в.: а кꙋпꙋет по въсех тръговех и по въсѣ хора и на въсеком мѣстѣ по земли господства ми, вариант по хоре. Тези значения граматически се изразяват чрез същ. име в ж. р., както личи от падежните употреби. В Требник от XV–XVI в. контекстовата поява на хóра съответства на църковна област, диоцез: Аще попь литꙋргиса ⷮ на распоу´ти. лихь да е͗ попⸯства. тѣⷨ бо прострашаетⸯ се въса хо´ра зане прѣстоупа´ю повѣлѣнїа хвⷭа (Требник на Григорович № 32 от Руската държавна библиотека, 89б – histdict).

Следователно неотговореният с категоричност въпрос на историческата лексикология и семантика е кога точно настъпва трансформацията от хóра ж. р. ед. ч. в хóра pl. tantum. В гръцки думата спада към имената от ж. р. от първо склонение с окончание от индоевропейско -*ā, ἡ χώρα/αἱ χῶραι, затова така се заема и в български. Може да я наречем един от „балканските гърцизми“, доколкото от гръцки навлиза в румънски – horă, но само в остарялото значение ‘голяма зала в княжевски дворец‘ и ‘град‘[2]; в сръбски исторически паметници остава ‘zemlja, kraj’ (Skok 1971: 679; Калдиева-Захариева 2007: 352). В български вероятно тя първо е била подложена на тенденцията към аналитизъм, както личи от склонението ѝ, и превръщането на винителния падеж в основна форма, откъдето впоследствие тръгва самостойната семантична трансформация, като се запазва обичайната членна форма за имена от ж. р., окончаващи на -а. Може да се очаква, че промяната е изцяло разговорна и късна. Представлява интерес конкуренцията в употребите на трите лексеми чловѣци, людиѥ, хора в произведения на стожери на народно-разговорното начало в историята на езика. Подходящ обект на сравнение са произведенията на монаха таксидиот от Рилския манастир Йосиф Брадати, който живее и работи през XVIII в., и на последния дамаскинар и илюстратор даскал Тодор Пирдопски, чиято активна дейност се ситуира в първите десетилетия на XIX в. Хронологическата разлика между двамата не е голяма и въпреки това ексцерпираните засега примери дават различни податки. В няколко текста на Йосиф Брадати от средата на XVIII в. отсъства гръцката дума хóра (НБКМ 328; Брага 2025: 126–165), а по-малко от век по-късно другият компилатор на слова, жития и дамаскински слова свободно си служи и с трите лексеми. За Йосиф Брадати по-типична остава традиционната форма людиѥ, а множественото число на чловѣкъ е интересно само с оглед на занемарената падежна употреба и налагането на обща форма: или се ѿ людие срамɤеши; и колико есɤ оу корабъ людие; не пожали толико людие; предъ члвци; некои чл҃вци (НБКМ 328, 45а, 48а, 63а, 123а и др.). Според изследването на Т. Брага хóра формира синонимна двойка с люди в примери от Одеския сборник от XVIII в., ръкопис ОД 37 (63) от Котленската калиграфска школа (Брага 2023: 138, 172–173). Заслужава да се добави, че един от текстовите източниците за примерите от сборника – Видение на св. ап. Павел, се помества и в Тихонравовския дамаскин от XVII в., но Речникът тезаурус на този паметник не засвидетелства лексемата (РКЕНО 2012). В началото на XIX в. даскал Тодор Пирдопски вече използва хóра за общност от човешки същества, макар честотата на употреба да не е най-високата от трите споменати лексеми: да ги проводи по градища и по селата та да лъжатъ хората; вълци и мечки щатъ да скочатъ та ꙗд ⷮа хората; що носеха хората; този е даскалъ та хората оучеше на законъ (НБКМ 439, 6б, 9а, 49б, 50а). Книжовникът използва още два варианта люде – люди, както чловеци и народъ в синонимна употреба на хóра: прѣдъ члвѣцыте; слꙋшаите людїе и родове и ꙗзыци; ѿ мертви люди; и безⸯчеть люди погинаха; а ѿ людете слзи кървави щатъ да капатъ; поуле, речи на людїето; аггли що слугуватъ на людѣте; и мрѧха людїето; защо коритото едного чл҃вѣка ще да оудави, а зла жена много народъ погубѧва и др. (НБКМ 439, 2а, 7а, 22б, 40б, 43б, 45а, 153а). По отношение на вариантите люде, люди, людието може да обобщим, че различните окончания само доказват смесването на традиционни и силно разговорни и диалектни облици в творчеството му; членната форма -то е повлияна от събирателните имена и е много характерна за този книжовник, макар че може да се срещне и при Йосиф Брадати: горïето, планинето, дïаволето, панаирето и др. Изглежда, че в поп-Пунчовия сборник от 1796 г. също се проявява предпочитание към людие, прости людие, вече в прекия смисъл ‘прости, неграмотни, необразовани‘, още людиете, чл҃веци (НБКМ 693, 11б, 22б и др.). Ако се върнем към електронния корпус histdict, съвременното значение на хóра като множ. ч. на човек се представя в бележка на книжовник с точна хронология, която се синхронизира с изложеното по-горе: Вѣ лѣто 1794 меⷭ҇цъ ѡктⷪвре днъ 15 да са ꙁнаи катꙋ иꙁлеꙁи брашнотꙋ на ервена ѡда и ꙋтидꙋха хората…

Тези наблюдения са само предварителни, защото се градят върху ограничени текст проби. Но те извеждат на преден план необходимостта от целенасочено издирване на материал, тъй като очевидно редица говорими явления в граматиката и лексиката на българския език се засвидетелстват неравномерно в писмените паметници и историкът на езика трябва да разкрие причините, динамиката и условията за това, или според някои модерни изследвания чрез филогенетичния метод да моделира промените в езиковите норми от Средновековието към Новото време (Šimko, Sonnenhauser 2018).

Вместо заключение ще споделя факт от личната си практика. Неотдавна влязох в спор как би следвало да се превежда названието на първия писмено документиран юридически паметник на славянството, известен в оригинал като Законъ соуднꙑи людьмъ. Разбира се, старата дателна форма на съвременен български може да даде както Закон за съдене на людете, така и Закон за съдене на хората. Аксиологичните аргументи на привържениците на първото като единствено правилното, защото е архаично, са разбираеми, но има и втора ос на разсъждение – хóра е свидетелство за своеобразието и спецификата на родния ни език и за чуждите въздействия върху него в хода на историята. Тази теза е също толкова аксиологично натоварена, но от различен зрителен ъгъл, и думата хóра – за някои някак си твърде обикновена, е безспорен носител на дълъг исторически живот и трансформации.

БЛАГОДАРНОСТИ

Публикацията е подготвена с финансовата подкрепа на МОН по ННП „Развитие и утвърждаване на българистиката в чужбина“.

ИЗТОЧНИЦИ

НБКМ 328 – Сборник от слова и жития на Йосиф Брадати от около 1750 г. https://digilib.nationallibrary.bg/slr/public/image.

НБКМ 439 – Новобългарски дамаскин на даскал Тодор Пирдопски от около 1805 г. https://digilib.nationallibrary.bg/slr/public/view.

НБКМ 693 – Сборник на поп Пунчо от 1796 г. https://digilib.nationallibrary.bg/slr/public/view.

histdict. Електронен портал за кирилометодиевистика: https://histdict.uni-sofia.bg.

Šimko, Iv., B. Sonnenhauser. 2018. Opening the Garden. Modelling variation between South Slavic redactions of Church Slavonic and early vernacular-based Balkan Slavic literature. https://www.academia.edu/128205731/Opening_the_Garden_Modelling_variation_between_South_Slavic_redactions_of_Church_Slavonic_and_early_vernacular_based_Balkan_Slavic_literature.

ЛИТЕРАТУРА

БЕР: Български етимологичен речник. Т. 1–8. София: Издателство на БАН, 1971/2012–.

БИБЛИЯ. 1982: Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия Завет. София: Издава Св. Синод на Българската църква.

БИЛЯРСКИ, И. 2011: Публичнои каноничноправна лексика в българското средновековно пространство. Варна: ВСУ „Черноризец Храбър“.

БРАГА, Т. 2023: Одеските дамаскини от сбирката на Григорович. Българско културноисторическо наследство. Палеография. Кодикология. Датировка. София: АИ „Проф. М. Дринов“.

БРАГА, Т. 2025: Амбивалентният образ на жената през погледа на Йосиф Брадати. – В: Страници от историята на българската книжнина и език. София: АИ „Проф. М. Дринов“.

ДАСКАЛОВА, А., М. Райкова. 2005: Грамоти на българските царе. София: АИ „Проф. Марин Дринов“.

КАЛДИЕВА-ЗАХАРИЕВА, С. 2007: Румънско-български речник. Общи и подобни думи. София: АИ „Проф. М. Дринов“.

МАКСИМОВИЧ, К. А. 2010: Византийская сингагма 14 титулов без толкований в древнеболгарском переводе. Славяно-греческий, греческо-славянский и обратный (славянский) словоуказатели. Т. І–ІІ. Frankfurt am Main: Löwenklau-Gesellschaft.

МИРЧЕВ, К. 1986: Бележки върху гръцките заемки в езика на седмоградските българи. – В: Помагало по българска историческа лексикология. Под ред. на Ив. Добрев. София: наука и изкуство, 66–73.

РКЕНО 2012: Речник на книжовния български език на народна основа от XVII в. (върху текст на Тихонравовския дамаскин). София: Валентин Траянов.

СТБР 1999, 2009: Старобългарски речник. Т.1. Т.2. София: Валентин Траянов. ФИЛИПОВА-БАЙРОВА, М. 1969: Гръцки заемки в съвременния български език. София: Изд. на БАН.

ЭССЯ 1998: Этимологический словарь славянских языков. Праславянский лексический фонд (под ред. О. Н. Трубачева). Т. 15. Москва: Наука.

BEEKES, R. 2010: Etymological Dictionary of Greek. 1. Leiden, Boston: Brill.

BILIARSKY, I. 1999: Les circonscriptions administratives en Bulgarie au 13^e siècle. – Byzantina Symmeikta, 13, 177–202.

NESTLE, E., B. ALAND, K. ALAND. 1996: Novum Testamentum Graece. Stuttgart: Deutsche Bibelgesellschaft.

SKOK, P. 1971: Etimologijski rjecnik hrvatskoga ili srpskoga jezika. Knh. 1. Zagreb: JAZU.