Поглед към славянските заемки в унгарския език: контури на езиковия контакт

Резюме. Настоящата работа разглежда едно специфично проявление на езиков контакт, а именно адаптирането на заемки, като очертава контурите му, позиционирайки го в полето на лингвистичните изследвания. Статията се спира върху контактологична ситуиация между типологично, генеалогично и ареално далечни езици – славянски и унгарски – в контекста на фасилитиране на оформянето на теоретичния апарат, прилаган при контакологични анализи.

Вземайки под внимание конкретните характеристики на контактологичното проявление, в разработката се обсъжда в теоретичен план „триадата“ унгарски език – славянски лексикален стартум – езиков контакт. По този начин се представя рамка за изследвания на езикови данни, фокусиращи се върху фонологични и граматически структури, очертавайки особеностите на дадените контактни езици.

Ключови думи: езиков контакт, славянски заемки в унгарския език, адаптация на заемки

1. Динамика и взаимозвръзка между езиковия контакт и адаптирането на заемки

Лингвистичното поле на езиковия контакт е обширно и разнообразно, като проследяването и систематизирането на реализациите, произлизащи от този контакт, несъмнено могат да го превърнат в труднопроходим терен. Традиционно, като термин в социолингвистиката, езиков контакт е познат при описанието на ситуации на близост между езици (или диалекти) по географски, социални и други причини, като резултатът от такива „контактни ситуации“ се изразява в нарастването на обема на заети думи и/или езикови елементи. В този контекст наличието на славянския стратум в унгарския лексикон е именно контактологично проявление.

Първата поява на езиков контакт като термин се смята, че е през далечната 1911 година в списание „American Anthropologist“ („Американски антрополог“) (Hickey 2020). В продължение на повече от едно столетие този езиков феномен и начинът, по който влияе върху структурата на отделните езици, се радва на нестихващ интерес от страна на езиковедите, като в последните десетилетия се наблюдава и нараснал обем на изследвания в областта на лингвистична сфера „посестрима“, а именно адаптацията на заемки (вж. също Adamon, Matra 2021). Едно доста често явление, характерно може би за всички езици, е именно усвояването и адаптирането на заети, чужди елементи изначално към фонологичните, но и изобщо към граматичните системи на езиците – и именно това е процесът, познат като адаптиране на заемки. Сегменти, които не са част от фонемния инвентар на даден език, се заменят с близки, максимално наподобяващи „оригиналните“ звукове или звукосъчетания; фонотактично неприемливи за заемащия език конфигурации се „поправят“ чрез епентеза или протеза, запълва се хиатус и т.н. Паралелно с тези процеси съществува явление с обратен ефект – някои езици променят, „коригират“ механизмите на адаптиране и приемат заемките с фонологично непроменена форма, като по този начин нарушават собствените си фонологични (фонотактични и/или морфофонологични) ограничения. Тези промени и нарушения ни най-малко не са спорадични или случайни, а до голяма степен са систематични, като систематичността зависи от естеството на приемащия език. Получените по този начин и новонавлезли в езика форми, естествено, са маркирани. Според някои теории те попадат в специфичен слой от лексиката на въпросния език (вж. напр. Itȏ, Mester 2003).

С появата на оптималната теория излиза напред идеята, че фонологията на заемките е всъщност родната (т.е. на приемащия език) фонология в действие. Входните данни, т.е. заетите дума в процеса на рецепция, се оценяват от (вътрешноезиковата) еднаква йерархия от ограничения, като се допуска ограничението FAITHFULNESS да заеме по-високо място по отношение на чуждите думи (вж. също и Itȏ, Mester 2003, Davidson 2001). Същевременно нарастналият интерес към този процес се обуславя и от масовия билингвизъм/мултилингвизъм в съвременното общество, което води до интензивен обмен на лексика (а и езикови елементи) между разнообразни по ареална, генеалогична и типологична принадлежност езици.

В статията, на фона на една специфична проява на езиков контакт – интегриране на славянски езикови елементи в унгарския език – се разглеждат и очертават конкретни теоретични параметри, свързани с интерпретирането на съответното контактно явление. Задачата е да се фасилитира оформянето на теоретичен контур, служещ за база на системен лингвистичен анализ.

Настоящата разработка се спира върху славянските заемки в унгарски език като специфичен представител на славяно-унгарски езиков контакт, обръщайки внимание на теоретичните постулати, които се прилагат в лингвистичния анализ на данните. Неизбежната взаимовръзка унгарски език – славянски лексикален стратум – езикова контактология предполага тяхното паралелно третиране и в този контекст очертаване на компонентите, изграждащи теоретична рамка, приложима при разглеждането на славянските заемки в унгарския език.

2. Специфика на терминологичните параметри и понятия

Влиянието на родната езикова система върху перцепцията (или възприемането), както и значението на самия фактор перцепция, намира място в някои по-нови изследвания (вж. Pepperkamp, Dupoux 2003 и др.). Някои изследователи, например Якобс и Гусенховен, твърдят, че хората притежават „универсален фонологичен речник“, благодарение на което възприемат звукови форми от чужди езици безгрешно, следователно факторът перцепция не играе роля в процеса на адаптация (Jakobs, Gussenhoven 2000). Още по-краен възглед защитават Пеперкамп и Дюпу, като заявяват, че процесът на адаптация или, иначе казано, адаптирането и/или коригирането се извършва на ниво перцепция[1]. На практика това означава, че носителите на унгарски език директно възприемат аглийската дума girl [gә:l] като görl [gørl] (което изглежда до известна степен вероятно) или съответно славянската брат e чута като barát [bɔrat] (което обаче, по мое мнение, изглежда по-малко вероятно). За други нива на перцептуални вариации в социолингвистичен аспект вж. Алексова 2024 (Алексова 2024: 39–50).

Не може да убегне от вниманието фактът, че както теориите за набора от ограничения, така и тези за влиянието на перцепцията при усвояването на чужди лексикални елементи от фонологичната система на приемащия език са един вид интерпретация на принципите, посочени още от Трубецкой (1960: 59–62). Описанието на фонологичната система на който и да е език като комбинация от езикови „сита“, през които преминава и които отсяват всичко казано, силно напомня по-късните разработки, които включват този тип йерархичност на „пропускливи“ и оформящи езикови условия и органичения, напр. оптималната теория. Трубецкой набляга върху факта, че преминавайки през езикоспецифичното „сито“, чуждите звукове получават изкривена от това сито (или тези сита) фонологична интерпретация. Тоест, промяната, или иначе казано адаптацията, не се дължи на факта, че носителите на приемащия език не са в състояние да произнесат определена звукова комбинация, а се определя от неспособността им да ги чуят правилно. Този негов възглед е намерил място в радикалните теории за ролята на перцепцията, разгледани по-горе. Удачно е предположението, че фонетичният апарат на даден език автоматично отнася чуждите звукове към своите и ги намества в познатите параметри, като всичко „ненужно“ е останало извън този процес след минаването през фонологичното сито.

Доказателства за една или друга стратегия и механизми при адаптирането на заемки е логично да се търсят, като се изследват самите заемки, намиращи се в даден език. Безспорно именно по този начин се разкриват и описват характеристиките на този така разпространен процес, като задължително се отчитат особеностите на приемащия език, защото именно там навлезлите елементи трябва да „съществуват“ (вж. 4.1.). В част 3. по-долу се маркира такъв именно специфичен лексикален слой в унгарски език: заемките със славянски произход, една част от които се определят като славянобългарски.

2.1. Понятието заемка в контекста на славянския лексикален стратум в унгарския език

Разглежданият материал ad hoc е лексикалноспецифичен, което предполага евентуално по-различното му третиране в системата на езика. Дефиницията за заета лексикална единица, или заемка, или чуждица, приета от Паради и Лашарите (Паради и Лашарите 1997: 391), отбелязва аспекти, на които се обръща внимение в процеса на работа в настоящото изследване. Това е дума (или композитум, или израз) от даден език източник, третирана като индивидуална лексикална единица, която е:

• инкорпорирана в дискурса на приемащия език;
• кореспондира с ментална препратка в приемащия език (в контраст с прехвърляне или промяна на кода – т.нар. (от англ.) codeswitching);
• адаптирана така, че да отговаря на набора от дадени абсолютни oграничения, които от своя страна обуславят абсолютния минимум от езикоспецифични характеристики за дадения приемащ език.

Тук има смисъл да се отбележи също, че такъв тип лексикален стратум, по-специално частта, включваща славянските заемки, поради своята специфика позволява разглеждане на фонологични феномени и в диахронна светлина, като това освен изключително предимство е и сериозно предизвикателсво.

Някои от фонолозите, занимаващи се с фонологични реконфигурации при перцепция на думи, смятат, че за да може да се онагледи в „чист“ вид определено явление, е необходимо дадената лексикална единица да е престояла минимално време в приемащия език (вж. например Heine, Kuteva 2020). Колкото и спорно да е това заключение, престоят на дадена дума и честотата на използването ѝ са фактори, които си взаимодействат и влияят върху конкретната фонотактична форма на заетите думи. Обобщено, под славянска заемка се разбира всяка една унгарска дума, която източниците определят като заемка, навлязла в унгарски от или през някой славянски език.

2.1.1. Славянска заемка – унгарска дума

И така, адаптацията на заемки е фонологичен процес, който се извършва в рамките на фонологичната система на приемащия език (т.е. на унгарския език), като се отчита и влиянието на входните данни (оригиналния вид на заетата дума) и механизма на възприятие на унгарскоговорещите. Разглежданата форма (на заемката) е унгарска дума, подвластна на унгарската фонологична и граматична система.

Предвид характеристиките на езиковите данни – потенциален обект на контактологичен анализ, тук могат да бъдат очертани някои специфични предизвикателства. А именно, нестабилна изходна форма: поради диахронния аспект и многото диалектни и говорни форми; вербална и графична несигурност на входната форма, при което може да се опирамe само на регистрирания в унгарски вариант.

2.2. Понятието корен в контекста на славянския лексикален стратум в унгарския език

Поради някои особености на унгарския език настоящата работа приема да се използва терминът корен, а не основа. Природата на унгарския – неговата основна типологична характеристика на аглутинативен език – определя и значението, което понятието корен носи. Формата на думата в унгарски не се построява на базата на многократно суфигиране на един корен, а всеки суфикс служи за корен на последващите го в редицата на аглутиниране суфикси (Siptár 2001: 154). Унгарската описателна граматика традиционно задава структурата на построяване на унгарските думи именно с дефинирането на т.нар. аглутинативен ред (или редица на аглуниниране). Това е строго определена последователност на подредба на морфемите, изграждащи унгарските лексикални единици, а именно: igekőtő ‘префикс’ – tő ‘абсолютен корен’ – képző ‘деривационен суфикс’ – jel ‘(първи) флективeн суфикс’ – rag ‘последен/краен флективен суфикс’ (по-подробно на български език по темата вж. Вишоградска 2015).

В процеса на суфиксация гласните (в суфиксите) се хармонизират, тоест съгласуват, с кореновите гласни по признаците предност/задност и лабиалност/нелабиалност. Повечето суфикси имат два или три варианта (аломорфа), в конфигурация [+задна]/[+предна] гласна, или [+задна]/[+предна]/[+лабиална, -задна], напр. -ban/ben, ‘в’, házban [+задна] ‘в къща’ kertben [+предна], ‘в двор’; -hoz/hez/höz ‘към’, házhoz [+задна] ‘към къща’, kerthez [+предна] ‘към градина’, földhöz [+лабиална] ‘към земя’. Част от суфиксите изискват допълнителна епентетична, тоест свързваща, съединителна гласна, улесняваща произношението при струпването на съгласни на морфемна граница (почиващо на фонотактични принципи в унгарския език), която се позиционира след корена, напр. при флективния суфикс за множествено число -k, при добавянето му към основи, завършващи на съгласен звук: hajó-k, ‘кораб-мн.ч.’, но szék-ek ‘стол-мн.ч.’, asztal-ok ‘маса-мн.ч.’, haz-ak ‘къща-мн.ч.’, kör-ök ‘кръг-мн.ч.’, Тази фонотактична характеристика се наблюдава и при деривационните суфикси, включително и тези, прилагани в процеса на адаптиране, напр. при вербализиращия деривационен сукикс -l (и аломорфи -el, -ol, -öl), напр. fröccs (съществително, заето от немски) ‘пръскане; напитка от бяло вино и сода’ – унг. fröccsöl (гл.) ‘пръскам’). Епентетичните съгласни също се хармонизират спрямо кореновите гласни.

Поради горепосоченото, независимо от морфологичния състав на всяка една чужда дума, навлязла в унгарски, тя се третира като корен при морфофонологичните и морфосинтактични взаимоотношения в езика. Именно затова славянските заемки, които отразяват формата на думата от езика източник, функционират и се опредят като корени.

3. За славянския стратум в унгарския лексикон

Очертаването на контура на славянското присъствие в унгарския лексикон, като се отчитат както степента на нативизация, така и разпространението из различните лексикални словеве, е компонент от „триадата“ унгарски език – славянски лексикален стратум – езикова контактология. Свидетелство за интереса към славянските елементи има още в появилия се през 1595 г. петезичен речник Dictionarivm qvinqve nobilissimarvm Evropae lingvarvm, Latinae, Italicae, Germanicae, Dalmatiae et Vngaricae[2]. На страниците от 118 до123 са разположени 305 хърватско-унгарски словестни еквивалента (думи) и е отбелязано, че унгарските думи (съответствия на хърватските) са всъщност славянски думи, навлезли в унгарски. Това е дело на славянския хуманист полихистор Фаустус Веранчич (Верантиус), от чиято дейност е резултат и самият речник. За начало на изследванията върху славянските заемки в унгарски в съвременния аспект може да се посочи трудът на словенския учен Франц Миклошич (1813–1891) Die slavischen Elemente im Magyarischen, издаден през 1871 година във Виена[3]. Речниковата част на изследването предизвиква изключителен интерес в унгарската лингвистична общност. Тя е преведена и представена в 11 издания на академичното списание от 1882 г.

След края на XVIII век може да се говори за славянските езици като обект на изследване, а от XX век многобройните и изключително сериозни работи върху славянските заемки в унгарски език са показател за наличието на славистична школа в Унгария с ярки представители: Оскар Ашбот (1852–1920), Ласло Хадрович, Янош Мелих (1872–1963), Ищван Кнежа, Имре Х. Тот и много други. Сред по-младите изследователи са и Андраш Золтан, Габор Балаж, Михай Кочиш, Ищван Феринц, Агнеш Кациба и др. Сред най-влиятелните представители има и изявени българисти – Имре Х. Тот, от младата школа – Габор Балаж.

Освен „разкриването“ на думите и регистрирането им като славянски, езиковедите се занимават и с конкретния език източник. За тази цел се следят фонетичните характеристики на заетите думи, но в качеството им на основа, показател за принадлежността им към един или друг славянски език. Както отбелязва и Кнежа, за разкриването на славянските елементи (т.е. идентифицирането им като такива) и определянето им от кой, или от кои точно езици идват, се прилагат едновременно три основни „средства“, едното от които е фонетичното описание на звуковите съчетания (Kniezsa 1974: 198).

Както се подчерта, изследваният материал представлява един обширен слой от заемките в унгарски, които обуславят почти 10 процента от лексиката. Думите са навлизали в езика в продължение на стотици години, като са попадали в различни етапи от развитието на унгарски.

Тази особеност на славянските заемки като контактологичен материал позволява следното: благодарение на широкия хронологичен диапазон може да се проследи развитието на вътрешноезикови лингвистични закони и механизми и, по-точно, тяхното отражение върху неунгарските елементи.

3.1. Хронологичен облик и присъствие в лексикалния стратум на контактологичния материал

Славянските елементи са сред най-старите лексикални единици в унгарски, което мотивира изследователите да търсят момента на навлизането им дори преди появяването на унгароезичните племена в Европа. Връзки между славяноезични и унгароезични се наблюдава още около IX век, станали на територията на южните руски степи. Смята се, че от този период в унгарски са останали славянски (а именно славянобългарски) думи. Според Имре Х. Тот (Tóth 1996: 213–218) това славянско население всъщност е било славянобългарско, организирано в държавно и църковно отношение. Авторът отчита, че влиянието на българоезичните, населяващи в онези времена Карпатския басейн, върху унгарския език е значително и оказва по-сериозно въздействие, отколкото изглежда на пръв поглед. Това негово мнение се подкрепя и от други видни слависти, като например Оскар Ашбот и Ищван Кнежа, разработвали своите изследвания през XX век, но също и от Михай Кочиш (изтъкнат славист от школата на Имре Х. Тот), в негови скорошни трудове (вж. напр. Kocsis 2018: 68–77). В резултат на контактната ситуация унгарците са заели думи, семантично свързани с бита, държавността и правото, термини от византийския християнски ритуал, занаятчийски професии и др., които са славянобългарски по произход.

Както бе отбелязано, количеството на заетите славянски елементи далеч надхвърля броя на заемките от който и да било друг език (напр. тюркски – почти 5% от лексиката, а немски малко над 5%). Влиянието на всички славянски езици е безспорно, но те са такъв сериозен фактор само взети заедно.

Идеята за запазване на цялостен, обединен облик на славянските говори намира широка подкрепа сред езиковедите, като се утвърждава тенденцията да се говори с общото название славянски за всички заемки, които са навлезли в унгарски от различните славянски езици (Kniezsa 1974).

Впрочем, интересно е да се отбележи, че славяноезичен отпечатък се открива и в цялото угрофинско семейство.

Друг основен мотив за това обобщено отношение към думите лежи във факта, че в много случаи е невъзможно да се установи със сигурност от кой точно славянски език е заета дадената дума (вж. Zoltán 2005 и други). Опирайки се именно на този мотив и възприемайки унгарската езиковедска традиция за назоваването на елементите от различните славянски езици (български, руски, сръбски, хърватски, словенски, словашки, чешки, полски, украински и т.н.) с общото име славянски елементи (или заемки), в унгароезичната лингвистична литература се използва това обобщено название.

4. Ситуиране в полето на езиковия контакт

Дълбоката асимилация и силното присъствие проличава и в словообразувателната активност на немалко славянски заемки. Според Сигетвари такива тенденции могат да се търсят при всяка една привнесена дума, стига тя да е пребивавала в езика достатъчно дълго (Szigetvári 2006). Принципът за темпо на нативизацията всъщност поддържа факта, че унгарският е в състояние да припознае чужд елемент изцяло като свой и да го натовари граматически. В дискусията по-горе проявата на езиков контакт – адаптирането на заемки – се позиционира в полето на лингвистичните изследвания, в линията унгарски език – славянски лексикален стратум – езикова контактология.

4.1. Един лингвистичен „разрез“

По-долу се представя кратък поглед към една проява на стратегия и/или механизми при адаптирането на заемки в контекста на изследване на самите заемки, намиращи се в даден език (в случая славянски заемки в унгарския език).

Примерите са обединени от следната характеристика: думата от езика-източник е със смесен вокален ред, но след рецепция в унгарски език нейните гласни са подравнени по признака [+задност]. В унгарските думи се появяват гласните от унгарския фонемен инвентар, носещи признака [+задност], без да се наблюдава предпочитане към определена гласна при процеса на „подравняване“. Този тип вътрешнокоренова вокална реконфигурация не е маргинална проява, засяга думи с най-различна фонототактична, силабична и прозодична конструкция. При установяване на хармоничния признак задност като домниращ се регистрират повече от едно решения при идентични условия, което навежда към заключението, че изходния състав не е първоопределящ.

(2) Примери за смесен вокален ред → [+заден] вокален ред

съвременен унгарски език

е > а : прогресивна вокална хармония

Изпадане на гласната i от втората сричка > вокалният състав става [+заден].

Ролята (силата) на ударението: сричката под ударение съдържа [+задна] гласна, а това е и признакът, който се разпространява върху цялостния вокален състав. (вж. дискусията за силабичната конфигурация (тежка сричка)

Преминаване изцяло към [+задност]: влияние на краесловната гласна (а#), или има и други предпоставки (напр. ударението)

Хармонизиране на думата по [+задност], като разпространението на признака идва от последната сричка (сравн. с párna)

(забележка: словоформите вляво са по Kniezsa 1974)

Предвид характеристиките на проявите, резултат от контактни ситуации, се отчита, че езиковите данни позволяват да бъдат разглеждани в рамките на лингвистичен анализ (дескриптивен, генеративен, оптимaлен и т.н.), фокусиращ се върху фонологични и изобщо граматични модели, като по този начин се очертава идиосинкразията на фонотактиката и граматичните параметри при съответните контактни езици.

4.2. Обобщен поглед към контактологичния контур

В полето на езиковия контакт се сблъскваме с разнообразни лингвистични реализации, като тук се очерта една ясна картина на богат изворов материал за езикови данни, които могат да се проследят и да допълнят или откроят прояви и тенденции в контактните езици – славянски и унгарски.

Обобщено, безспорно се намират сходни черти в прийомите на адаптиране (или усвояване) на заети думи, но нима същото не важи и за конструирането и функционирането на самите езици. Това далеч не означава, че техниките са зададени в универсалната граматика и, посочвайки ги, езиковедите вече разполагат и с езикоспецифичните конфигурации. Поради изключителната подвижност на лексикалния слой в езиците, всички ние, занимаващи се с тяхното изследване, трябва зорко да следим поведението им именно в системата, в която се озовават.

ЛИТЕРАТУРА

АЛЕКСОВА, КР. 2024. Перцептуалната социолингвистика – ново направление в социолингвистиката. В: Алексова, Кр., Сотиров, П., Каневска-Николова, Е. Стоянов, Кр. Исса, К., Апостолова, Д. (ред). Проблеми на социолингвистиката, том Нови направления, теми и идеи в социолингвистиката 15. София: Университетско издателство „Св.Климент Охридски“, 2024, 39–50.

ВИШОГРАДСКА, И. 2015. Структура на сричката. Съпоставително изследване. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

ТРУБЕЦКОЙ, Н. 1960. Основы фонологии. Москва: Издательство инностранной литературы.

REFERENCES

ADAMON, E., MATRA., Y. Adamon, E., Matra, Y. 2021. The Routledge Handbook of Language Contact. New York: Routledge.

ALEKSOVA, K. 2024. Pertseptualnata sotsiolingvistika – novo napravlenie v sociolingvistikata. In: Aleksova, K, Sotirov, P., Kanevska-Nikolova, E., Stoyanov, K. Issa, K., Kancheva, P., Apostolova, D. (eds). Problemi na sotsiolingvistikata, vol. Novi napravlenia, temi I idei v sotsiolingvistikata 15. Sofia: Universitetsko izdatelstvo “Sv. Kliment Ohridski”, 2024, 39–50.

DAVIDSON, L. 2001. Hidden rankings in the final state of the English grammar. In: Horwood, G., Kim, S. (eds.). Ruling Papers II, 2001, New Brunswick: RUP, 21–48.

ITȎ, J., MESTER, A. 2003. Japanese Morphophonemics: Markedness and Word Structure. Linguistic Inquiry Monograph 42: MIT Press.

ZOLTÁN, A. 2005. Szavak, szólások, szövegek. Nyelvészeti és filológiai tanulmányok. Budapest: Lucidius kiadó.

KNIEZSA, I. 1974. A magyar nyelv szláv jövevényszavai 1–2. Budapest: Akadémiai kiadó.

KOCSIS, M. 2018. A szláv nazálisok és a huszár. In: Magyar nyelv, 114 (1), 68–77.

PARADI, C., LACHARITḔ, D. 1997. Preservation and minimality in loanword adaptation. Journal of Linguistics 33, 1997, 379–430.

SZIGETVÁRI, P. 2006. The markedness of the unmarked. In: Acta Linguistica Hungarica 53, 2006, 433–447.

H. TÓTH, I. 1996. A magyar és szláv együttélés kérdései a Kárpát-medencében. In: Bibliotheca Slavica Savariensis III. Szombathely, 213–218.

HEINE, B., KUTEVA, T. 2020: Contact and grammaticalization. In: Hickey, R. (ed) The Handbook of Language Contact. New Jersey: Wiley-Blackwell, 2020, 93–112.

HICHEY, R. 2020. The Handbook of Language Contact. New Jersey: Wiley-Blackwell.

JAKOBS, H., GUSSENHOVEN, C. 2000. Loan phonology: Perception, salience, the lexicon, and Optimality Theory. In: Dekkers, J., Leeuw, van der F., Weijer, van de J. (eds) Optimality Theory: phonology, syntax and acquisition. Oxford: Oxford University Press, 193–210.

PEPPERCAMP, S., DUPOUX, E. 2003. Reinterpreting loanword adaptations: the role of perception. In: International Congress of Phonetis Sciences 15: 367–370.

SIPTÁR, P. 2001. Hangtan. In: É.Kiss, K., Kiefer, F., Siptár, P. (eds) Új magyar nyelvtan. Budapest: Osiris kiadó, 293–390.

TRUBETZKOY, N. 1960. Osnovi fonologii. Moskva.

VISHOGRADSKA, I. 2015. Struktura na srichkata. Sapostavitelno izslsedvane. Sofia: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.