В статията[1] се представя системата на личните местоимения в един български говор, който векове наред се е развивал в чуждоезиково обкръжение, без контакт с книжовния български език. Диалектът на българските павликяни в сръбски Банат все още не е изцяло проучен. Повечето проучвания върху банатския говор се основават на изследвания предимно върху записи на този говор в Румъния (Стойков 1962; Младенов 1993). В последните години е налице засилен интерес от страна както на сръбски (вж. Сикимиħ 2007; Вучковиħ 2007), така и на български учени (вж. Ликоманова 2007; Тишева 2007; Бечева 2007; Джонова 2007[2]), като се изследват диалектът, културата и обичаите на населението в областта. Говорът представлява интерес поради мултиезичната и мултикултурната ситуация, в която се намират българските павликяни, а също и поради отделеността му от българската езикова територия.
В настоящото изследване се съпоставят системата и употребата на личните местоимения в българския книжовен език с тези в павликянския говор. Прави се и съпоставка с употребата на личните местоимения в разговорната реч. По-подробно се разглеждат конструкциите с удвоено допълнение, тъй като удвояването на допълнението е една от балканските особености на българския език, която го отличава от останалите славянски езици. Накрая в статията се обобщават морфо-синтактичните характеристики на диалекта, свързани с употребата на личните местоимения. Изследването се основава на записи от Сръбски Банат, направени в периода 2005–2010 г. Това обуславя наличието на някои разлики във формите и употребата на местоименията, описани в диалектоложките проучвания на Ст. Стойков (1962) и М. Младенов (1993), поради различните влияния, които търпи говорът (в последните години и от книжовния български език). Както посочва В. Радева, при определяне на общността на диалектите и книжовния език в областта на синтаксиса е необходимо да се сравняват диалектните особености както с писмената форма на книжовния език, така и с устната му (разговорна) форма (Радева 2001: 99). На базата на анализа на емпиричния материал и на направената съпоставка с българската книжовна норма и с моделите на удвояване в разговорната реч се правят обобщения за степента на близост между българския книжовен език и павликянския говор по отношение на удвояването на допълнението.
Съвременният български език се описва като аналитичен език, който е загубил склонението при имената, но при личните и притежателните местоимения все още се пазят падежните форми за именителен, винителен и дателен падеж. От гледна точка на диалектологията системата на личните местоимения в българския език се смята за една от особеностите, които са характерни за всички български диалекти. Разликата между отделните диалекти е във формата на отделните местоимения (напр. я или аз за 1 л. ед. ч., той или он за 3 л. ед. ч.), в обобщаване на една пълна форма за косвените падежи или в употребата на местоименията – при личните местоимения тези разлики в употребата се свеждат до конструкциите с удвоени аргументи (удвоен подлог и удвоено допълнение), както и във възможността личното местоимение да участва при формирането на други местоимения (напр. възвратното за мене си вм. за себе си) (вж. Стойков 1962: 153–156). Характерна балканска особеност на българския език, която също е обща за българските диалекти, е наличието на удвояване на допълнението (прочетох го писмото, работа ù дай на нея) (Бояджиев 1997: 144). В. Радева (2001: 102) се спира подробно на общите за българските диалекти синтактични особености, сред които удвояването на обекта и удвояването на подлога (Той синът му се върнал). Удвояването на подлога е налице и в банатския говор (Сга тезе младите нищ не знаят, вж. Тишева 2007: 162).
Системата на личните местоимения в говора на българските павликяни е изследвана от Ст. Стойков (1962) и М. Младенов (1993). И. Ликоманова съпоставя тези данни с регистрираните в говора в периода 2005–2007 г. форми на личните местоимения и прави извода, че разликите с книжовния език се наблюдават във формите за 1 л. мн. ч. системно, 3 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. (Ликоманова 2007: 144).
При представянето на особеностите в говора на банатските българи в Сърбия Й. Тишева посочва като една от ярките морфологични особености на този говор замяната на пълна форма за винителен падеж на личните местоимения с дателната форма за изразяване на допълнението изобщо – за нам да има, тия със нам са живяле (Тишева 2007: 167). Ст. Стойков също посочва, че в някои говори старата форма за дателен падеж е поела функцията на винителен (Стойков 1962: 154).
Употребата на отделните форми на личните местоимения в българския книжовен език са подробно описани от Р. Ницолова (1986; 2008). Характерно за личните местоимения в българския език е, че употребата им е обусловена от информационната структура на изказването. При местоименията за им. п. това се изразява във възможността за изпускане на личното местоимение, когато е топик, и за експлицитното му изразяване, когато е фокус, т.е. когато логическото ударение пада върху личното местоимение. Тази особеност е характерна и за изследвания говор. Както се вижда в следните примери, при наличие на контраст, фокусът може да е и лексикално маркиран (пък, баш).
Па ниа за бабинден напреш коледа тгас постым[3]
Ас йош права, ама век младите...
тийъ пък кат съм туй правла/ тийъ се душлы на рагонийата вън гат све русыл тгас тийъ се запềл инъ колъдна пềсна
Затуй че ние баш сме от България дошле
аз почна пал`чански тее обърнат маджарски
койт гу намềр той зъ и:д на мисътъ с нег
Ако именителното местоимение е топик, то може да се изрази експлицитно, но в тези случаи обикновено стои вдясно от глагола (вж. Тишева, Джонова 2007):
На нея съм аз тетка, а на мене каке ке се зве?
Ясно се вижда противопоставянето между местоимението топик и местоимението фокус в следния пример:
па знаш да й убадиш ил аз да й убадъ
Тук второличното местоимение ти (ты) е изпуснато, тъй като е топик, но при наличие на контраст във втората част на изречението местоимението аз е експлицитно изразено.
Поради наличието на пълни и кратки форми на винителните и дателните местоимението са възможни три варианта. В първия случай се употребява само краткото клитично местоимение, както е в следните примери:
ак йе мума/ по-стара/ му казваме дъщеря
кунопете се сềйъл пролек после се г’ изрезъл и се г’ тупил у вдътъ... и после сме г’ упрал у чиста удъ и га се г’ мềнъл и после мềнен`ет се г’ чистли, се г’фчесъл
той йъ й купыл
слагам у тос кравай турам дынар койт гу намềр той зъ и:д на мисътъ с нег да г пусне у чърквата
и после га мине колъдъ тгас й изваждат и йъ нарежат и на сък иу малк дъдът
Може да се употреби и само пълната форма на местоимението:
Маргит, и на тебе не съм турила
шекер да сем марвата ранел с нег’
той зъ и:д на мисътъ с нег
В случаите, в които е налице противопоставяне или върху местоимението пада логическото ударение (и на тебе), е задължителна употребата на пълната форма на местоимението. Когато местоимението е част от предложна фраза, функционираща като обстоятелствено пояснение в изречението, е възможна употребата само на пълната форма на местоимението (с нег).
Третият тип конструкции се свързват с едновременната употреба на пълната и кратката форма на местоимението – това са конструкциите с удвоено допълнение:
един обрач гу гудме
ама нея тъй я зват у сел
па затуй ми са реве и на мене сега
Съществуват конструкции в българския език, в които наличието на местоименната клитика е задължително (реве ми се, страх ме е, мъчно ми е). При тези конструкции са налице само две възможности за изразяване на допълнението – с клитика или с удвоено допълнение, като при удвояването е възможно допълнението да е изразено с пълната форма на местоимението или с именна/предложна фраза. Този тип удвояване се определя от изследователите като задължително (вж. Маслов 1982) или граматикализирано удвояване (вж. Тишева, Кръпова 2007: 129).
Удвояването на допълнението в българския език е изследвано от редица учени (А. Минчева, Г. Цихун, К. Попов, Св. Иванчев, Ю. Лопашов, Ю. Маслов, Р. Ницолова, П. Асенова и др.). Тук удвояването на допълнението се разглежда като едно от средствата за маркиране на информационната структура на изречението. В съвременния български език се наблюдават два основни модела на удвояване на допълнението. При първия тип удвояване (клитична лява дислокация) допълнението предхожда словоредно удвояващата местоименна клитика – На мене ми дадоха книгата. При втория тип удвояване (дясна дислокация) клитиката стои вляво от допълнението, което удвоява – Дадоха ли ви я книгата?. В рамките на всеки от тези два типа удвояване се обособяват няколко подтипа модели на удвояване – в зависимост от вида допълнение (пряко или непряко), както и от това с каква част на речта е изразено допълнението (местоимение или неместоимение). Функцията на удвоеното допълнение в съвременния български език в рамките на информационната структура на изречението е да маркира топика.
Конструкциите с удвоено допълнение в българските диалекти са изследвани от Й. Тишева и И. Кръпова (2006; 2007). Както посочват авторките, конструкциите с удвоено допълнение в лява дислокация са много по-често срещани в диалектите, докато по отношение на употребата на конструкциите с топик в дясна дислокация са налице редица ограничения.
Представеният модел за класифициране на конструкциите с удвоено допълнение от гледна точка на тяхната функция в информационната структура на изречението може да се приложи и при класификацията на примерите от говора на българските павликяни в Сърбия. Най-често в изследвания корпус се срещат удвоявания по модела на клитичната лява дислокация.
- Клитична лява дислокация
В павликянския говор се наблюдава удвояване на допълнението вляво от предиката, като удвоеното допълнение е в позицията на лява дислокация. Удвоеното допълнение може да бъде именна група:
уд вълнъта се прел/вълнъта се я прераптали на машыната дет ги раставливала
тука см е испражили сланынта и сме дубыл джумеркь// майста у чобрела сме я гудли и сме я пребрал
свин’ете сме г’ кол:и
или лично местоимение:
аз нея тъй я звем даскалькя/учителица
ама нея тъй я зват у сел
- Дясна дислокация
В павликянския говор се срещат и удвоявания по модела на дясната дислокация, както е в следния пример:
па затуй ми са реве и на мене сега
- Удвояване с дето
Заслужава да се обърне внимание и на случаите с удвояване на неизменяемия релатив дето. П. Асенова (1989) разглежда удвояването след абсолютния релатив като една от балканските особености в българския език. Подобни примери се срещат и в говора на българските павликяни.
зга би штел да ви с прикажва наште старте обичайе дето сме ги запазли йош ут старут врềме
тас пршута дет сме я правли
- Външен топик
В говора на българските павликяни се среща и още един модел на удвояване, който не е характерен за българската книжовна норма, но е широко разпространен в разговорната реч:
моя чиляк са м утрязъл кракъ
В генеративната граматика този тип примери се разглеждат като средство за топикализация на даден аргумент в най-високата изреченска позиция и се определят като външен топик. В тази позиция може да стои единствено именна група или местоимение. Задължително е наличието на кореферентна местоименна клитика в изречението, която се съгласува с външния топик по род, число и лице (само когато външният топик е лично местоимение), но не и по падеж. В цитираното изказване непрякото допълнение е топикализирано като външен топик, като маркер за това е изпускането на предлога на и липсата на съгласуване по падеж с кореферентната дателна клитика.
Топикализирането на допълнението в позицията на външен топик е широко разпространено в българската разговорна реч (вж. Джонова 2004; Кръпова 2004). И. Кръпова посочва, че в българския език външният топик (HTLD – hanging topic left dislocation) словоредно заема най-високата позиция в изречението, вляво от фокуса и клитичната лява дислокация (CLLD – clitic left dislocation), като е възможно наличието на повече от един конституент в лява дислокация. В позицията на външния топик и на фокуса може да има само един конституент: HTLD > CLLD (CLLD) > FOCUS (Кръпова 2004).
В следния пример съществителното име Жоро е маркирано като външен топик чрез кореферентната дателна клитика и изпускането на предлога на.
ний си купихме първия месец щото жоро му е неудобно да отказва
Когато външният топик е лично местоимение, то е в именителен падеж: ама тя сигурно много й харесва тука
Този тип конструкции са характерни и за разговорната реч, и за българските диалекти. Както посочва В. Радева, широко застъпена във всички български говори е употребата на именителна личноместоименна форма в конструкции като Тя я боли гърлото, където синтактичната позиция изисква винителна форма на местоимението (Радева 2001: 102).
Може да се обобщи, че в павликянския говор се използват двата основни модела на удвояване, които са характерни за книжовната норма на българския език – вляво и вдясно от предиката. Същевременно обаче примерите с външен топик се „отклоняват“ от тази норма, но показват общността на говора с тенденциите в българската разговорна реч.
Въз основа на направения анализ на примери от говора на българските павликяни в Сърбия в съпоставка с българския книжовен език и българската разговорна реч може да направят следните изводи. Личните местоимения в говора на българските павликяни споделят особеностите, характерни за българския книжовен език. Употребата на именителните форми на местоимението и възможността за изпускане на тези форми се определят от информационната структура на изказването. С информационната структура на изказването е свързана и употребата на пълните или кратките форми на местоимението за винителен или дателен падеж, както и възможността за едновременната им употреба в конструкциите с удвоено допълнение. Когато личните местоимения са обстоятелствени пояснения в изречението, се употребява само пълната форма на местоимението. Българският книжовен език в писмената си форма допуска два основни модела на удвояване на допълнението (пряко или непряко) – клитична лява дислокация и дясна дислокация. Удвояването на допълнението е морфо-синтактично средство за маркиране на топика в изречението. В случаите на граматикализирано удвояване е възможно удвоеното допълнение да маркира контрастния фокус в изречението. В павликянския говор на банатските българи в Сърбия са застъпени и двата модела на удвояване на допълнението, което е свидетелство за родството на синтактично ниво на говора на българските павликяни с книжовния български език. В българската разговорна реч, както и в павликянския говор е възможно топикализирането на допълнението в още една позиция – позицията на външен топик. Анализът на емпиричния материал показва, че на синтактично ниво по отношение на употребата на личните местоимения павликянският говор споделя особеностите както на писмената, така и на разговорната норма на българския книжовен език.
БИБЛИОГРАФИЯ
Асенова 1989: Асенова, П. Балканско езикознание. Основни проблеми на балканския езиков съюз. София, Наука и изкуство, 1989.
Бечева 2007: Бечева, Н. За роднинските названия в говора на павликяните в Сръбски Банат. Българските острови на Балканите. София, Фигура, 2007, 146–154.
Бояджиев 1997: Бояджиев, Т. Диалектите на българския език. – В: Бояджиев, Т., А. Александров. Книга за българския език. Шумен, Алтос, 1997, 143–173.
Джонова 2004: Джонова, М. Конструкции от типа аз ми се струва в българската разговорна реч. – Проблеми на българската разговорна реч, № 6, 107–116.
Кръпова 2004: Krapova, I. Word order in Topic-Focus Structures in the Balkan Languages. – In: L’Europa d’oltremare. Romania Orientale 7, XVII, Bagatto Libri, Roma (a cura di Alberto Basciani e Angela Tarantino), 139–161.
Ликоманова 2007: Ликоманова, И. Модел на езиковокомуникативна ситуация в павликянския говор на банатските българи в Сърбия. – В: Българските острови на Балканите. София, Фигура, 2007, 137–145.
Маслов 1982: Маслов, Ю. Граматика на българския език. София, Наука и изкуство, 1982.
Младенов 1993: Младенов, М. Сл. Българските говори в Румънив (Изд. на БАН, С., 1993, 444 с. + 9 карти).
Ницолова 1986: Ницолова, Р. Българските местоимения. София, Наука и изкуство, 1986.
Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2008.
Радева 2001: Радева, В. Увод в ареалната лингвистка. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2001.
Сикимић 2007: Сикимић, Б. Бугари као скривена мањина. В: Българските острови на Балканите, София 2007, 11–22.
Стойков 1962: Стойков, Ст. Българска диалектология. София, Наука и изкуство, 1962.
Тишева 2007: Тишева, Й. Синтактични особености в говора на банатските българи в Сърбия. – В: Българските острови на Балканите. София, Фигура, 2007, 155–169.
Тишева, Джонова 2004: Тишева, Й., М. Джонова. За някои словоредни модели за топикализация в разговорната реч. – В: Трудове на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Филологически факултет, Кн. 2 – Езикознание, т. 34. В. Търново. УИ „Св. Св. Кирил и Методий“, 2004, 93–108
Тишева, Джонова 2007: Тишева, Й., Джонова, М. Старият "нов" топик. – В: Славистика и общество. М. Младенова, И. Монова (съст.). Херон Прес, София, 2006, 231–237.
Тишева, Кръпова 2006: Tisheva, Y., I. Krapova. Clitic Reduplication Structures in the Bulgarian Dialects. – In: Diahronija in sinhronija v dialektoloskih raziskavah. Maribor, Zora, 41: 415–421.
Тишева, Кръпова 2007: Тишева, Й., И. Кърпова. Към въпроса за удвояването на допълнението в българските диалекти (с оглед на смолянския говор). Филологически и методически изследвания. Смолян–Люблин, 2007, 125–132.
