Според сръбските диалектоложки описания в Южно Косово може да се определят два типа „сръбски“ диалекти: южнометохийски, съставен от: подримски, джаковачки, подгорски, сиринички и призренски градски говор, и северношарпланински, съставен от горански и жупски (Павловић 1939; Младеновић 2005: 146; Младеновић 2010; Реметиħ 2011). В сръбските проучвания не се споменава за наличието на българско население в Призренско. Само се отбелязва, че в северношарпланинския диалектен тип има силно влияние от страна на „македонски“ език.
Според сведенията на Ал. Теодоров-Балан „косовско-моравски“ диалекти определят западната граница на българската езикова територия (Балан 1886). Във връзка с границата на българските говори на запад се разглеждат диалектите в Косово и от Ст. Младенов (Младенов 1904: 3–12). Наличието на български говори в Косово е посочено и от А. М. Селищев (Селишчев 1931: 3). Тези възгледи се споделят и от Кр. Мисирков, според когото моравското наречие е „... много близо до шопския и скопския говор... “ (Мисирков 1898: 121; 1909). В материалите на българската експедиция в Поморавието, съставена от едни от нашите най-видни учени, се посочва българският характер на говорите в Южно Косово – срв. „Българите в Гора на запад от Шар“ (Арнаудов 1993: 183). Към своите лични наблюдения В. Златарски прибавя и мнението на чужди учени – Гилфердинг и други филолози, според които населението в Северна Албания, в Призренско и в района на Прищина говори диалекти, които показват черти, близки до българския език (Златарски 1993: 59). В действителност особеностите на диалектите в Призренско се свързват с тези на Източна Сърбия. Целият този регион се разграничава съществено от редица типологични за сръбския език характеристики, между които най-ярко впечатление прави отпадането на употребата на инфинитива и разширяването на да-конструкциите (УИЮСЕ 1986: 247–258; СЕГО 1994: 101–110). Фактът, че именно в крайните северозападни говори, както и в говорите на Гòра и Средска Жупа, инфинитивните форми отсъстват, категорично доказва мнението на Б. Цонев, че разколебаването на инфинитива в сръбски е настъпило именно под въздействието на процесите в съседните български диалекти (Цонев 1984, Т. I: 31; Антонова 2015). Принос за осветляването на диалектите от Косовска Гора въз основа на фолклорни материали от с. Брод прави и А. Кочева (Кочева 2003). Лично аз имах възможност да се запозная с нашите диалекти в Косово във връзка с провеждането на летни курсове за кандидат-студенти от български произход в Призренско в периода 2012–2017 г. Това ми даде възможност да наблюдавам доколко българските особености на диалектите в Призренско са се запазили до наши дни, въпреки наличието на образование и общуване в културно-обществения живот единствено на сръбски език в новата история на областта в продължение на повече от век.
Известно е, че в организацията на глаголната система и в частност в системата на миналите времена се разкрива съществена страна от типологичните черти на българския език. Цел на тази статия е да се посочат особеностите при реализацията на формите за минало време в българските говори в Косово въз основа на материал от селищата Раховец (Рахов.), Речане (Реч.) и Долно Любине (ДЛюб.). На системата на миналите времена в горанските говори, разположени на територията на Албания, съм посветила отделна статия, както и части от монографичния труд „Диалектната система на с. Шищевец, Кукъска Гора – един говор на границите на българската граматика“ (Антонова-Василева 2016). Материали от тях ще бъдат използвани за съпоставка и сравнение.
Името на селището Раховец се изписва Rahovec на албански език (където личи рефлекс е на старобългарската предна ерова гласна, типичен за българския език), а на сръбски – Orahovac. То спада към област Gjakova (албански), съответно на Đakovica//Ђаковица (сръбски). Селищата Речане и Долно Любине са разположени източно от Призрен, в областта Жупа, както най-често я нарича местното население, или Средска жупа (срещат се също Сретечка жупа и Sredska; срв. Младеновиħ 2001).
Във връзка с отличителните особености на говорите трябва да се отбележи, че това са диалект с рефлекс на стб. ѫ > у: крỳгой – ос чàша че прàйш крỳгой, крỳгой – Реч.; пут – двà-трù-пèт пỳти на дèн – Рахов. Окончание -у е широко разпространено като форма за общ косвен падеж при съществителните от ж.р.: тỳрим у зèмʼу; Вàку на зèм’у, Говèду она кàже за стòку – Рах. Специфичният за българския език звук ъ се среща в група -ър-, която се развива на мястото на сонантно р – срв. п̀ържиш Реч., т̀ърчи Рахов. Изговор на сричкотворно р се среща рядко, а еровият призвук се долавя и при тях: со бр̀ъдило – ДЛюб. На мястото на сонантно л се развива съчетание от съгласна л и лабиален вокал: Мòлзем на рỳку; От вỳнено ткỳне. Среща се типичното за българския език различие при наследниците на предната ерова гласна в коренна сричка – ден, но тънко, като рефлексът е е твърде широко разпространен (срв. БДА. ОТ. 2001: к Ф 12, 13 и др.): О`че да ти кàже, да йе сùн болèстен; и к’е гу стàвиш мàлу на òг’ен, а по-рядко се среща изговор а: Па че в̀ървиме полàко. ДЛюб. В предлози и представки се срещат случаи на изясняване на задната ерова гласна в о – срв. със >оз//ос: оз млèко, òс чàша – Реч., но и случаи, в които се среща звук а: ас слàма имàло, але ту се рàдило ас кòн’е. Рахов. По-нататъшният анализ на материала би могъл да даде по-точни сведения за фонетичната система на диалектите. Ясно е обаче, че при условията, при които са живели и продължават да живеят, информаторите са подложени на силно влияние от страна на сръбския език.
Както е известно, в областта на глаголната система една от специфичните особености на българския език е наличието на две прости форми за минало свършено и минало несвършено време – срв.:
мин.св.вр.: Се рàзбрафте дòбро? Люб.; Рèкоф Àбаса; Отùдеф во Сòфийа. Реч.;
мин.несв.вр.: Òн бèше гòлем, б̀ългарцк’и вèлик чòвек. Реч.
Тези форми се срещат в българските говори в Косово. Тяхното наличие се споменава като отличителна особеност на диалектите в Източна Сърбия, но това, както вече бе споменато, се дължи на факта, че те споделят особеностите на крайните северозападни български говори. От друга страна, в диалектите в Косово се отбелязва разширяването на употребата на формите за минало неопределено време. От една страна, това е характерна особеност на сръбски език, но от друга – то е и общославянска тенденция (УИЮСЕ 1986: 253), затова заслужава да бъде проследено в диалектите. Формите за перфект се образуват със спомагателния глагол съм и форми на миналото деятелно причастие. Обикновено те имат характерната семантика на перфекта в славянските езици, така както я описва Л. Андрейчин (Андрейчин 1957: 57–64) – означават минало действие във връзка с резултата, произлязъл от него – срв.:
А що сте насадили тука во градината?
– Сму насàдили мàлу пàприк’и (чушки). Рахов.
Може да се посочат още много примери, от които личи характерното значение на формите за минало неопределено време: А си дòшла прèку Àбаса?; А си бùла гòре на Дрàгаш, на Брàниште?; Бùла си из Бòсн’а? А си вùдела нòшн’а (носия)?; А ос_когà_си дòшла? А си сàма?; Ни смо бùле до прè стò_двèста гòдина правослàмни сме бùле; Стàра Загòра сом вùдел, ùма Стàра Загòра и Нòва Загòра; Йà сум им кỳм. Нè_сум ги вùдел; Мàлко сèло, а ùма, басèни ùма мнòгу, сум се кỳпал йà; Òчеш да зàмоташ да пòнесъш. И`ма, смо вùле мùе бòл. Реч.; А сте пострèдили? Люб.
Освен резултативно (в конкретен и в абстрактен граматически смисъл) мин.неопр.вр. развива и неопределено (обобщаващо) значение – срв. следните примери: È за овè крàве, за тùйа крàве йа да ти кàжим мòй цèл вèк йе прòшло у сточàрство; То у живòта сум истèрал йа. Сум вòлил йа, тỳ да рàдим; Тù си сòбрал тỳ, на камàре знàш тù, стòжер тỳ, и ти тèраш, òн тỳче òн тỳ, кòн’. Тàко бùло тò. Йа нè_сум стùгал тò мнòгу, знàш ту, али сум вùдел òтец што ми рàдил. То, знàш, йе бùло мнòгу одàмна. Рахов.
На тази основа формите за мин.неопр.вр. се употребяват и за означаване на „отдавна минало“ действие – срв.:
– А сирене правите ли от овой млеко?
– Сму прàвели. Прèй нù_смо знàле шàрско сùрен’е да прàвимо òвде на нàшу мèсто; То сму прàвили сùр прèй. Рахов.;
Прèй нè_сме имàли. Кукурỳзи лʼèба сме йèли; Па нù_смо лèба мèсили, знàш. Кл’ỳчи òду да врùйе, кỳкуруз, да врùйе вòда, врùйе, та пòсле òна га рèди, царпỳл’а кàжемо, нè тèнджура, то йе зèмл’а се прай, се спèче тò, пòсле òна прàви пùти, и пòсле ùма òвой сàч, тàкво сàч, д̀ърва, и òн пòслè пèчи тòй лèп; È, сàде на мòйу врèме са рàдило дрỳг чèшит сме жнèли жùто, нè_било сà товà тèхника с’а да òдиш... Мнòго по-мỳчно све прèи, придù имàло свề рỳчно, свề фùзички свề; Вùди таквù стàри... сме ùмали стòк’е .... Вùди гòре тàму йè. Пòсле се рàдило знàйи кà бùло? Пò рèтко се добùло, знàйш пàре. Се рàдило и се добùло зèм’а нàко. Мнòгу дòбро йе бùло. Вùди тò врèме сме имàли крàви, сме имàли кòн’е, крàве, стòку, знàш. Òна рàдила до седемдèсет гòдини;Имàло прèй код нàс, имàло и кòзе мнòгу. Прèй нè_сму знàле мùй, нàшту врèме. Кòза, а мùе смо знàле. Ми тò нè_сму знàле прèй; Йèно, йèно сùрене, млèко е дòбро. Мнòгу. За бронхùтис, кат су имàли дèца_ми бронхùтис, или ги стàвили мàле, пùй онò млèко – стò по стò òн че лèчи, од млèко от кòзе. И мù прè нè_сму знàле. За сàд медицùна, дòктуре са кàзуали. То нè сму знàли: È, брèй, нèмой пù бе тò, нè-йе то àрно. Шòто нè_сму знàли. Тò т̀ъѝ йе бùло. Прей со йèло мàсмо свè бе, каймàк – свè. Рахов.
Често отдавна отминалите събития се възприемат и съответно възпроизвеждат като факти, на които говорещият не е свидетел – срв.:
– Ти можеш ли да ми разкажеш как сте дошли от Стара Загора во Речене?
– Е стàри, кàзали са стàри òдамна.
– Е, добре де, ти що помниш, що са ти казали стари?
– Што во Стàра Зàгора мùе и ỳште èдна порòдица сме бùле плàва кр̀ъф. Плàва кр̀ъф нàша. Реч.
Към този тип изказвания може да се присъединят и употребите на формите за минало предварително време: И сàми, прùчали бùле от тỳда, вùди, мù смо ùмале нòшн’а, б̀ългарска, стàре. От Стàра Зàгора дòшле тỳк. Реч.
При тяхното обсъждане може да се има предвид и наличието на глаголни форми, които изразяват различни типове несвидетелски отношения в балканските езици – напр. в български и албански език. Така в публикациите на П. Асенова в северногегийски диалекти са отбелязани примери, които съответстват най-много на български, ако ги съпоставим при техния превод: един селянин бил тръгнал на път; възседнал бил коня и бил взел със себе си кученцето (Асенова, 2016: 97–119, 106).
При предаването на подобни отдавна минали събития в говорите в Косово е регистрирана успоредна употреба на формите за мин.неопр. с тези за мин.несв.вр. – срв.:
– На стàро врèме нòсейа бòфче, скỳтаче... Знàш мòре нàпре кàко нòсефме!
– Е, ти ке ми кажеш. Що е скутаче?
– Òве што се вùкало бòфче бùло бàшка, скỳтаче бùло бàшка, пỳас, тỳа бùло. Чàшире, вỳнено, от вỳнено ткàне. Нàли стòка мнòгу, òфце, и ткàфме чàшире.
– Ви сами ги ткаехте чаширете?
– Сàми, сàми. И йà сум ткàла. Люб.
Може да се отбележат и чести случаи на самостоятелна употреба на формите за мин.неопр.вр. със значение на мин.несв. вр. – срв.: Бỳгарск’и ùсто, сме збòрили мàло бỳгарск’и òвде, мие сме зборùле рàофцк’и от бỳкарск’и, кът бỳгарцк’и; Мàсло йе бùло от млèко прèй. Се прàвело, ма тèй стàре ми су мỳтиле... Па тà прèй бùло от д̀ърво, йе бùло, дèту тùй, а сàде... Сме му вùкале бỳчка. Тò сму йèле свè. Òне нèкуй рèче: Кàко сте мòгле то тàко? Рахов.
В едно изречение може да се открият и двата типа значения на перфекта – на сегашно резултативно и на мин.несв.вр. – срв.: То йà нè_сум бил, ама су прùчале, прùчале, тò йèс. Рахов.
Това явление е отбелязано и в горанските говори на територията на Република Албания – срв.: Как сù бùла, си бùла дòбро? – кн. Как беше? Добре ли беше?; Сме бùле бòвне, со грùп сме бùле. – кн. Бяхме болни, бяхме с грип – с. Шищевец, Гора. В тези говори конструкциите за мин.неопр.вр. може да се образуват и с миналото страдателно причастие: Йà млàнеста (булката) кàква йе, кòга е бùдена млàнести свàдба; У Бòрйе йе бùдена. Но със същата семантика се уботребяват и форми, образувани с минало деятелно причастие: Вàке е бùло, вàк’е. Нùе не смè моглù во чèшма дà идем! Шищ. (Антонова 2013).
При тази употреба на формите за перфект в българските говори в Косово са отбелязани и случаи, при които спомагателният глагол може да се изпуска: Йа пàмтим ка мàло дèте, нè_сму имàли стрỳйу. Па трèвало та нỳсе (невестата, снахата алб.) да д̀ържи òво д̀ърво, га вùк’е борùна òни. Рахов. От примера личи, че това не е несвидетелска – преизказна форма, защото говорителят се изказва като очевидец; срв. също: Нèмало стрỳйа (електричество) – нè, нùшта нè; Сегà ни дòшла стрỳйа. Тùй пèнџуре зùме кỳче су бùли врỳче. Имàлу зидùн’е дебèле, дебèле зидùн’е, тỳ прèй е бùло дрỳк чешùт. Сйà йе бùла фàмилийа вùше, сùдела сва на ùсто мèсто, а сàд ...; Йа не чùним нùшто. Òна мòйа жèна кажỳва. Е`, чùнила йе. Гòд мàнджи òна рàдила; Ималò мàйка, имàло òтец, имàло брàт, имàло... Сйа дòшло не сàмо код нàс тà жùвот, усỳда. Рахов.; Алàф те дòнел од нèкоа нàфака, од нèкоа срèча; Дàнас че го ỳстаиш, сỳтра че го òткриеш, и òной кат тỳй што си ц̀ъркала – к’ùсело млèко. Реч. В посочените примери се долавя значение, идентично с това на мин.несв.вр. – срв. също: Мнòгу ùмало вùнограт, грòзг’е; Не вàл’а рàботи. Прèй нè_сме имàли. Кукурỳзи л’йèба смо йèли. Имàло, добрòч имàло мùлос му кàжвали, мùлос òца, мàйк’и, брàта, са нèма тò ùч. Рахов.
В някои случаи значението на формите се доближава до това на мин.св.вр. – явление, което може да се обясни с факта, че в неговата семантика също присъства изразяването на резултативност – срв. в книжовния език Полудях (полудял съм) от тревоги (Асенова 2016: 82), а в разглежданите диалекти: Ми пàднал сùн, удàмно. И в бòлница е тàм у Бèлграт. Реч.; Се ỳдали (оженили се). Сви девòйк’и се ỳдали; Прòшло врèмето за црèшни; Узèла мỳжа и сйа у нèмачко тàмо йе; Ъм прòшоф вèк, е тàкоф. Рахов.
В говорите в Гора формите без спомагателния глагол съм са характерни за преизказно наклонение: Вỳк бùф бòлен, òн биф бòлен, ама лùсица му рèкла: „Нè–можем да òдим, вỳк’е, што да рàботим?“.
Може да се обобщи, че в записите от посочените селища в Косово се наблюдава тенденция към установяване на една обща форма за минало време, която се изразява чрез миналото деятелно причастие – особеност, характерна за сръбски, която бихме могли да свържем с влиянието на този език, който всички информатори са изучавали и с който са в непрекъснат контакт. Но както бе изтъкнато и по-рано, фактът че това е една общославянска тенденция, се налага явлението да бъде проследено. Така при анализирането на разширяването на употребата на перфекта интерес заслужават и случаите, при които формите за мин.неопр.вр. се употребяват със значение, близко до това на сегашно време – срв.:
Йà тỳйе сум знàл свù да ти кàжем òвйа нèща. Реч.;
И млèко тàко. У`баво сàмо нèчеле млàде. Рахов.
Според мен в първия случай може да се допусне, че употребата на перфекта се дължи на темата на разговора – възстановяване на спомена за събития от миналото, поради което смисълът на изказването на информатора фактически е ’знаех <по-рано, но сега вече съм забравил>’, изразено чрез сум знàл.
При втория случай би могло да се мисли, че употребата на минало време се дължи освен на предаването на минали факти – на спор, който се е водил в миналото, също така и на желанието на говорителя да се дистанцира от факта, който съобщава – че младите не желаят да ядат козе и овче мляко. Това би означавало, че формата за мин.вр. има функция да предава негативна оценка за съобщавания факт. Може да се направи паралел с употребата на преизказните форми за бъд.вр. в български език от типа щял бил да жъне, в които освен несигурност се долавя и отсянка на негативна оценка, на пейоратив. Въз основа на това може да се направи изводът, че подобна семантика е противоположна на албанския адмиратив, който често се сравнява с преизказното наклонение в български (срв. Асенова 2016: 97–119).
В диалектите са отбелязани и специфични форми за условно наклонение, образувани с формата би на спомагателния глагол съм и форми на миналото деятелно причастие. Тази конструкиция съответства на начина на образуване на условно наклонение в старобългарски език, като обликът на спомагателния глагол наследява стария оптатив: любилъ бимъ, любилъ би. В диалектите в Косово са записани следните примери: Да си дòшла прè_пола сàт, йà би те ỳвела у кỳйна, и глèдай. Йà се нè_стидим од нùкога. Мùе жèне смè. Што чùним. Реч.; Йа ти вùкам да си бùла прè пòла сàат, ти би вùдела дùрект кàко сè_прай мàнтийа. Мàнтийа смо прàйле оз чèрку. Реч.; Тỳ шту ви кàзъм прèй пèдесет гòде, шèсдесет, сàд да сум би нàшол (сега, ако бих намерил) у джумàйеòне, не знàе што е джумàйа. Рахов.
В книжовния български език с подобно значение често вместо условно наклонение се употребява бъдеще предварително време в миналото – напр.: Ако беше дошла преди половин час, аз бих те завела в кухнята...//аз щях да те заведа в кухнята...). Това съответства на общите тенденции в балканските езици (Асенова 2016: 63–65). Във формално отношение по-близки до посочените облици в косовските български селища са тези за бъдеще в миналото – ще съм чел. В диалектите в Кукъска Гора са отбелязани форми за бъдеще време в миналото, които би трябвало да се определят по-скоро като futurum preteritum – т.е. обща форма, която застъпва в еднаква степен съответните книжовни форми за бъдеще в миналото (ще съм чел), бъдеще предварително (щях да чета) и бъдеще предварително в миналото (щях да съм чел). В говора на с. Шищевец те се образуват най-често с частицата кʼе и форма за минало несв. време на спрегаемия глагол и проявяват характерното значение на условност: Òн кʼе ви прàвеше мỳабет (Той щеше да ви прави//Той би ви правил муабет) (Антонова-Василева 2016: 177–180). В говора на с. Борйе са отбелязани форми, които стоят по-близо до регистрираните в Косово. Те са образувани с частицата че и елово причастие: Кà_не. Ги йàдет, ма ùма му ф̀ъркаме со пòмпа, со хèл’е (отрова алб.). И че ги пòмпаме. Свè че ги тỳре на зèмна, че пцòйсале. Борйе.
По-специфични са случаите, записани в диалектите в Косово, в които със спомагателната форма би, която до този момент е регистрирана като неизменяема, се образуват конструкции, означаващи действие, извършващо се при определени (извънредни) условия в миналото – срв.:
Йа кат им прùчам то стàро нàшо врèме, знàйу йà пет-шес гòда, мàли сум бùл, га сму спàли гòре у планùну, па би запàлили агàн’, знàш? (когато бях малък и спяхме горе в планината и ако запалим огън//щяхме да запалим огън).
– Огàн’, жàр’, тỳрп, и бù, кат бù тàй агàн’ изгурèл свè òнай жàр (и когато//ако този огън изгори),
врỳчо, ми пàфует камèн’е, би изгрèале камèн’е врỳчи е онù (когато//ако загреят горещи камъни),
камèн’е онò ведрùцу ги кàжем, кòфу, то млèко дèту, от едèн пỳт òно млèко врùе, ту би трòшеле пършèш и ту би йèли (тогава бихме трошили// щяхме да трошим попора и бихме яли//щяхме да ядем). Рахов.
Òно тèсто, кат се жèне то би направùли, би тỳрили вàко еднò кàй ед̀ън (биха направили, биха турили// щяха да направят, щяха да турят) п̀ърс енò тèсто отдòле, пòсле сме имàли ми каймàк, каймàк от òфци, онè кàк живèат крàви_тù и се òптега и двèте имàйу велùку кòру. Каймàк твà велùку, дебèл каймàк. И тòй каймàк се стàви на вò тèстото у тепсùн’у и да се тỳри сàч гòре врỳч. Врỳч сàч и тò каймàк òно тèсто га посмỳче, га попùйе... Рахов.
Бихме могли да свържем тези примери със случаите на употреба на формите на миналите времена – мин.несв., мин.неопр., мин.предв. – с условно значение: Да можех само два реда да му пиша. За сбогом; Видял ли си ги веднъж, не ти се откъсват вече очите от тях; Да беше ни се обадил. Писъмце да беше ни пратил (Асенова 2016: 59, 60, 83 и др.). Освен това те напомнят и за начина, по който се образува бъдеще време в словенски език – с елово причастие и футурни енклитични форми от глагола biti: bomo brali (СЕГО 1994: 148).
Може да се приведат и други случаи на употребата на формите за условно наклонение в говора на с. Раховец: Прèй кът сум, йа по цèла нòч би сèдал окол нù <около овцете> и тò. Е`но йàгне, надòйено йàгне, дрỳга пòчне <да ражда>, цèла нòч. Цèла нòч би прòшол у штàлу (цяла нощ бих седял около тях... цяла нощ бих прекарал в обора).
В подобни случаи се употребяват и да-конструкции за изразяване на условност: А ùма сàгде òфце да сум ùшел куд нàм. Рахов. Този начин за изразяването на условност най-плътно доближава диалектите до системата на българския език.
От прегледа на формите за минали времена и тяхното значение в българските говори в Република Косово може да се направят следните изводи:
- формите на перфекта разширяват употребата си за сметка на простите минали времена. Тази особеност може да се обясни като влияние от страна на сръбски, но трябва да се има предвид, че тя е обща славянска тенденция;
- в говорите възникват прости форми за минало време, както в другите славянски езици;
- появяват се форми, близки до формите за условно наклонение и бъдеще време в миналото в българския език, образувани от формата би на спомагателния глагол съм и минало деятелно причастие.
БИБЛИОГРАФИЯ
Андрейчин 1957: Андрейчин, Л. Към характеристиката на перфекта (минало неопределено време) в българския език. – Езиковедски изследвания в чест. на академик Ст. Младенов. София, 1957, 57–64.
Антонова 2013: Антонова-Василева, Л. Нови данни за говорите от географската област Македония. Единството на глаголната система на българския език. – Исторически преглед, 2013, год. 69, кн. 3–4, 73–82.
Антонова 2015: Антонова-Василева, Л. Въпросът за мястото на инфинитива в българския език и българските диалекти в Гòра и Средска Жупа. – В: Лингвистиката: История, предизвикателства, перспективи. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. д-р Ив. Кочев. Благоевград: УИ „Неофит Рилски“, 56–63.
Антонова 2016: Антонова-Василева, Л. Диалектната система на с. Шищевец, Кукъска гора – един говор на границите на българската граматика. София: Мозайка, 2016.
Арнаудов 1993: Арнаудов, М. Пътешествия из Западна Македония. – В: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916. София: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, УИ „Св. Климент Охридски“, 1993, 159–171.
Асенова 2016: Асенова, П. Избрани статии по балканско езикознание. Под ред. на А. Иванова. София: АПП „Аля“, 2016.
Балан 1886: Балан, Ал. Теодоров. Западните български говори. – Периодическо списание, 1886, кн. XIX–XX, 146–213.
БДА. ОТ 2001: Български диалектен атлас. Обобщаващ том. I III. Фонетика. Акцентология. Лексика. София: КК „Труд“, 2001.
Златарски 1993: Златарски, В. Пътешествие из Македония. – В: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916. София: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, УИ „Св. Климент Охридски“, 1993, 36–69.
Кочева 2003: Кочева, А. За българския език в Косово. – Македонски преглед, год. XXVI, 2003, кн. 4, 133–140.
Мисирков 1898: Мисирков, Кр. Значението на моравското или ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров. – Български преглед, год. V, кн. I, 121–127, 1898.
Мисирков 1909: Мисирков, Кр. Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи). Одеса, 30.XII.1909 г. – В: Българска сбирка, 1910, 1911.
Младенов 1904: Младенов, Ст. За пограничните говори в Източна Сърбия, 1904. – В: Младенов, Ст. Избрани произведения. София: Наука и изкуство, 1904.
Младенович 2001: Р. Младеновић, Говор Шарпланинске жупе Гора. – Српски диjалектолошки зборник. XLVIII, 2001, 1–599.
Младеновић 2005: Младеновић, Р. Граматичка основа именица са номинативом множине на -и (мужи, синови, дедови, пруħи, jариħи) у jужнометохиjским и северношарпланинским говорима. – Jужнословенски филолог, LXI. Београд, 2005, 145–177.
Младеновић 2010: Младеновић, Р. Заменице у говорима jугозападног дела Косово и Метохиje. Београд, 2010, 12, Институт за српски jезик САНУ, 2010.
Павловић 1939: Павловић, М. Говор Сретечке жупе. – Српски диjaлектолошки зборник, VIII, 1939.
Реметиħ 2011: Реметиħ, Сл. рец. Радивоjе Младеновић, Заменице у говорима jугозападног дела Косово и Метохиje. Београд, 2010, 12, Институт за српски jезик САНУ, с. 472. – Српски диjалектолошки зборник, LVIII, Београд, 2011.
СЕГО 1994: Славянски езици. Граматични очерци. София: Изд. на БАН, 1994.
Селищев 1931: Селищев, А. М. Славянское население в Албании. София: МНИ, фототипно изд. от 1981.
УИЮСЕ 1986: Увод в изучаването на южните славянски езици. София: Изд. на БАН, 1968.
Цонев 1984: Цонев, Б. История на българския език. Т. I. София: Наука и изкуство, фототипно издание от 1940, 1984.
