През последните години проф. Борис Парашкевов публикува няколко лексикографски изследвания, в които съчетава постиженията на етимологията, семантиката и словообразуването, за да осветли историята, съдържанието и формите на редица думи и да посочи разнопосочните им развойни пътища, водещи до неочаквани резултати (Парашкевов 2017: 5). Плод на тези усилия са Занимателна лексикология, Кратък речник на етимологичните дублети, участието му в Корективен речник на чуждите думи и др.
Бихме искали да започнем тази статия, посветена на неговия юбилей, като припомним, че две лексеми, които през определен период са и терминологични названия – идиом и идиот, имат общ произход. И двете думи водят началото си от старогръцкото местоименно прилагателно ἴδιος ‘свой, особен, характерен’. Думата идиот (ἰδιώτης) ‘особен’ се противопоставя на магистрат, т.е. обществено ангажирано лице, а оттук и на специалист. Постепенно се развива значението ‘незнаещ, обикновен човек, прост гражданин’ (Шантрен 1977). Фасмер смята, че тя е означавала също мирянин и е проникнала в руски като заемка от френски или немски език (Фасмер 1964). Вероятно оттук е заета и в български. Както сочат данните, за кратко думата придобива терминологичен характер, навлиза в медицината и първоначално се използва в значение ‘слабоумен или човек с изоставащо развитие в тежка степен, неспособен да говори свързано и да се грижи за собствената си безопасност’ (Джей Гоулд 1996: 188). Днес тя се употребява при неформално общуване, означава ‘глупав, тъп’ и се използва като универсална обида, за човек, който събужда раздразнението ни.
От своя страна думата идиом (стгр. ἰδίωμα) от същия корен е заета в западноевропейските езици през латинското idioma. Терминът се появява за първи път през XVI в. във френски и означава: 1) всички средства за изразяване в една общност, които съответстват на специфичния ѝ начин на мислене (граматиката); 2) диалект, говор (Робер 1985). На английски терминът е многозначен, като прониква от френски. Отбелязан е за първи път през XVI в. и може да означава: 1) форма на речта, характерна за определени народ или държава, диалект; 2) Идиом се използва и като синоним на idiotisme ‘идиотизъм’, факт, който отразяват и нашите източници (Милев и др. 1978); 3) конструкция, фраза, специфична за определен език, или фраза, която се употребява, но не се подчинява на граматическите или логически правила; 4) характерна черта, особеност (Литъл и др. 1933).
Според Ст. Скорупка идиомът е израз, чието значение не може да бъде изведено от значението на съставящите го елементи, докато фразите, употребени преносно, се тълкуват без проблеми от носителите на езика. Идиомът е по-тясно понятие от идиотизма, тъй като с последното название се обозначават и изразите, отличаващи се със своите граматически особености. Въпреки че са характерни за дадения език, че са непреводими и създават оригиналността на определена лингвистична система, фразите не спадат към класа на идиомите (Скорупка 1952: 154).
Дълги години професор Б. Парашкевов работи в областта на етимологията. След като с този обширен увод насочихме вниманието едновременно към произхода на словното богатство и към фразеологията, в изложението ни по-нататък ще представим няколко български фразеологизма и тяхната етимология. Тук разбираме термина фразеологизъм в най-широкото му значение – няма да се придържаме само към класа на идиомите, а ще включим устойчиви словосъчетания с преносна употреба и пословици. Освен да разширим познанията в тази област, която е много слабо проучена у нас, бихме искали да обърнем внимание и на нещо специфично. Смята се, че пословиците и поговорките, фразеологията като цяло и идиомите по дефиниция са непреводими. Дори да е така, сравнителният анализ налага и други изводи – между езиците, които са в контакт, съществува ако не превод, то заемане не само на лексикални единици, но и на фрази и сентенции. Някои от най-българските максими, смятани за определящи нашата народопсихология, се припознават и от други народи като свои, а разпространението им подкрепя възможността да бъдат интерпретирани и успешно присаждани в различен контекст. Известната българска пословица: Преклонена главичка остра сабя не сече има еквивалент в руски Повинную голову и меч не сечет, и в турски език Eğilen baş kesilmez (букв. Преклонена глава не се отсича). Тя е разпространена също сред казахите: Иілген басты қылыш кеспес (букв. Наведена/склонена глава сабя не я сече). Широката ѝ популярност на Изток провокира различни хипотези относно нейното възникване и разпространение. Една от възможностите е да предположим руско влияние върху тези източни народи, чиято историческа съдба е била свързана със съдбата на русите. Доминацията на руския език и култура през съветската епоха несъмнено поставя своя отпечатък върху паремиологичното богатство на казахския език и на редица други тюркски езици.В. Мокиенко свързва появата на пословицата с обичая (ХII в.) князът да наказва своите дворяни за тежки провинения, като им отнеме управляваните от тях територии. Ако по-нисшестоящ нанесял обида на някого, той бил предаван на милостта на оскърбения, който решавал неговата съдба (отдавали „головой“). През XIV в. е съществувала практика нарушителят да бъде отведен в дома на засегнатия. Там след бой с пръчки той започвал да се кланя и да се разкайва, докато не чуе думите: „Преклонена глава сабя не я сече“ (Мокиенко и др. 2002: 67). По-късно тази формула придобива преносен смисъл и се превръща в пословица (пак там; по този въпрос вж. също и Желязкова, Колев 2018 под печат).
Постоянният контакт между културите води до непрестанно заемане на изрази – идиоми, поговорки или пословици, и до буквалния им превод от един език на друг.
Любопитен пример за двукратно калкиране е съвременното замитам под килима. Изразът се появява през последните години у нас и в останалите славянски езици като превод от английското to sweep under the carpet. В основата му лежи прозрачната метафора за прикриване на неудобните съдържания, без реално отстраняване на съществуващите проблеми. В малко по-различна форма същият фразеологичен израз е бил познат още по време на Българското възраждане: първоначално сторя го миндералтъ (Македонска 1966: 324–325), впоследствие гудя (туря) под миндера, калкиран от тур. minder (hasır) altı etmek букв. слагам под възглавката (рогозката). По традиция в миналото подът на мюсюлманския дом бил покрит с рогозка (hasır от ар. ḥaṣīr). Хората коленичили или сядали по турски върху нея. Хранели се в същите пози върху ниски масички (софри) или големи кръгли тепсии. Разговаряли, коленичейки в кръг, така протичал и учебният процес в медресетата. В османските държавни учреждения чиновниците също работели седнали по турски, най-напред върху рогозки, заменени по-късно с възглавнички (minder от ар. minder) (Уйсал 2015). Смята се, че фразеологизмът води началото си от разпространената в миналото практика кадията, който изпълнявал задълженията си в описаната поза, да изслушва просителите и после, нежелаейки да придвижва и проучва техните тъжби, да ги подпъхва под нея или под миндера, където те престоявали дълго и потъвали в забрава (www.egitimsistem.com, DEYİMLERİN ANLAMLARI). В съвременния турски език е по-популярен по-старият вариант на фразеологичния глагол hasır altı etmek, като за синонима му minder altı etmek обикновено има препратки в речниците. Моделът се оказва продуктивен и днес „старата чиновническа практика“ е актуализирана с по-модерната „версия“ sümen altı etmek, в която културните реалии на Изтока са подменени със заемката от френски език sümen ‘подложка за компютър’ (ТРТ 2005: 1826).
В последващото изложение се насочваме към някои изрази, които се използват както у нас, така и в редица европейски езици. Тяхното разпространение често се дължи на антични източници, но нерядко зад тях се провиждат източни корени. „Тези хубави стари думи – пише Михаил Арнаудов – идат най-често от Изток. … При еднакви обстоятелства там всеки си служи със същите изрази и същите сентенции, и със същата сигурност, защото всеки е бил в школата на същия майстор“ (Арнаудов 1996: 624).
Смята се, че пословицата: напънала се планината и родила мишка е възникнала от Езопова басня. Според Шански изразът се среща за първи път у Хораций: parturient montes, nascetur ridiculus mus (Шански и др. 2001). Античният автор го използва в De Arte Poetica, когато прави препоръки относно началото на стихотворението, което не бива да звучи самохвално или като сляпо подражание, сякаш „планината започва да се напъва, за да роди смешна мишка“. През класицизма Лафонтен претворява идеята на френски в една от басните си (Лафонтен 2005: 135), но се смята, че фразата вече е била позната във Франция от творчеството на Рабле (Слатър 2000: 90). Най-ранната записана версия на баснята принадлежи на Федър:
Mons parturibat, gemitus immanes ciens, eratque in terris maxima expectatio.
At ille murem peperit. Hoc scriptum est tibi,
qui, magna cum minaris, extricas nihil (Федър 1822: 237).
Той коментира значението ѝ като ирония към произнасящите напразни заплахи.
Фраземата е позната в редица европейски езици: рус. Гора родилá мышь, тур. Dağ <doğura doğura> fare doğurdu, англ. A mountain in labor (labored and) brought forth a mouse (Am.). The mountain /in labour/ has brought forth a mouse (Br.), нем. Der Berg kreisst und gebiert eine Maus/und eine Maus wird geboren; фр. La montagne accouche d‘une souris.
В края на XIX и началото на XX в. тя се разпространява у нас във фолклорна среда, тъй като Д. Маринов също я включва в своя Басненик (1894), разказвайки „приказките“, към които възхождат редица пословици. Според записаната от него версия в старо време планините умеели да раждат и селяните от полето решили да изпратят няколко възрастни мъже при Стара планина с молба да им роди ако не връх, то поне някакъв рид с гъста гора и извори, където да пладнува стоката им. Те били благосклонно приети и получили обещание, че желанието им ще бъде изпълнено. Когато пристигнали в уречения час, се чул силен грохот и стенание, планината ехтяла и бучала, но от нея изскочила само една малка мишка. Оттогава, види се, планините вече не раждат загубили това ценно умение (Маринов 1894: 105–8).
При проучванията върху произхода на фразеологичните изрази е трудно да бъдат разграничени народната и научната етимология. От една страна, тяхната образност провокира неволни асоциации у носителите на езика, които те лесно превръщат в етимологични легенди. Друга предпоставка е отклоняващата се природа на фраземите, при които има дефективност в семантиката или на морфологично и синтактично равнище. Нещо обичайно е изразите да се разглеждат изолирано, като авторите допускат изменения в рамките на отделните лексеми, от които са съставени, въз основа на народни етимологии, контаминации, аналогия и фономорфологична вариативност (Мокиенко 1973: 21–34). Още повече, тук е неприложим най-важният принцип на научната етимология, а именно – системата от звукови съответствия. Често това води до поява на няколко еднакво приемливи хипотези за възникването на един и същ израз (пак там).
Неуместните асоциативни позовавания са определени сполучливо от проф. Б. Парашкевов като „научна“ народна етимология (Парашкевов 2013: 13), провокираща дилетантски и дори фантастични изяви, които компрометират етимологията като доста несериозно занимание (Парашкевов 2013: 9).
В славянската традиция фразеологизмът хвърлям думи на вятъра/ говоря на вятъра се свързва с определени обредни практики. В. Ковал открива съответствие между фразата и напращането на вредоносна магия. Според него изразът може да се разглежда като евфемизъм, тъй като тук компонентът „думи“ е използван в значение ‘магическо заклинание, вреда’. Конкретната поява на фразеологизма дължим на съществувалия в миналото обичай да се хвърлят по посока на вятъра предмети, понеже се вярвало, че причиняват определени заболявания. Тези действия се съпровождали със заклинателни формули. Промяната в семантиката на фразеологизма според Ковал се дължи на постепенното архаизиране на подобни схващания и възприемането на ритуала като напразно усилие, което не носи очаквания резултат (Ковал 2011: 115–120).
Изразът е разпространен и в други европейски езици – рус. бросать слова на ветер, бел. кiдаць словы на вецер, укр. кидати (випускати) слова на вiтер, лит. leisti žodžius vejais , нем. Worte in den Wind streuen.
Без да се спира на възможността за обредна мотивировка, Тимошенко посочва, че говоря на вятъра е гръцка поговорка, включена в сборника на Зеновий (Zenobius I, 38): ἀνέμῳ διαλέγῃ. Същия израз откриваме в Първо послание към коринтяните на апостол Павел (14, 9): „Тъй и вие, ако не изговаряте с езика си разбрани думи, как ще се разбере това, що говорите? Защото ще говорите на вятър“. Негова най-ранна поява е може би в осма песен на Одисея (8, 408), където Евриал иска да изкупи вината си пред госта, подарявайки му меч и поднасяйки следното извинение:
‘χαῖρε, πάτερ ὦ ξεῖνε: ἔπος δ᾽ εἴ πέρ τι βέβακται
δεινόν, ἄφαρ τὸ φέροιεν ἀναρπάξασαι ἄελλαι.
„Страннико татко, прости! Ако аз съм ти някоя тежка
дума изрекъл, дано да я вятър безследно отвее!“
(Превод: Г. Батаклиев)
Според Тимошенко в основата на посочения фразеологизъм е залегнала представата за разнасянето на словата от вятъра, който бързо изличава казаното, когато е дръзко или необмислено (Тимошенко 1897: 7).
Множество версии представят паремиолозите и относно произхода на израза: Щом планината не отива при Мохамед, Мохамед отива при планината. Той е разпространен в тур. Dağ Muhammed’e gelmezse, Muhammed dağa gider; нем. Wenn der Berg nicht zum Propheten kommt, muss der Prophet zum Berg kommen; англ. If the mountain doesn‘t/will not come to Mohammed, Mohammed will go to the mountain, фр. Si la montagne ne va pas à Mahomet, Mahomet ira à la montagne!
Произходът на пословицата може да се изведе от легенда за пророка Мохамед, разказана от Франсис Бейкън, за чиято истинност няма доказателства; от анекдотите за популярния на Изток фолклорен герой Настрадин Ходжа или от философията на религиозния мистицизъм.
Смята се, че в Западна Европа пословицата набира популярност, след като Фр. Бейкън я използва в есето си За смелостта. За да илюстрира своята теза за масовата публика, той разказва следната легенда: Мохамед обещал на последователите си да призове при себе си един хълм, за да проповядва от върха му. Когато не успял, той се обърнал към тях с думите: „Е, какво пък, щом хълмът не иска да дойде при Мохамед, Мохамед ще отиде при него“ (If the hill will not come to Mahomet, Mahomet will go to the hill) (Бейкън 1908: 51–2). През 1643 г. в свой труд английският теолог Джон Оуен използва фразата, като замества hill ‘хълм’ с mountain ‘планина’: “If the mountaine will not come to Mahomet, Mahomet will goe to the mountaine” (Оуен 1809: 182), след което тя се фразеологизира.
Други версии отнасят произхода на пословицата към източната традиция. Смята се, че тя датира от епохата на възникването на исляма. Изследователите я отнасят към онзи момент на уединение от живота на Пророка, когато той се отдава на пости и молитви в пещерата Хира на планината Нур в околностите на Мека. Една нощ той е посетен от архангел Джибраил, който му заповядва „Чети!“. Така започва низпославането на Свещения Коран.
За източния произход на пословицата свидетелства близостта на израза със следния шеговит разказ за фолклорния герой Настрадин Ходжа: Веднъж, когато той се представял за светец, съгражданите му от Акшехир го попитали с какво чудо може да докаже твърдението си. Настрадин отговорил, че ако повика който и да е – камък или дърво, те ще дойдат (Йозджанар 2014; Боратав 2007: 268). В някои от версиите последователите му предложили да се обърне към палмата, която растяла наблизо. Тъй като след трикратна подкана тя не помръднала от мястото си, ходжата се изправил и казал: „Пророците и светците не са високомерни. Щом палмата не идва при мен, аз отивам при нея“ (Веселски 2017: 372).
Друг възможен източник е философията на религиозния мистицизъм и по-специално на бекташийството – религиозно-мистичен орден по името на неговия основател Хаджъ Бекташ Вели (Харманджъ 2006: 87). Популярен е следният анекдот от бекташийския фолклор: Един човек пожелал да изпита дервиш на име Мехмед (Мохамед), който вършел чудеса, и се говорело, че можел да накара дървото (дъба – meşe ağacı) да дойде при него. Бекташията разбрал, че искат да му се подиграят и решил да даде урок на присъстващите. Обърнал се към дървото (дъба) и казал: „Дърво, ела!“ Дървото не помръднало. Повторил, уви нямало резултат. Потретил – не последвало никакво движение. Тогава той самият отишъл при дървото и казал: (В нашето учение най-важно/на почит е желанието/доброволността.) Dağ gelmezse, abdal yürür (‘Ако планината не дойде, абдалът/дервишът ще отиде’) //Eğer ağaç bize gelmezse, biz ağaca gideriz (‘Ако дървото не дойде при нас, ние ще отидем при дървото’ (https://www.hacibektas.com/index.php?id=bektasi_fikralari).
Откриваме тази пословица в един от текстовете на Рухи-и Багдади – средновековен османски поет от XVI в.: yar gelmezse senin payına sen git yarin: Yürümezse nola dağ, ey gönül abdal yürür! (Ruhî-i Bağdadî) „Ако любимата не дойде, на свой ред ти отиди при нея: Какво, ако планината не дойде/не потегли, о, сърце, дервишът ще потегли към нея!“ (Инан 2012: 73).
Бекташийството е единственият мистичен орден, добил популярност през османската епоха на Балканите. Силни са неговите връзки с къзълбашите. Еничарският корпус по традиция принадлежал към бекташийския орден.
Имаме основания да смятаме, че в турския език вариантът на пословицата, в който е употребено името на пророка Мохамед, е по-нов и вторично възприет от европейските езици, тъй като в старите турски източници се среща единствено пословицата Dağ yürümezse, abdal yürür. Възможно е и, както обясняват някои турски изследователи, лексемата abdal/derviş „абдал – странстващ дервиш/дервиш, мюсюлмански монах, аскет“ от същата пословица да е заменена с по-понятната за европейците в онази епоха лексема prophet „Пророк“ или с името на самия Мохамед.
Смята се, че източни са и корените на друг фразеологичен израз. В много славянски езици се използва фразеологизмът мъж под чехъл, пол. mąż pod pantoflem, pantoflarz, рус. он под башмаком (или под каблуком), подбашмачник със значение ‘мъж, зависим (командван) от съпругата си’. Той се употребява също в нем. unter dem Pantoffel stehen и фр. être sous la pantoufle de sa femme.
Според А. Красноволски изразът мъж под чехъл идва от обичая младоженците да правят опит да се настъпват един друг след сключване на брака, за да удостоверят кой от двамата ще има надмощие в бъдещите отношения (Красноволски 1905: 75). Все пак тази версия за появата на фразеологичната единица не предвижда възможност съревнованието да бъде спечелено от мъжа, тъй като не са известни реципрочни фразеологизми за жена под чехъл или ботуш.
Според Ю. Кшижановски, полски фолклорист и специалист по стара литература, изразът е относително нов, в домашните източници се среща едва от ХIХ в., Съществува мнението, че води началото си от източния обичай победителят да се възкачва на коня си, стъпвайки върху гърба на сломения враг (Кшижановски 1958: 558). В С огън и меч пан Хмелницки казва: „ако не му извиеш врата и по гърба му не се качиш на коня си, твоята сила нищо не струва...“ (Сенкевич 1974: 488).
Тук предлагаме фраземата да бъде разглеждана като резултат от метонимия, където чехълът да се възприема като синекдоха на жената по принцип (виж по този въпрос Ничева 1979: 189) . Много по-убедително е, без да се предполага наличието на обичайна практика, да се счита, че изразът съдържа образна представа за надмощието на жената в дома, която и днес откриваме в преносната употреба на глагола тъпча някого ‘прен. държа в подчинение; покорявам, потискам’ и пр. Нека припомним, че в народното мислене е неподходящо съпругът да заживее в дома на невестата при нейните родители. За тези изключителни случаи се използва изразът заврян зет, който е хумористично обагрен. От друга страна, подобна перспектива се описва със следната пословица: ще ми закачат забрадка връз капата ‘за мъж, който живее в дома на жена си, няма да бъда зачитан, няма да ме почитат’ (ФРБЕ 1975). Това е още един пример за метонимично представяне на половете, макар и с друга, но характерна част от облеклото (Ничева 1979: 189). Близък образ откриваме и във фигуративния израз: Честити обуща (чехли), който се отправя при раждане на дъщеря (пак там: 195). Върху подобна аналогия е изградено опасението, че българската територия ще бъде подчинена на руски ботуш (Срв. в Бай Ганьо: „А бе ти, Михале, малко на ботуш миришеш, че кой те знай?“ – Константинов 1894).
В това кратко изложение припомнихме някои любопитни подробности, свързани с произхода на фразеологични единици, използвани в българския език. Опитахме се да подберем такива изрази, които водят началото си от по-обемни произведения и са широко разпространени в Европа. Дори когато мотивировката в основата на съответните фразеологизми е неясна, те продължават да се използват и около тях се създават любопитни хипотези относно произхода им, което свидетелства за образните асоциации, предизвикани сред носителите на езика и специалистите, сред изкушените и неизкушените в науката.
БИБЛИОГРАФИЯ
Арнаудов 1996: Арнаудов, М. Очерци по български фолклор, т. 1 и 2. София: Изд. На БАН, 1996.
Бейкън 1908: Bacon, Fr. The Essays. New York: Charles Scribner’s Sons,1908.
Библия 1992: Библия. София: Свети Синод на БПЦ, 1992. Боратав 2007: İstanbul: Boratav, Pertev Naili. Nasreddin Hoca. İstanbul: Kırmızı Yayınları, 5. baskı. – https://media.turuz.com/.../0232-Nesretdin_Xoca-Pertev_Naili_Boratav-2007-352s.pdf.
Веселски 2017: Wesselski, A. Der Hodscha Nasreddin II. Band. – http://www.gutenberg.org/files/54691/54691-0.txt.
Джей Гоулд 1996: Jay Gould, St. The Mismeasure of Man (Revised & Expanded). New York, London: W.W. Norton & Company, 1996.
Желязкова, Колев 2018: Желязкова, Ж., Колев, И. Провербиални успоредици в казахския и в българския език. – В: Азия и светът – взаимоотношения и взаимодействия – 2017, под печат.
Зеновий 1839: Paroemiographi graeci: Zenobius, Diogenianus, Plutarchus, Gregorius Cyprius. V. 1. E. L. von Leutsch, F. W. Schneidewin (еd.). Gottingae: Vandenhoeck et Ruprecht, 1839.
Инан 2012: İnan, M. Akif. Edebiyat ve Medeniyet Üzerine. Ankara: Eğitim-Bir-Sen Yayınları. – http://www.ebs.org.tr/ebs_files/files/yayinlarimiz/edebiyat_medeniyet.pdf.
Йозджанар 2014: Özcanar, Gözde. Nasrettin Hoca Fıkraları. Nesil Basım Yayın Gıda Ticaret ve Sanayi A.Ş. – https://books.google.bg/books?isbn=6051623779.
Ковал 2011: Коваль, В. Фразеология и народной духовной культуры: состав, семантика, происхождание. Минск: Рiвш, 2011.
Константинов 1894: Константинов, А. Бай Ганьо. – http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=169&WorkID=4684&Level=2.
Красноволски 1905: Krasnowolski, A. Przenośnie mowy potocznej. Cz. 1. Warszawa: M. Arct, 1905.
Кшижановски 1958: Krzyżanowski, J. Mądrej głowie dość dwie słowie. Т. I. Warszawa: Państwowy Instytut Wydawniczy, 1958.
Лафонтен 2005: La Fontaine, J. Fables. Paris: Maxi-Livres, 2005.
Литъл и др. 1933: Little, W., Fowler, H. W., Coulson, J., Onions, C. T. Shorter Oxford English Dictionary on Historical Principles. Oxford: Clarendon Press1 1933.
Македонска 1966: Македонска, Цв. Турски фразеологични заемки в българския език. // Български език, кн. 4, 322–331.
Маринов 1894: Маринов, Д. Басненик. София: Печ. и литогр. Я. С. Ковачев, 1894.
Милев и др. 1978: Милев, А., Николов, Б. Братков, Й. Речник на чуждите думи в българския език. София: Наука и изкуство, 1978.
Мокиенко 1973: Мокиенко, В. М. Историческая фразеология: Этнография или лингвистика? //Вопросы языкознания, № 2, 21–34.
Мокиенко и др. 2002: Мокиенко, В. М. и др. Школьный словарь живых русских пословиц. – СПб., „Издательский дом „Нева“; Москва: „Олма-пресс“. – https://books.google.bg/books?isbn=5765415466.
Ничева 1979: Ничева, К. Пътища за възникване на фразеологизмите (Върху материал от българския език). // Въпроси на съвременния български книжовен език. Изв. на Инст. за бълг. език. Кн. ХХІІІ. София: БАН,181–214.
Омир: Όμηρου Ὀδύσσεια на: http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0135%3Abook%3D8%3Acard%3D385 (бълг. превод Г. Батаклиев, 1971).
Оуен 1809: Owen, J. A Display of Arminianism. London: Printed by R.Edwards, 1809.
Парашкевов 2013: Парашкевов, Б. Народни етимологии. София: Изток-Запад, 2013.
Парашкевов 2017: Парашкевов, Б. Занимателна лексикология. София: Изток-Запад.
Робер 1985: Robert, P. Dictionnaire alphabétique et analogique de la langue française. T. V. Paris: Le Robert, 1985.
Сенкевич 1974: Sienkiewicz, H. Ogniem i mieczem. Warszawa: Państwowy Instytut wydawniczy, 1974.
Скорупка 1952: Skorupka, S. Z zagadnień frazeologii // Sprawozdania z Posiedzeń Komisji Językowej Towarzystwa Naukowego Warszawskiego, Wydział I Językoznawstwa i Historii Literatury, 4, 147–180.
Слатър 2000: Slater M. The craft of La Fontaine. London: The Athlone Press, 2000.
Тимошенко 1897: Тимошенко, И. Е. Литературные первоисточники и прототипы трехсот русских пословиц и поговорок. Киев: Тип. Петра Барского, 1897.
ТРТ 2005: Türkçe Sözlük (Тълковен речник на турския език). Ankara: Türk Dil Kurumu, 2005.
Уйсал 2015: Uysal, Yavuz. Hasıraltından Koltuk Sevdasına: Minder ve Koltuk. // İnsan ve Hayat. Aktüel Kültür Dergisi. 16.01.2018 [insanvehayat.com/hasiraltindan-koltuk-sevdasina-minder-ve-koltuk].
Фасмер 1964: М. Фасмер, Этимологический словарь русского языка, т. 1 (перевод с немецкого и дополнения О. Н. Трубачева), Москва, 1964.
Федър 1822: Phedrus. Fabulae Aesopiae. Londini: curante et imprimante A.J. Valpy, 1822.
ФРБЕ 1975: Ничева, Кети и др. Фразеологичен речник на българския език. Т. 2. София: БАН, 1975.
Харманджъ 2006: Harmancı, Esat, M. A[pt]al’ın Velice Görünümü. // Modern Türklük Araştırmaları Dergisi. Ankara: Ankara Üniversitesi Dil ve Tarih-Coğrafya Fakültesi. Cilt 3, № 4, 77–90.
Хораций Q. Horatius Flaccus, De Arte Poetica. – http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.02.0064%3Acard%3D125.
Шански и др. 2001: Шанский Н. М., Зимин В. И., Филиппов А. В. Школьный фразеологический словарь русского языка. Значение и происхождение словосочетаний. Москва: Дрофа, 2001.
Шантрен 1977: Chantraine, P. Dictionnaire étymologique de la langue grecque. Histoire des mots. Paris: Klincksieck, 1977.
16.01.2018 [www.egitimsistem.com, DEYİMLERİN ANLAMLARI]
16.01.2018 [https://www.hacibektas.com/index.php?id=bektasi_fikralari]
