Съвременната езиковедска наука проявява слаб интерес към първообразните емоционално-експресивни междуметия. Лингвистиката продължава да робува на наложилия се стереотип, че става дума за реликти, слабо повлияни от езиковото развитие, въпреки че не им отказва статута на лексеми. С оглед на все още неуточнената характерология на междуметието основната цел на настоящия текст е да представи различна гледна точка към междуметната проблематика. В светлината на дихотомията език – реч идентифицираме знакова разлика между устната и писмената форма на проучваните единици. За устната реализация използваме понятието вокален жест (ВЖ), а за писмената – запазваме традиционния термин. С помощта на предложения от И. Шаронов[1] модел на описание емоция – вокален жест – междуметие съпоставката на първообразни междуметия в българския и чешкия език придобива по-ясни очертания.
Семиотичната същност на първообразните междуметия се изразява в тяхната иконичност. Подобно на вокален жест, те също са мотивирани знаци, но имат изкуствен характер. Това са звукоподражания – образи на ВЖ. Образите винаги са маркирани със семантична дисфункция, която се изразява в полисемантичност на лексикалните единици. Създаването им се регулира от мозъчни центрове, различни от тези, свързани с езиковата компетентност. Те са своеобразна ментална пресечна точка между първосигнално възприятие и преработка и езиков център, който оперира със сложни символични знаци. Иконичността е основана на подобие между знака и обекта. Високите нива на кореспонденция между тях обаче зависят от определени прагматични и онтологични убеждения на интерпретиращия, от неговия субективен прочит. Както подчертава Ч. Пърс, отношението на подобие допуска известна условност. Това обяснява факта, че поставени в конретен ситуативно-речев контекст, иконичните знаци могат да функционират на надезиково ниво и да бъдат разбираеми за хора с различна лингвокултурна идентичност (Щерева 2009: www). Мнимата естественост на тези знаци обаче изисква по-голямо интелектуално напрежение заради неизбежните процеси на конвенциализация.
Проблемът за писмената регистрация на различните вокализации и фонации има същата специфика като при повечето ономатопеи. Разминаването между канала на производство и канала на възприятие на тези единици води до своеобразен синтез на устната и писмената норма[2], при който основната кореспонденция фонеми – графеми е разколебана. В резултат колкото по-сложен, т.е. неартикулиран, е един звук, толкова повече писмени варианти го фиксират. Например ВЖ, чрез който се изразява съмнение, недоверие, колебание, има следните писмени регистрации: хм, хъм, ъъъ, ааа/eh, ech, ehm, hm, é. Обикновено въздушната струя минава през носната кухина и това обяснява присъствието на м/m в писмената форма. Ако звукът е произведен орално, графемата липсва. Ясно артикулираните звукове не създават проблем в графичен план. Това са всички ВЖ, които са структурирани главно от тон, и в писмен вид се регистрират чрез вокали. Общата тенденция обаче е към закономерно приобщаване на ВЖ към системата на езика. Става дума за процес, който преминава през отделните езикови нива и може да доведе до пълна граматикализация на ВЖ. Степента на интеграция на сходни ВЖ в различните езици често не е еднаква.
Разликата между първообразните междуметия и звукоподражанията се обуславя не толкова от произхода на звука (човек – природа), колкото от характера на категориалните признаци. При ономатопеите той е формален – целта е да се създаде копие на природен звук. Едно тик-так е достатъчно, за да се появи в съзнанието на възприемащия представа за звук от стрелки на часовник.
Звукоподражателността на първообразните междуметия има смислова функция – представяне на емоционална реакция. Вероятно това провокира слабата асоциативна връзка между форма и съдържание, т.е. между междуметната единица (независимо от реализацията й) и онова, което следва да изрази.
Във формален план отношенията между ВЖ и междуметие могат да бъдат представени по следния начин:
1. Вокален жест – 0
ВЖ не получава езикова реализация, т.е. остава паралингвистична единица. Такъв ВЖ е подсвирването с уста. Според БТР III подсвирвам, подсвирна означава давам знак, обръщам внимание, викам чрез свирене с уста (БТР 1973: 680). Не открихме обаче лексикографски фиксирано друго значение на този глагол. Много често това е емоционална реакция, изразяваща изненада, възторг, възхищение, изумление, удоволствие и др. В БТР IV наистина е посочено междуметие фюуу – за наподобяване на леко, приглушено свирене с уста или на звук от силен вятър или от предмет, който се движи във въздуха с голяма бързина (БТР 1994: 1029). Отсъства обаче информация за употребата на лексикалната единица в качеството ѝ на емоционална реакция. Липсата на установено общоприето междуметие, което да насочи към емоционално-психическото състояние на говорещия, се доказва и от корпусните данни. Спорадичната писмена регистрация на ВЖ е по-скоро авторски оказионализъм, който задължително се нуждае от поясняваща глаголна форма. Много повече (2:73) са примерите, в които ВЖ е изразен чрез конструкцията подсвирна от ... (dcl.bas.bg).
В чешкия език изследваният ВЖ се назовава основно с глагола hvízdat, hvízdnout – 1. vydávat (staženými rty) ostře pronikavý zvuk, hvizd; pískat; 2. vydávat ostře pronikavé zvuky vůbec, zvl. při dýchání (РКЧЕ: 116). Речниковата статия не съдържа указания за възможна емоционална употреба. Същият речник посочва две междуметия, които могат да означават и звук от подсвирване: fft, ffft – označuje zvuk při fouknutí n. hvízdnutí, při letu n. odlétnutí; pfi, pfí – zvuk při fičení, pískání, oddechnití, odfouknutí: pfí, hvízdl. Тук обаче също не е налице функционално-прагматична информация, характерна за лексикографското отразяване на първообразните емоционално-експресивни междуметия. Липсата на конкретен пример пък относно употребата навежда на мисълта, че става дума за изключение, а не за стандартно междуметие[3]. Предположението ни се потвърждава от данните на Чешкия национален корпус, в който открихме назоваване на ВЖ основно посредством глаголни форми.
2. Вокален жест (ВЖ′) – М, (М′, М″, М´´´)
За този вид формални отношения е характерно съществуването на паралелни варианти на ВЖ, т.е. членоразделно и нечленоразделно звучене. Това провокира засилена склонност на писмената форма към вариативност. Ярък пример в това отношение е имитацията на плюене като реакция на отвращение, възмущение, негодувание, пренебрежение, презрение и др. Специфична особеност на ВЖ е, че той самият е имитация на действието изхвърлям от устата си секрет, част от предмет и др[4].
Вокалният жест, независимо дали само маркира плюене, или отразява реалното действие в писмен вид, винаги индикира емоция.
В българския език жестът се реализира чрез междуметията пфу, пфю, тфу, фу, фю, пу[5]. С най-висока честотност в езиковия корпус е формата пфу. Тя обикновено е израз на погнуса и физическо отвращение, главно от неприятна миризма.
Отвращението и погнусата могат да преминат от физическо на психическо равнище и да се трансформират в негодувание, яд и възмущение, а впоследствие – и в презрение и пренебрежение, по-рядко – в досада и отегчение. БТР III определя глагола възмущавам се така: изпитвам или изказвам силно недоволство и погнуса (БТР 1973: 109). Названията на самите емоции негодувание, яд, гняв, възмущение обикновено се тълкуват едно чрез друго. Следователно в най-общ план това са варианти на емоция на отхвърляне, неприемане с различен интензитет.
В народните вярвания самото действие, повторено обикновено три пъти, притежава магическата сила да предпазва (плюя си в пазвата срещу уплаха, плюя против урочасване) или да верифицира някакво действие (Пу за мене! – при игра на криеница; Пу, гониш! – при игра на гоненица). В този аспект може да се говори за ВЖ с дълга традиция и установен социален характер. Това обяснява имитативния характер на самия жест и членоразделната му артикулация, чиято писмена форма най-често е пу.
Чешкият ВЖ се образува по същия начин и притежава сходна прагматика. Получава писмена реализация чрез формите fuj, pfuj, ph, pha, phe, phí, pch, pchá, pcha, pche и изразява емоционална реакция на отвращение, неприятно усещане, погнуса, уплаха (РКЧЕ 1989: 527). Нечленоразделният звуков комплекс се свързва обикновено с единици от типа pchá, pcha, pche, докато междуметието fuj се артикулира членоразделно. Доказателство за характера на ВЖ е редовната употреба на част от лексемите наред с глагола odplívat si.
В чешкия език ритуалът на плюенето също е свързан с предпазване от зли сили:
- „Já se jdu osprchovat a mažu na kutě. Tobě ale přeju, abys je všechny zítra převálcoval. Pfuj, pfuj, pfuj“, symbolicky jej Zita poplivala přes rameno a odkráčela do koupelny.
Oт всички междуметни единици, които отразяват проучвания ВЖ, съвременният чешки език в най-висока степен адаптира формата fuj. Тя се комбинира свободно в синтагматичен план с частици и съюзи. Нерядко управлява винителен падеж след предлога na, поемайки рекцията на глагола plívat, или изпълнява функция на наречие, евент. неизменяемо прилагателно име.
Междуметието има стилистични варианти – fujtajfl, fujtajbl, fujtajxl, fujtajksl, които са по-експресивни и груби. Това са обикновено (но могат да се напишат и разделно) сраствания между междуметието fuj и немската дума за дявол teufel.
Разнообразието от писмени форми на ВЖ както в българския, така и в чешкия език намира отражение и при превода на междуметните единици.
- Пфу, ама че виц, обаче важното е, че хареса питралона. Fuj, to jsou vtipy, ale hlavně, že se mu líbil pitralon.
- Пфу! Каква ужасна жена! Taková hnusná ženská! Uf!
- Bufetář nevěděl kam s očima, rozpačitě přešlapoval a pomyslel si: Že má ale cizinec panskou, fuj tajksl, taková nestydatost!, a aby se vyhnul pokušení, pošilhával stranou.
Бюфетчията не знаеше къде да гледа, пристъпваше от крак на крак и си мислеше: „Я виж каква слугиня си имал чужденецът! Тю, че гадост!“ И за да се спаси от тази гадост, взе да гледа встрани.
Понякога характерът на емоционалната реакция е труден за определяне и това води до неточности. Преводачът в следващия пример очевидно има подобен проблем и избира да преведе обръщението мръсник! чрез междуметието fuj, като при това измества и смисъла на последното изречение.
- Филипе! Филипе! – развика се тя. Кученцето пристигна при нея. – Там е забранено да се ходи! Мръсник! Филип беше дигнал крачето си пред входа на съседите. Старицата, бивша учителка, презираше цинизма.
„Filipe! Filipe!“ rozkřikla se. Pejsek přiběhl. „Tam nesmíš! Fuj!“ Pejsek zvednul nožičku u sousedních dveří. Stařenka, bývalá učitelka, to velkoryse přehlédla.
3. ВЖ ↔ М
Отношението на взаимно съответствие е най-рядко срещаният тип формална релация. Предполага ярка, обикновено етнолингвистична специфика и силна асоциативна връзка. ВЖ е еднозначен с оглед на образуването си. Такъв ВЖ е цъкането с език.
М
4. Вокален жест → М
М
Същността на този модел се състои в предаването на един и същи ВЖ с различни междуметия. ВЖ по правило има само нечленоразделна форма, трудна за писмена регистрация. Ако прочетем междуметието, произнесем го артикулирано, всъщност го „цитираме“ като лексикална единица. Такива ВЖ са например пръхтенето, пухтенето, настръхването, потръпването, сумтенето, хъкането (фырканье, поеживание, хмыканье – Шаронов 2006: www).
В тълковните речници например глаголът пръхтя се тълкува само като звук, произвеждан от животни – изкарвам силно и с характерен шум въздух през ноздрите, обикн. за кон, коза и др., сумтя – дишам шумно и тежко през нос поради някаква възбуда, а пухтя – изпущам въздушна струя от устата си поради яд, досада или умора, пуфтя. В чешкия език липсват отделни глаголи, които да назовават двата ВЖ диференцирано според канала на въздушната струя. Глаголите, с които най-често се определят единият или другият жест, са frkat – (o zvířatech a o lidech) prudce odfukovat, zejm. nosem; funět – 1. nosem hlasitě a těžce vydechovat, supět; supět – rychle a hlasitě oddychovat, odfukovat, zvl. při námaze.
Спецификата на ВЖ, който условно наричаме пухтене, евент. пръхтене, е сходна с тази на ВЖ квазиплюене. Разликата се състои в това, че езикът не участва при произвеждането на нечленоразделния звуков комплекс и преградата пред натрупаната въздушна струя има билабиален характер (пухтене, пуфтене). При по-интензивно, експлозивно освобождаване на въздуха нерядко следва трептене на устните, придружено от вибрантен звук. Определяме този ВЖ като пръхтене с уговорката, че става дума за метафорично пренасяне, тъй като каналът на произвеждане е устната кухина.
Най-често действието се свързва с физическо усилие. За нас обаче представлява интерес ВЖ като емоционалната реакция. Анализът на примерите позволява да оформим следните групи емоции:
- отвращение, погнуса
- яд, гняв
- разочарование, огорчение, опасение
- пренебрежение, презрение, досада, скука
- удоволствие
ВЖ в писмен вид по-често е назован чрез глаголна форма. Междуметията, съпровождащи глагола, са най-разнообразни – пфу, уф, ха, олеле, брр, ааа; fujtajbl, fujtajksl, cha, pch, pche, prokrista. Липсата на общоприета междуметна единица, която да бъде свързвана с конкретния ВЖ, е характерна за този тип отношение. Разминаването между каналите на производство и възприемане изисква висока степен на конвенциализиране на писмените форми. Отпадането на останалите компоненти на ВЖ (интонация и фонация) налага като компенсаторен механизъм анализ на цялостната симптоматична ситуация, включваща названието на ВЖ, междуметието, описание на последващо поведение на субекта и др. Сред примерите обаче не са редки случаите, при които е трудно разпознаването на ВЖ.
ВЖ
Този тип отношение съществува и в обратната посока, т.е. М → ВЖ.
ВЖ
Едно междуметие може да бъде писмена реализация на няколко ВЖ. Например формата ха изразява: 1. внезапна уплаха, силна изненада, – ВЖ има аспираторен характер и наподобява рязко поемане на въздух; 2. ирония, насмешка, – ВЖ може да има полуартикулиран характер, но може и да е и напълно нечленоразделен (въздушната струя минава главно през носната кухина); 3. смях.
В заключение следва да отбележим, че иконичната специфика на междуметието се изразява в сложна амалгама на устната и писмената форма на знака. Те се проектират една в друга като първообраз, оригинал и копие, изграждайки най-често отношение на двойна асиметрия. Самият ВЖ има двойствена форма на съществуване. От една страна, е елемент от паралингвистичната семиотична система на ВЖ и може никога да не получи езикова реализация. От друга – е устна форма на междуметния знак, която може да бъде възпроизведена напълно артикулирано. Т.е. ВЖ не винаги предполага междуметие, докато обратното е задължително.
БИБЛИОГРАФИЯ
Вахек 1981: Vachek, J. Paralingvistické zvuky a psaný jazyk.//Slovo a slovesnost № 42, 124–133.
БТР III: Български тълковен речник. София 1973.
БТР IV: Български тълковен речник. София 1994.
РКЧЕ: Havránek, B. a kol. Slovník spisovného jazyka českého I. – VIII. IV P – Q. Praha: Akademia, 1989.
Шаронов 2006: Шаронов, И. А. О новом подходе к классификации эмоциональных междометий. // http://www.dialog-21.ru.
Щерба 1974: Щерба, Л. В. О „диффузных“ звуках. // Языковая система и речевая деятельность. – Л., 1974, 147–149.
Щерева 2009: Щерева, К. Парадоксът на иконичния знак или проблемът за хронологичния приоритет при звукоподражанията. // LiterNet, 01.05.2009, № 5 (114). http://liternet.bg/publish23/k_shtereva.
ЕЛЕКТРОННИ ИЗТОЧНИЦИ
Български национален корпус. http://dcl.bas.bg/corpora_bg.html.
Český národní korpus – InterCorp. SYN2010. SYN2015. Ústav Českého národního korpusu FF UK Praha, dostupný z http://www.korpus.cz.
