1. Обект и цели
Основната цел на тази работа е да бъдат представени и коментирани нагласите на съвременните българи към некодифицирания вариант на членуваните форми на съществителните имена от ж.р., завършващи на съгласен звук, с ударение върху определителния член от типа есентЪ, радосттЪ. Насочихме се към това явление като обект на изследване, тъй като в продължение на повече от 35 години различни наши учени посочват, че то има висока честота не само в спонтанната битова комуникация, но и в официалното общуване. Проверката на тази хипотеза изисква не толкова опиране на изследователския усет, колкото реализиране на емпирични изследвания на бази данни и/ или корпуси с устна комуникация, които достатъчно представително отразяват устното общуване в различни сфери и ситуации между съкомуникатори с широк набор от социално-демографски характеристики при разнообразни условия и степен на подготвеност и спонтанност на речта.
Тази работа няма за цел да анализира произхода, същността или разпространението в българските диалекти и в съвременната устна комуникация на формите от типа есентЪ, радосттЪ. Задачата ни е да представим и анализираме данните от две експериментални проучвания на езиковите нагласи към това явление, които са и конкретният предмет на настоящата работа. За реализацията на тази цел в настоящата работа представяме данни за разпознаваемостта на есентЪ, радосттЪ като правоговорно отклонение, оценката за това явление по скалите „правилно – неправилно“, „западнобългарско – източнобългарско“, „звучащо добре – звучащо недобре“, както и данните за нагласите към говорещия, в чиято реч това явление съществува.
2. Виждания за обекта и мотиви за избора на темата
Един от подтиците да изберем тази тема са мненията за честотността в съвременната устна комуникация на некодифицираните варианти на членувани форми на съществителни имена, ж.р., ед.ч., завършващи на съгласен звук, с ударение върху определителния член (есентЪ, радосттЪ). Според Стефан Брезински в официални ситуации, вкл. на театралната сцена и по радиото, е неприемлив ненормативният изговор –тЪ на определителния член под ударение при съществителните от ж.р. с крайна съгласна, докато в разговорната реч той е допустим (Брезински 1980).
Въпреки сочената относително висока честота на тази речева особеност тя не е сред предпочитаните социолингвистични променливи (т.е. сред речевите особености, корелиращи със социалната и/или ситуативната диференциация). Причината за това според нас е слабата степен на зависимост днес на варирането на кодифицирания и некодифицирания вариант от различията в социално-демографските характеристики на говорещите. Това обаче е изследователска хипотеза, тъй като конкретни лингвостатистически данни липсват. Този факт ни накара да потърсим друг подход към варирането на тези варианти – съпоставка на оценките на специалистите лингвисти и на неспециалистите за явлението, което е обект на тази работа, като акцентът пада върху доминиращите обществени нагласи.
Накратко ще споменем някои виждания на наши учени за обвързаността между съвременното разпространение на формите от типа есентЪ, радосттЪ и положението в диалектите. Ст. Стойков посочва варианта –тЪ като наличен в централния балкански говор и в подбалканския говор (вж. Стойков 1962/2002: 110, 117). В изследването на Илияна Гаравалова, посветено на членуването в българските диалекти (в част 1.3.1.2. Членуване на съществителните имена от женски род, единствено число, завършващи на съгласна, в българските диалекти), детайлно е представено разпределението на различните варианти на членуваните форми при съществителни на съгласен звук. От изнесените в монографията данни става ясно, че вариантът –тЪ с ударение върху определителния член за ж.р. на съществителни, завършващи на съгласен звук, е по-разпространен в източните български говори (странджанските, повечето мизийски, балканските, подбалканските, тракийските, родопските, западнорупските и малоазийските говори), макар че съществува в някои западни по тип диалекти, напр. в северозападните (Гаравалова 2014: 227–236).
Що се отнася до произхода на некодифицирания днес вариант, без да правим обзорен преглед, ще посочим, че някои автори го свързват в генерализирана винителна форма на та. Напр. за централния балкански говор Ст. Стойков посочва, че има изравняване на гласната от члена с гласната от окончанието, която е -ъ по ударение (Стойков 1962/2002: 110). Друго възможно виждане е, че това е случай на аналогия с членуваните съществителни от м.р. с ударение върху члена. Според М. Виденов и Б. Байчев „без съмнение произходът на явлението трябва да се търси в старата винителна форма, но безизключителността му се корени в аналогията с членуваните форми на имената от м. род, тип свет`ъ“ (Байчев, Виденов 1988: 269). Гаравалова приема, че вариантът -тЪ представлява застъпник на генерализираната винителна форма тѫ (Гаравалова 2014: 234).
Тъй като в тази работа акцентът е върху от съвременното състояние (без да игнорираме историческите аспекти и състоянието в диалектите), ще обърнем внимание на няколко мнения за връзката между съвременното разпространение на форми от типа есентЪ, радосттЪ и диалектите. Т. Бояджиев определя кодифицирания и некодифицирания изговор на този тип членувани форми като „живи варианти на езика и функционално тъждествени дублети“, които „имат равновесие в честотата си и почти еднакво разпределение на произношението им в езиковата практика и в различните типове реч, без да образуват стилистична опозиция“ (Бояджиев 2012: 112). През 80-те години М. Виденов и Б. Байчев посочват като една от основните особености на великотърновската градска реч безизключителна употреба на членна форма -тЪ при съществителни от ж.р., завършващи на съгласна, напр. радустЪ, младустЪ (Байчев, Виденов 1988). Ст. Буров допуска само известна обвързаност днес с източния или западния произход на говорещия, срв. „Тъй като този изговор се толерира и в източнобългарския, и в западнобългарския произносителен вариант, той не се възприема за сериозно нарушение на препоръчителния вариант за образцовата реч та̀ . Ако все пак може да се направи известно разграничение между двата произносителни типа, то е в това, че в западнобългарския произносителен тип изговор та̀ успешно се конкурира с изговор т̀ъ, за разлика от положението в източнобългарския произносителен тип, където изговор т̀ъ изцяло доминира“ (Буров 2012). Според Вл. Мурдаров „днес явлението е така разпространено, че не може да се свърже само с непреодолени диалектни навици“ (Мурдаров 2006: 25–26), което кореспондира с хипотезата за ниската степен на неговата зависимост от параметри на социалната константа на индивида, вкл. от произхода като детерминатор за наличие на диалектни маркери в речта.
Между мотивите за избора на обект на настоящата работа са и емпиричните данни за некодифицирания вариант в сфери и ситуации, които не толерират неформалното общуване. Въз основа на данни от транскрипции на устна реч М. Джонова и Й. Велкова представят случаи от медийното общуване (Дарик радио – Кърджали, Русе, Враца и Варна, Радио Варна, БНТ – „Референдум“) и от комуникацията в Народното събрание, вкл. при четене на текст от трибуната, напр.:
не можем да жертваме на никаква цена стабилносттъ („Референдум“, БНТ)
финансирането / на тези проекти / а_а_а ще останат за пролеттъ – (Дарик радио, Кърджали)
бих искала да подчертая значимосттъ на избраната магистърска тема (академична реч, четене на текст)
икономиката възстанови конкурентоспособносттъ си (ТВ Европа) дирекция „Управление на собственосттъ и социални дейности“ във ММР (прочетен текст в Народното събрание)
за да се докаже самоличносттъ му; смърттъ на невинните хора (Радио 1, новини)
ще проверяват изправносттъ на фаровете (Радио Варна) (Джонова, Велкова 2014: 139–143).
Към изброените мотиви за избора на обект се прибавя и интересът ни към обществените нагласи. Виждаме връзка между тях и една мисъл на Тодор Бояджиев: „Произносителните норми не се привнасят отвън. Те са в съзнанието на говорещите, независимо от това дали са, или не са кодифицирани в речници и наръчници“ (Бояджиев 2012: 110).
3. Нагласи към формите от типа есентЪ, радосттЪ – национално анкетно проучване
През първата половина на 2010 г. в рамките на проекта „Изследване на модели и средства в различни речеви ситуации и сфери на общуването в съвременния български език“ с ръководител Йовка Тишева[1], бе проведено представително анкетно проучване на езиковите нагласи към 12 речеви особености, представляващи отклонения от кодификацията, които според екипа по проекта са едни от най-честотните. Това проучване е представително за България по критериите пол, възраст, местожителство (тип населено място и регион), образование и предпочетена етническа принадлежност. Проведено е сред 2018 пълнолетни българи по метода на личните интервюта в дома на респондентите, при които анкетиращите четат въпросите и записват отговорите във въпросника. От анкетираните се иска да оценят 12-те правоговорни отклонения, представени чрез няколко образци, предварително записани на звуков файл, според три признакови противопоставяния: правилно : неправилно, западнобългарско: източнобългарско явление, звучи добре : не звучи добре. Всяко от тези противопоставяния оформя скала с 10 степени. Емпиричните данни, коментарите и анализите са подробно представени от екипа по проекта (вж. напр. Алексова 2014), а тук коментираме някои данни и резултати, свързани с нагласите към форми от типа есентЪ, радосттЪ.
Първият въпрос е свързан с избор на оценка от 1 до 10 по скалата, оформена от правилно (оценка 1) : неправилно (оценка 10), за думите радосттЪ, песентЪ, мисълтЪ (вж. Графика 1). Сравнително ниският процент отговори „не знам“ – 5.9%, и средната аритметична – 8.69, която представлява висока степен на признака „неправилно“, опровергаха предварителните ни очаквания за неразпознаваемост на тези форми като правоговорно отклонение. Сумата на негативните оценки (от оценка 1 до оценка 5 вкл.) формира 88.5% от отговорите, различни от „не знам“. Смятаме, че тези резултати са породени от фиксирането на вниманието върху явлението, което е подадено извън цялостен текст, извън потока на речта, както и от ситуирането на въпроса сред други въпроси за разпознаваеми правоговорни отклонения, предизвикващо генерализация, че всичко, за което се пита, е неправилно, некнижовно, и водещо да даване на социално желателен отговор. Този извод се налага и при сравняване на резултатите от тази анкета с данните от втората анкета, описана тук в част 4, когато интересуващото ни явление се подава в изречение.
На Графика 2 е представено разпределението на отговорите на въпроса за оценка на същите форми според противопоставянето звучи добре : не звучи добре. Както се вижда от сравнението на Графика 1 и Графика 2, оценките по признак, свързан с чисто субективно усещане на интервюираните, са обвързани с оценките за неправилност – разликите са в порядъка от няколко процента. Корелационните анализи показват, че между отговорите по двете скали (правилно : неправилно и звучи добре : не звучи добре) за това явление е налична силна по степен права (еднопосочна) връзка (R от 0.7 до 0.9) (вж. Алексова 2013, част ІІ, 1.2).
Съвсем различно разпределение на оценките откриваме при въпроса за източната или западната принадлежност на това явление. Отговорите „не знам“ представляват 38.7% от всички 2018 респонденти, а ако към тях прибавим и най-колебливите оценки за локална принадлежност – тези, които са към средата на скалата (т.е. 5 – 10.1%, и 6 – 11.3%), ще получим общо 60.1% (38.7% + 10.1% + 11.3%) незнаещи или колебаещи се в оценката си за локалната маркираност на форми от типа радосттЪ, песентЪ, мисълтЪ.
Ако съпоставим данните от изследването на Ил. Гаравалова за диалектите, които познават варианта –тЪ под ударение при съществителни имена от ж.р., завършващи на съгласен звук, с Графика 3 и Графика 4, ще стане ясно, че анкетираните не разпознават форми от типа радосттЪ, песентЪ, мисълтЪ като пряко обвързани с диалектното деление. Тъй като анкетата е национално представителна, може да се направи допускането, че с риск от грешка 0.05 същите резултати ще са валидни за цялото пълнолетно население.
При изследването на всички данни от анкетното проучване си зададохме въпроса съществуват ли статистически зависимости между нагласите към форми от вида радосттЪ, песентЪ, мисълтЪ и нагласите към останалите 11 правоговорни отклонения, онагледени чрез следните примери: бел, живехме, пишеме, четах, главъ(тъ), учителъ, таа/онаа/теа/онеа, вървъ(т), писàх/написàх/писàл/написàл, н’е, д’ит’е. Корелационният анализ показа наличието на значителни по сила прàви (еднопосочни) зависимости (R между 0.5 и 0.7) и по трите признака между формите от ж.р. с членна форма -тЪ под ударение и следните варианти: глаголни форми с непалатална съгласна пред окончанието в 1 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч., сег.вр. (вървъ, вървът), форми на съществителни от м.р. ед.ч. с твърда съгласна пред определителния член (учителъ, лекаръ), екане във форми на прилагателни, причастия в мн.ч. и др. глаголни форми (бехме, живехме, бел, голем), показателни местоимения с дейотация (тоа, таа, онаа). Това означава, че с нарастване на негативните нагласи към форми от типа есентЪ, песентЪ ще нарастват и негативните нагласи към изброените по-горе правоговорни отклонения. В редица изследвания именно тези речеви особености се характеризират като по-типични за езиковия ни Запад (вж. напр. Виденов 2010 и Буров 2012).
Сред установените корелации се опитахме да потърсим съществуват ли ненаблюдаеми пряко признаци, наричани латентни, които да детерминират отношенията между изследваните нагласи (общо 36 вида нагласи = 12 правоговорни отклонения х 3 признакови противопоставяния), вкл. интересуващите ни три вида нагласи (свързани с трите оценъчни признака) към формите песентЪ, радосттЪ. Такава възможност дава методът на главните компоненти, при който се генерират хипотези за наличие на причинно-следствени връзки. Извършва се групиране на изходните променливи (36-те вида нагласи) в т.нар. главни компоненти на базата на взаимната корелация на тези изходни променливи, за да се получат по-малко признаци, които ги детерминират адекватно. В един от тези главни компоненти (четвъртия) влизат изходни променливи, представляващи оценки по скалата правилно : неправилно на съществителни от м.р. с твърда съгласна пред краткия определителен член (учителъ), както и оценки по скалите правилност : неправилност и звучи добре : не звучи добре на съществителни от ж.р., завършващи на съгласен звук, членувани с -тЪ под ударение (песентъ). Този резултат дава основание да се каже, че латентният признак, който обединява тези явления в нагласите на анкетираните, е генерализиран модел на членуване, съдържащ краен звук ъ при съществителни имена, завършващи на съгласен звук (т.е. обхващащ както съществителни от м.р. ед.ч., така и съществителни от ж.р. на съгласна). Ще подчертаем, че това е твърдение, което не се отнася за произхода на формите от типа песентЪ, радосттЪ, а за начина, по който тези форми днес се възприемат от съвременните българи, за модела, който се генерализира в техните нагласи.
4. Разпознаваемост на форми от типа есентЪ, радосттЪ в свързан текст – анкетно проучване
Както стана ясно, високият процент негативни нагласи към формите от типа песентЪ, радосттЪ в анкетата, описана в предходната част, опроверга хипотезата ни за неразпознаваемостта на тези форми като правоговорно отклонение. Предположенията ни за причините, обусловили тези резултати, са свързани с факта, че предходните въпроси са създали нагласата у анкетираните, че са питани само за грешки. Затова решихме в ново изследване да включим тези форми в изречения (а не да бъдат самостоятелно произнесени думи) и подложихме на оценка не само правоговорни отклонения, но и форми, отговарящи на кодификацията.
За да проверим доколко форми от типа есентЪ, ръдосттЪ се разпознават като „грешни“ от гледна точка на кодифицираната правоговорна норма, проведохме ново анкетно проучване[2] през 2012 г. Беше направен запис с един говорител, който прочита 26 различни изречения. В 21 от тях имаше фонетични отклонения от кодифицираните варианти, а пет от изреченията бяха прочетени според изискванията на кодификацията. На анкетираните беше казано, че в част от изреченията са допуснати правоговорни отклонения, а в други изречения грешки няма. Всяко изречение беше пускано за прослушване по три пъти. В анкетните карти самите изречения не бяха написани, за да се избегне евентуално влияние на графичния облик на думите върху оценката на дадени фонетични особености като „правилни“ или „грешни“. Анкетираните бяха помолени да отбележат под съответния номер в анкетните карти дали чуват грешка в изречението, което слушат, като напишат в коя дума е грешката според тях, а ако не чуват грешка – да напишат, че няма. За разпознаване на отклонение от кодифицирания вариант на определителния член на съществителни от ж.р., завършващи на съгласна, бяха дадени следните изречения: ОтговорностТЪ не е малка и Ела рано сутринта. Двете изречения бяха раздалечени едно от друго, за да не се привлича вниманието на анкетираните към интересуващата ни особеност.
След това анкетираните бяха помолени да оценят в каква степен човек, за чиято реч е характерна съответната особеност, притежава качествата образован, интелигентен, възпитан, с висок обществен статус и симпатичен. Беше предложена петстепенна скала с минимална оценка 1 (изобщо не) и максимална оценка 5 (много). При планирането на проучването изхождахме от утвърденото в социалната психология на езика схващане, че различните произносителни варианти на езика се оценяват по различен начин и това най-добре личи от различията между оценките за говорещите (вж. напр. Гарет 2010). Издигнахме хипотезата, че говорещият без отклонения от кодифицираната правоговорна норма ще бъде по-високо оценен в сравнение с говорещите с отклонения, както и че различните грешки ще бъдат свързани с различни оценки за говорещите, което ще бъде информативно за отношението на анкетираните към източно- или западнобългарските отклонения от кодифицираните варианти.
В проучването взеха участие 314 души, от които 77 мъже и 231 жени от Западна България (от София – 103 души) и от Източна България (от Бургас, Първомай и Смолян – общо 213 души) на възраст от 14 до 58 години. Филолози сред анкетираните са 92 души, а нефилолози – 222 души). Извадката не е национално представителна, но резултатите отговарят на изискванията за надеждност и валидност за изследваните групи.
Както може да се види на Графика 5, 95% от анкетираните са преценили отговорностТЪ като произнесена правилно и едва 6,5% – като грешно. От друга страна, 88,7% са разпознали, че в изговора на сутринта няма грешка, а 11,3% са го оценили като неправилен (вж. Графика 6). Тези данни показват, че за анкетираните няма разлика по отношение на правилността на двата варианта на определителния член за ж.р., доколкото и двата са преценени като правилни.
Ако сравним разпознаването на определителния член –ТЪ като грешен в Източна и в Западна България, ще видим, че в Западна България разпознаваемостта е по-висока (11,7% от анкетираните са дали верен отговор) в сравнение с Източна България, където верен отговор са дали едва 3,7%. Разликата е статистически значима на равнище p<0,5 с малък до среден ефект (η2=0,02), т.е. в Западна България в по-голяма степен изговорът на форми от типа отговорносттЪ, радосттЪ се възприема като неправилен. Другояче казано, по отношение на възприемането на този тип форми българският езиков изток се различава от българския езиков запад, но тази разлика, макар и да е статистически значима, сама по себе си не е много голяма. И в Източна, и в Западна България преобладават хората, които възприемат разглеждания тип форми като правилни (вж. Графика 7).
Върху възприемането на правилния според кодификацията определителен член за ж.р. -та местожителството на анкетираните не оказва статистически значимо влияние, т.е. и в Източна, и в Западна България този вариант се преценява също като правилен, а разликите между отговорите на нашите анкетирани не се дължат на фактора местожителство на анкетираните и може да са резултат на случайност. Разпределението на преценките на анкетираните за правилността на определителен член -та могат да се видят на Графика 8.
Оценката на анкетираните и за двамата говорещи (със и без отклонение от кодифицираната норма) е над средата на 5-степенната скала, която използвахме, т.е. и двамата са преценени като по-високо от средното образовани, високо интелигентни, доста симпатични, възпитани и с висок социален статус. Средно претеглената оценка за говорещия, в чието изказване се съдържа форма с определителен член -тЪ под ударение при съществителни от ж.р., завършващи на съгласен звук, е 4,28, като тази стойност е по-висока от средно претеглената оценка за говорещия с определителен член -та (3,78). Доколкото има корелация между разпознаването на отклонението от кодифицираната книжовна норма и оценката за говорещия по признаците образованост, интелигентност, висок статус, възпитание и симпатичност, можем да кажем, че и тези оценки потвърждават хипотезата, че форми от типа есентЪ, радосттЪ не се възприемат като неправилни.
5. Изводи
От казаното дотук можем да направим извод, че по различни начини и с различни методи се потвърждава виждането за широкото разпространение на изговора -тЪ на определителния член на имената от ж.р., когато завършват на съгласна. Възприемането на този изговор като правилен – както в Източна, така и в Западна България, както сред нефилолози, така и сред филолози, потвърждава хипотезата за генерализирането на определителен член -ъ под ударение за имена, завършващи на съгласна, т.е. както за имената от м.р., така и за завършващите на съгласна имена от ж.р. в езиковото съзнание на съвременните българи, независимо от произхода на тези форми.
БИБЛИОГРАФИЯ
Алексова 2013: Алексова, Красимира. Езиковите нагласи и вариантността в устната реч (върху материали от национална представителна анкета). – В: Littera et Lingua, Series Dissertations, v. 4, 2013. http://www.slav.uni-sofia.bg/naum/liliseries/diss/2013/4.
Байчев, Виденов 1988: Байчев, Боян, Михаил Виденов. Социолингвистическо проучване на град Велико Търново. София, АБАГАР.
Бояджиев 2012: Бояджиев, Тодор. Книжовен език и диалекти. Избрани трудове. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 2012.
Брезински 1980: Брезински, Стефан. Неправилен изговор на наши артисти. – В: Христоматия по езикова култура. София: Наука и изкуство, 1980, 56–58.
Буров 2012: Буров, Стоян. Две норми на българската устна книжовна реч. – В: Електронно списание LiterNet, 07.11.2012, № 11 (156) (http://liternet.bg/publish28/stoian-burov/dve-normi.htm).
Виденов 2010: Виденов, Михаил. Езикът на града. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София.
Гаравалова 2014: Гаравалова, Илияна. Членуването на съществителните имена в българските говори. Авангард Прима, София.
Гарет 2010: Garrett, Peter. Attitudes to Language. Key Topics in Sociolinguistics. Cambridge University Press.
Мурдаров 2006: Мурдаров, Владко. 99 съвета за българския правоговор. Просвета, София.
Стойков 1962/2002: Стойков, Стойко. Българска диалектология. (4-то издание). София: Акад. издателство „Проф. Марин Дринов“.
