Перифрастичният прохибитив в старобългарската писменост

В старобългарски прохибитивът (отрицателният императив) може да се изрази както с отрицание (не, н) пред императивните форми, така и с перифрастична (описателна) конструкция от отрицателен императив на глагола мощ 'мога, в състояние съм' и инфинитив, който носи лексикалното значение. В тоз и случай императивните форми не моꙁ, не моꙁѣте и т.н. са десемантизирани и играят ролята на граматическо средство за лице и число, напр. не моꙁ пьсат 'не пиши', не моꙁѣте пьсат 'не пишете'. Именно тези специализирани аналитични средства за забрана, натоварени с експресивна и емоционална окраска, ще бъдат обект на вниманието ми по-нататък.

Измежду 52-та старобългарски паметникa[1] конструкцията не моꙁ + инфинитив е засвидетелствана само в Супрасълския сборник (в слова, предимно Златоустови) със 7 употреби. Срещу 6 от тях стоят гръцки съответствия – презентен императив или аористен конюнктив – и само в един случай (л. 539.8-9 не моꙁ мене оставт) гръцкият образец не е установен (Житие на Василей и Капитон Херсонски)[2]. Впечатляващ е броят на описателните прохибитивни форми в текста на Златоструя от XII в. – 18 случая с гръцки съответствия и 7 без гръцки паралели[3]. Сериозно е присъствието на перифрастичния прохибитив и в Учителното евангелие на Конставнтин Преславски, в чийто текст (във всички преписи) се откриват 17 употреби, 16 от които без гръцко съответствие (в оригиналните части на беседите) и само една форма с гръцки паралел[4]. В Шестоднева на Йоан Екзарх перифрастичните прохибитивни употреби са 10[5] (6 без гръцко съответствие и 4 с гръцки успоредици), а в Изборника от 1076 г. тези употреби са 6, засвидетелствани изключително в Златоустови слова[6]. Някои от примерите от Изборника от 1076 г. са налични и в Княжия изборник (глава 9:103, 105, 116), където има още 1 случай за отрицателен описателен императив (глава 9:63 не моꙁ м ... въводт – Слово на Йоан Златоуст за покаянието) (Федер 2008).

Към разгледаните преславски паметници могат да се добавят и други от приблизително същото време и същия езиков ареал със зафиксирани употреби на перифрастичен прохибитив: Диалозите на Псевдо-Кесарий (7 употреби)[7], тълкуванията на Теодорит Кирски върху Псалтира (Чудовски псалтир, ГИМ Чуд. 7) (2 употреби)[8], Беседата на Презвитер Козма (1 употреба)[9], Паренесиса на Ефрем Сирин – (2 употреби)[10].

Несъмнено старобългарската перифрастична конструкция за забрана е независима от гръцкия оригинал, защото 1) такава конструкция липсва в гръцки и 2) тя се среща и в оригинални старобългарски текстове. Когато превеждат от гръцки старобългарските книжовници използват перифрастичен прохибитив за предаване най-често на гръцки презентен императив (praes. imper.) и аористен конюнктив (aor. coni.) при това напълно равностойно (вж. таблицата). Конюнктивът (подчинителното наклонение) изразява желание на говорещото или на глаголното лице да извърши определено действие непосредствено след момента на говорене или след действието на сказуемото. Конкретно гръцкият конюнктив на забраната (Coniunctivus prohibitivus) се употребява само с формата на аористния конюнктив за еднократно действие и на български се превежда с да не направиш еди-какво (Славова 2013: 271–272, 274), семантично почти равносилно на императивното не прави еди-какво. Затова преводът на Coniunctivus prohibitivus с перифрастичната прохибитивна конструкция не моꙁ + инфинитив показва доброто познаване на гръцкия език от страна на старобългарските книжовници. Извън презентния императив и аористния конюнктив преводачът на Златоструя използва разглежданата конструкцията за предаване и на други гръцки времена и наклонения, напр. на презентен конюнктив (praes. coni.), на перфектен конюнктив (perf. coni.)[11], на аористен оптатив (aor. opt.), доколкото старобългарският императив е поел функциите на изчезналия оптатив, изразяващ желание или потенциална възможност.

Компонентите на перифрастичния прохибитив могат да бъдат не само в непосредствена близост, но и дистантно разположени, като двата варианта са почти равностойни – в съотношение 54:50 в полза на дистантните (вж. таблицата). Особено показателни са примерите в оригиналните старобългарски творби, където личи живата езикова струя – в тях случаите с дистантна употреба двукратно надвишават тези с недистантна употреба (19:9). Тази статистика подсказва, че по-архаична ще да е конструкцията с дистантно разположени компоненти, когато императивните форми на мощ са пазели все още някакво лексикално (модално) значение. Впоследствие с разколебаването на падежните флексии смислово свързаните думи в изречението е трябвало да се свържат синтактично по-тясно, като е започнал процес на по-отчетливо обособяване на именната и на глаголната група. Двата компонента на перифрастичния прохибитив са започнали да приближават синтактичните си и словоредни позиции и постепенно отрицателните императивни форми на мощт са се десемантизирали напълно, превръщайки се изцяло в морфологически показател. Като част от подобен процес можем да разглеждаме и едно друго явление, свързано с именната група и намерило отражение също предимно в източностаробългарски текстове – появата на относителните местоимения от типа на жето, ежето, ꙗжето, също с първоначално разделени компоненти (Славова 2005).

Не подлежи на съмнение фактът, че конструкцията не моꙁ + инфинитив е характерна за североизточната старобългарска езикова територия и е възприета като книжовна норма от преславските книжовници. Има обаче една група емблематични преславски текстове, в която конструкцията не е засвидетелствана, напр. Богословието в превод на Йоан Екзарх (Sadnik 1983), Изборникът от 1073 г. (Симеонов сборник 2), Ефремовската кръмчая (Максимович 2010), библейският текст на тълковните пророчески книги[12]. Причината за това би могла да се крие в жанровата специфика на текстовете. Тези с перифрастичен прохибитив принадлежат към ораторските жанрове (учителни и полемически), представени под формата най-вече на поучения и хомилии (беседи, по-рядко тълкувания). Такива реторически поучителни текстове (учително-догматични и учително-екзегетични) съставят сборници като Супрасълския и Изборника от 1076 г., Златоструя и Учителното евангелие, Паренесиса на Ефрем Сирин. Шестодневът се вписва в този контекст с екзегезата на библейския текст (както и тълкуванията към Чудовския псалтир), съчетана с естественонаучно съдържание, аналогично на Диалозите на Псевдо-Кесарий, обединяващи достъпен теологичен коментар на Библията и природонаучни знания. Важен елемент на ораторската проза е публичното произнасяне, съобразяването с една новопокръстена аудитория в лицето на миряните в църквата и по-рядко на монасите. Това важи с особена сила за поучителните слова, предназначени да разясняват и тълкуват християнската доктрина ясно и разбираемо. Затова в тях в най-голяма степен присъства перифрастичният прохибитив, явно присъщ на разговорния старобългарски език[13]. Доказателство за това е употребата му в оригинални текстове без гръцки образци, както и функционирането му и до днес в повечето български диалекти в съкратени форми от типа на немой ходи < не моꙁ ходт. Конструкцията обаче липсва в старобългарските библейски книги, в Григоровичевия паримейник, в строго догматични трудове като Богословието, в универсални владетелски антологии като Изборника от 1073 г., в църковно-юридически сводове като Ефремовската кръмчая (официалния законодателен свод в България в началото на Х в.), заемащи по-високо място в йерархията на средновековната словесност и насочени към една по-подготвена аудитория. Всичко това говори за жанров и стилистичен подход при употребата на перифрастичния прохибитив, дори по отношение на един и същи автор (Йоан Екзарх).

Само за североизточния ареал на старобългарския език ли е била характерна разглежданата конструкция? Отговорът е отрицателен, доколкото тя се среща, макар и много по-рядко, и в други паметници от ранната старобългарска епоха, възникнали в кръга на Кирило-Методиевите ученици извън североизточната говорна област. Такива текстове са Пространното житие на св. Методий – 1 употреба (не моꙁ горꙑ рад ѡставт ꙋенꙗ), Пандектите на Антиох (7 употреби)[14], Славянската версия на Хрониката на Георги Синкел – 1 употреба (л. 406б не моꙁ ѡ сем пр мѣт нктоже μηδέ νομιζέσθω praes. imper. mp. ζήτημα διὰ τὸ Mosshammer 1984: 21, Тотоманова 2008: 34, 410)[15]. Описателен прохибитив е засвидетелстван с 4 употреби и в 3 слова (2 поучителни) на св. Климент Охридски[16], но липсва в неговите похвални слова, както и в химнографските му творби[17] вероятно поради високия жанров статус на химнографията и тържествената риторика, които трудно допускат характеристики на разговорния старобългарски език.

Подобна е картината и през следващите векове, доколкото перифрастични отрицателни императиви се откриват в Тълкувание Данилово на Иполит Римски – 1 употреба (л. 69 не моꙁѣте ... въꙁрат), Ягичевия златоуст от XIII в. – 2 употреби (л. 53а не моꙁ вьнт, л. 174в не моꙁ ею ѿврѣщ), Михановичевия хомилиар от XIII в.(2 употреби)[18], Германовия сборник от 1358/1359 г. (4 употреби)[19], паметник от XV в. от Пловдивската народна библиотека (не моꙁ до мое боꙗт сѧ мене, Мирчев 1965). Описателната конструкция не се среща обаче във високата официална книжнина на XIV в. като Житията на Патриарх Евтимий, Хрониката на Константин Манасий, Бориловия синодик[20], славянския превод на Посланието на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил (Славова 2013).

Наличието на специализирани показатели за прохибитив, различни от обичайния показател за отрицание, е чест езиков феномен, както в индоевропейските езици, така и извън тях. Показателите са морфологически (чрез афикси) и неморфологически (чрез аналитични конструкции), каквато е старобългарската. Специализирани аналитични „отрицателни частици“ за забрана, различни от показателя за обичайна забрана, има в арменски, новогръцки, персийски и други езици, а в угро-финските езици за забрана се използват конструкции с императив на т.нар. 'забранителен глагол', който не се употребява извъм рамките на прохибитива (Плунгян 2009: 336). Много близо до старобългарския перифрастичен прохибитив стои прохибитивната конструкция в латински, изразявана чрез императив на глагола nolle < ne volo 'не искам' + инфинитив, който носи лексикалното значение, напр. nolite putare 'не говорете!', noli perdere 'не губи!' noli tangere 'не докосвай!' Днес някои романски езици пазят остатъци от този прохибитив, срв. напр. италианския отрицателен императив за 2 л. ед. ч., образуван от отрицанието non + инфинитив, срв. non parlare 'не говори!', non piangere 'не плачи!'. Типологически близка перифрастична прохибитивна конструкция има и в англосанксонските езици, срв. англ. don´t (< dо + not) + инфинитив, напр. don´t speak 'не говори!'. Не случайно конструкцията не моꙁ + инфинитив е засвидетелствана и в славянски паметници с латински първообраз, като Книгата на пророк Софония 3:16 в глаголически хърватски текст от XIV в. (не моꙁ боѣт се noli timere), Беседите на папа Григорий Велики върху Евангелието (не моꙁѣте прѣꙁрѣт nolite despicere) и Никодимовото евангелие (не моꙁ трꙋдт се noli laborate), в които предава латинската конструкция nolle 'не искам' + инфинитив (Slovník 18, 1968: 231). Доколкото перифрастичен прохибитив се среща и в сръбски и хърватски паметници от XIII–XVII в. във вида не моꙁ, не моꙁте и не мо, не моте[21], а също и в сръбски и хърватски диалекти (напр. nemoj zadirkivati 'не дразни!', Skok 2: 446), лесно бихме си помислили, че старобългарският описателен прохибитив е балкано-романско наследство или че идва от разговорния балкански славянски (Večerka 1993: 84). Той обаче се открива и в староруската писменост, при това не само в съчинения с (възможен) южнославянски произход (Житие на Андрей Юродиви – 12 употреби, Чудеса на Николай Мирликийски в Тържественик от XII в. – 5 употреби, Александрия – 1 употреба; Пичхадзе 2008: 231–232, Пичхадзе 2011: 331), но и в оригинални руски творби предимно от XI–XII в.[22]. След известно затишие през XVI–XVIII в. перифрастичният прохибитив се възвръща в руски църковнославянски паметници (включително и старопечатни)[23] или в новосъздавани руски текстове (включително и литературни произведения) като елемент на църковнославянския език (Пичхадзе 2008: 236). Следователно, ще трябва да гледаме на старобългарския (праславянския) перифрастичен прохибитив като израз на една обща типологична особеност, характерна за много езици от индоевропейското семейство.

Остатъци от тази особеност днес има, както вече стана въпрос, в сръбски и хърватски, където наред с формите nemoj, nemojmo, nemojte + инфинитив има и диалактни форми nemо, nemоmo, nemote + инфинитив в значение 'недей, недейте' (Дубровник и Космет, Skok 446; вж. още примери у Miklosich 4: 867–868). В съвременния руски език разглежданите описателни форми за забрана могат да се намерят само в диалектите (непалатализираната форма не моги в значение 'недей', ЭССЯ 19: 108–109) или в особен стилистичен контекст, като напр. в Баснята на Крилов 'Лъв и комар' (Бессильному не смейся и слабого обидеть не моги).

В преобладаващите български говори (североизточни, рупски, западни) в съчетание със съкратен инфинитив разглежданата конструкция е обичайно явление и означава 'недей/недейте', 'остави/оставете', 'не бива', 'да не би', срв. немой (нимой) оди < не моꙁ ходт, немойте/нимойте каза < не моꙁѣте каꙁат, немой ма рукайте 'не ме викайте' (Родопите) (Младенов 1979: 288, Милетич 1989: 95, 118; БЕР 4: 610)[24]. В други говори (югозападни, югоизточни) нимой/нимойте предхожда спрегната глаголна форма, напр. нимой сидиш биз рабут!, нимой казувъш! нимой дъ ти хъ уткръдат! (с. Зарово, Солунско, Вачева-Хотева, Керемедчиева 2000: 291). Рядко инфинитивът запазва пълната си форма, срв. немой копати, немой давати (с. Церово, Благоевградско), а в други случаи вместо инфинитив стои императив, срв. рупските форми немой слушай, немойте викайте (Стойков 2002: 248). Формите немой, немойте (с изпаднало з) са получени под влияние на формите недей, недейте (< не дѣ, не дѣте), носители на същото значение, вж. немой да викаш 'недей да викаш'. Тъй като немой се използва и като презентна за 3 л. ед. ч. (вм. може), Мирчев допуска в историческия развой не моꙁ > немой наличието на междинна форма можи (Мирчев 1965). Освен със спомагателните глаголи немой/немойте и недей/недейте в диалектите перифрастичен прохибитив може да се изрази и с форми като н´алай/н´алайте < не дѣла (н´алай рева, Югоизточна България) и некай/некайте < не кажи < некаи > некай (некай рева, Видинско) (Стойков 2002: 247–248), а това свидетелства за разрастване на разглежданата конструкция в историята на българския език, вероятно свързано с аналитизма.

ТАБЛИЦА

БИБЛИОГРАФИЯ

БЕР: Български етимологичен речник. Т. 1–7. София, 1971–2010.

Вачева-Хотева, Керемедчиева 2000: Вачева-Хотева, М., Керемедчиева С. Говорът на село Зарово Солунско. С., 2000.

Георгиева 2003: Георгиева Т. Златоструй от XII век. Силистра, 2003.

Голышенко и др. 1965: Голышенко В. С., В. Ф. Дубровина и др. Изборник 1076 года. Москва, 1965.

Гълъбов 1968: Гълъбов Ив. Старобългарски конструкции за забрана с глагол мога. – В: Славистичен сборник. По случай VI Международен конгрес на славистите в Прага. С., 1968, 101–108.

Давидов 1976: Давидов А. Речник-индекс на Презвитер Козма. С. 1976.

Даничич 1: Даничич Ћ. Рjечник из књижевних старина српских. Д. 1. Београд, 1863.

Заимов, Капалдо 1-2: Заимов Й., М. Капалдо. Супрасълски или Ретков сборник. Т. 1–2. С., 1982, 1983.

Златанова 1998: Златанова Р. Старобългарският превод на Стария завет. Т. 1. Книга на Дванадесетте пророци с тълкования. Под общата редакция и с въведение от Св. Николова. С., 1998.

Илиева 2013: Илиева Т. Старобългарският превод на Стария Завет. Т. 3. Старобългарско-гръцки словоуказател към Книгата на пророк Иезекиил. С., 2013.

Максимович 2010: Максимович К. А. Византийская Синтагма 14 титулов без толкований в древнеболгарском переводе. Славяно-греческий, греческо-славянский и обратный (славянский) словоуказатели. Frankfurt am Main, 2010.

Милетич 1989: Милетич Л. Източно-българските говори. С., 1989.

Милтенов 2006: Милтенов Я. Диалозите на Псевдо-Кесарийв славянската ръкописна традиция. С., 2006.

Мирчев 1965: Мирчев К. Към историята на описателния императив с отрицание. – Studia z filologii polskej i słowianskej, V, 1965, 161–163.

Мирчева 2006: Мирчева Е. Германов сборник от 1358/1358 г. Изследване и издание на текста. С., 2006.

Младенов 1979: Младенов Ст. История на българския език. С., 1979.

Пичхадзе 2008: Пичхадзе А. А. Перифрастический прохибитив в древнерусском. – В: Miscellanea Slavica. Сборник к 70-летию Б. А. Успенского. Москва, 2008, 228–238.

Пичхадзе 2011: Пичхадзе А. А. Переводческая деятельность в домонгольской Руси. Лингвистический аспект. Москва, 2011.

Плунгян 2009: Плунгян В. А. Введение в граматическую семантику: грамматические значения и грамматические системы языков мира. Москва, 2009.

Погорелов 1910: Погорелов В. Словарь к толкованиям Феодорита Киррского на Псалтырь. Варшава, 1910.

Симеонов сборник 2: Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). Т. 2. речник-индекс. Автори С. Богданова, В. Вълчанов, Ц. Досева, С. Иванов, Цв. Ралева, В. Христова, П. Янева. С., 1993.

Славова 2013: ΕΛΛΗΝΙΖΕΙΝ. Славова М. Учебник по старогръцки. С., 2013.

Славова 2005: Славова Т. Старобългарските релативи в исторически аспект. – Palaeоbulgarica, 2005, 4, 64–74.

Славова 2013: Славов, T. Славянският превод на Посланието на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил. С., 2013.

Стойков 2002: Стойков Ст. Българска диалектология. С., 2002 (1 изд. 1962).

СР 1–2: Старобългарски речник. С. Т. 1, 1999. Т. 2. 2009.

Срезневский 1–3: Срезневский, И. Материалы для словаря древне-русского языка по письменным памятникам. Т. 1–3. СПб., 1893–1903.

СРЯ 11-14: Словарь русского языка XI–XVII вв. Т. 1–26. М., 1975–2008.

Тихова 2012: Старобългарското Учително евангелие на Константин Преславски, издадено от Мария Тихова с детайлното описание от Елена Уханова на най-стария препис (ГИМ, Син. 262). Weiher – Freiburg I. Br. 2012.

Тотоманова 2008: Тотомано, А.-М. Славянската версия на Хрониката на Георги Синкел. С., 2008.

Федер 2008: Кънж ꙁборьнкъ за възпитание на канартикина, издаден от У. Федер. Т. 1. Увод и показалци. Т. 2. Текст. В. Търново, 2008.

Христова, Караджова, Узунова 2004: Христова Б., Д. Караджова, Е. Узунова Бележки на българските книжовници X-XVIII век. Т. 2.XVI-XVIII век. С., 2004.

ЭССЯ: Этимологический словарь славянских языков: Праславянский лексический фонд. Под ред. О. Н. Трубачева. Т. 1–29. Москва, 1974–2002.

Aitzetmüller 1–7: Aitzetmüller R. Das Hexaemeron des Exarchen Johannes. Т. 1–7. Graz, 1958–1975.

Aitzetmüller 1990: Aitzetmüller R. Paraenesis die Altbulgarische Übersetzung von Werken Ephraims des Syrers. Freiburg. 5. Bd., 1990. Index rückläufiges Wörterbuch facsimiles.

Miklosich 1862–1865: Miklosich F. Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Vindobonae, 1862–1865.

Miklosich 4: Miklosich F. Vergleichende Grammatik der slavischen Sprachen. Bd IV. Syntax. Wien, 1868–1874.

Mosshammer 1984: Georgii Synceli. Ecloga Chronographica. Ed. A. Moshammer, 1984.

Popovsky 1999: Popovsky J. The Pandects of Antiochus. Vol. 3. Index verborum. Index nominum. – Полата кънигописная, 31–32, 1999, 43–239.

Sadnik 1983: Sadnik L. Des Johannes von Damaskus Ἔϰϑεσις ἀϰριςὴς τῆς ὀρϑоδόξоυ πίστεως. 4 Bd. Freiburg, 1983.

Skok: Skok P. Etimologijski rječnik hrvatskoga ili srpskoga jezika. 1–4. Zagreb, 1971–1974.

Slovník 1–52: Slovník jazyka staroslovìnského. Lexicon linguae palaeoslovenicae. Hl. red. J. Kurz. Praha, 1958–1996.

Večerka 1993: Večerka R. Altkirchenslavische (altbulgarische) Syntax. II. Die innere Satzstruktur. U. W. Weiher– Freiburg, 1993.

Vondrák 1896: Vondrák V. O mluvĕ Jana exarcha bulharskégo. Rraha, 1896.