Метаезикът на езикознанието не се разполага само в диадата форма – съдържание. (Гвишиани 2019). Метаезик обаче също така е и езикът, с който усвояваме и ползваме езика – експликацията на рефлексията на субекта, чрез която познаваме и изразяваме ведно, експликат на своеобразен авторефлексив, да кажем.
Употребите на термина „метаезик“ съставят парадигма. Тезата на Н. Б. Гвишиани има своеобразно продължение в изследването на М. А. Репринцева, която също е категорична, че метаезикът може да бъде и самият език – освен символи или логически структури. И за нея естественият език сам по себе си може да бъде метаезик и затова метаезикът също може да бъде предмет на лингвистично изследване.
Метаезикът не е само термини, но и графика. Разграничаването на метаезика и езика – обект в метаезика на лингвистиката е деликатна задача, защото общоупотребимата лексика, а и термините някак си се „разтварят“ (вж. Репринцева 2014: 232–237). Затова Репринцева обръща внимание на графиката като неразделна част от метаезика – таблица, схема, графика, графа, матрица и т.н.: „Графическите средства имат помощен характер и трябва да се съчетават с вербалните.“ (Репринцева 2014: 234). Тезата на Репринцева за съчетаването на графика и вербалност има ключово място в изследването на метаезика с методите на когнитивистиката.
Вариативността на пунктуационните знаци в края на изречението – точка, възклицателен знак, въпросителен знак, многоточие – проявява валидността на практика на интонацията редом с предикацията в нейната финалност като постижимост. От друга страна, не е без значение обстоятелството, че възклицателният и въпросителният знак са експликатори на модуса преди всичко и в определяща степен. Целта на изказване, казано иначе, е презентация на модуса по пътя му към когницията и креативността. На следващо място трябва да се отбележи, че в устна форма това е присъдено на интонацията, на гласа като фоника, което недвусмислено издава когнитивната „съкровеност“ на човешкото съзнание, на аз-а. Паралелността на дефинитивните признаци ангажира субекта и в неговата автокогниция, чиято референция изцяло принадлежи на модуса му като метаезик на вербално равнище.
Графичните вариации в края на изречението доказват категорично, че означеният край на предикативната структура като приключена за това граматическа оформеност не е независимо от интонационната завършеност, която специфично реферира модалността в нейния широк, в това число и дълбинен, когнитивен в същността, смисъл – модуса като импликативна когниция с вектор интро-. Присъствието на въпросителния знак, на възклицателния знак, на многоточието също така означават равностойността на дефинитивните характеристики, първо, комплексното им присъствие във всички случаи, второ, без субординация помежду им, трето, и извеждането им като коефициент – на всяка една от тях (характеристиките) при комуникативноперспективната валидация на единицата (предикация – изречение), четвърто. Затова синтаксисът има номенклатура интонационно построено въпросително изречение, наред с въпросителните думи, които са пълнозначни и непълнозначни пак и също заради модуса на субекта на езика, на аз-а, на човешкото съзнание, което само по себе си се поставя във фокуса на когницията и евристичността (доказват го себе (се/ си) – вж. Георгиева 2009). Въпросителните частици, както между впрочем и модалните – утвърдителни и отрицателни, са метаезик, след като определят сами по себе си статута на изречението като синтактична оперативна единица с комуникативна себестойност. („Между впрочем“ в предходното ни изречение е модусът и метаезикът ни като характеристика на текста ни на изследването. Автооблигация. Миниатюра на изследването и на авторството ни.) Парадоксът и тук – непълнозначни, но думи!, даже сами изречения, малко отстъп, но в същото време просто изчерпателност, е своеобразно доказателство за нашето изследване – модусът ги категоризира, а тази категоризация им придава статута на релевантни езикови единици, което дава основание да бъдат собствено метаезик. Ето нова позиция в синтактичната парадигма на метаезика като релевантен езиков, най-общо казано, параметър. Метаезикът безспорно е вербализирана форма на модуса като когнитивен феномен.
Ние смятаме обаче, че търпи когнитивна ревизия корелацията същински и несъщински въпрос. „Несъщинският“ въпрос е свръхсъщински всъщност (държим сметка за стилистиката в нашата експликация тук именно). Несъщинският въпрос и риторичният въпрос преди това са в парадигмата само и единствено на модуса, и то в най-тесния смисъл.
Когнитивният подход в синтаксиса на изречението обяснява парадокса „несъщински въпрос“.
Метаезикът в синтаксиса е и в изречение, което формалноописателният и функционалният метод номинират като въпросително по форма и възклицателно по съдържание. Това е провокацията, която метаезикът проявява, пунктуацията е неговият строг синтаксис с комуникативната му себестойност. Има и случаи, при които въпросителната дума не модулира и не формира въпросително изречение:
Например:
Ясен ли съм? (Т. Д. „Поразените“);
„Студент бил!“ (Т. Д. „Поразените“);
– Че как така? – удиви се Богиня. (Е. А. „Свети вълк“);
– Къде да съм? Тука. (Е. А. „Свети вълк“);
– Къде си ме довела!
– Защо си зарязал жена си ...бременна. Какво търсиш чак тука ... (Б. Б. „Преселението“)
Това се отнася и за многоточието в края на изречението. Този пунктуационен метаезик доказва неизчерпаността на модуса на колебанието за продължителността на информативността като пропозитивна стойност или пък на неудовлетвореността от количеството и/ или качеството на тази стойност. Среща на когниция и автокогниция или предизвикана евристичност, така да се каже.
Тук може да се отбележи, че в тези случаи модусът като свръхдълбинна семантика на модалността – повърхнинна, вербална категория, извежда пред скоби като релевантност модалността – от четирите дефинитивни признака. Редуването между интонация и модалност съответно в устна и писмена форма показва както равностойността на признаците, така и значимостта на пунктуацията като метаезик и вербализирана референция на модуса на субекта, на неговия метаезик.
Тази съвместност и дифузност между признаци и форми на презентация придава категоричност на когнитивния подход, в чийто „епицентър“ е човекът, субект на езика. Това от своя страна подчертава верификативната природа на пунктуацията като част от парадигмата на метаезика и сама по себе си метаезик, което недвусмислено я позиционира като технология на разбирането в комуникативната процесуалност, да я наречем – четене, писане, говорене, слушане.
Пунктуацията може да позиционира части от предикацията в една или друга тяхна категориална разположеност – еднородни или нееднородни части; обособени или просто части на изречението; обособени или вметнати части; вметнати части или части на изречението. Пунктуационният знак може да изважда части на изречението и да позиционира части на изречението.
Например:
Мария, тръгна ли навреме?
Тръгна ли навреме, Мария?
и
Мария тръгна ли навреме?
Тръгна ли навреме Мария?
В първия вариант имаме обръщение, докато във втория става въпрос за подлог (субект). Вариативността адресат и агент е право и потенция на модуса на субекта, а пунктуационният знак валидира това и експлицира метаезика, който преди това е на дълбинно равнище.
Затова така се греши при поставяне на запетая при обръщението. Ограждането му със запетаи, ако е сред частите на изречението, и съответно от едната страна – когато е в абсолютно начало или абсолютен край, съответства на тезата ни за метаезика като вербализиран модус на субекта на езика – продуцента на предикативни единици с комуникативна стойност. Това се доказва и от емотивните частици при обръщението като словоред, предвид на пунктуацията.
Единствено пунктуацията например е маркерът, който променя синтактичната позиция на именната семантика – обръщение или подлог, адресат или субект на действието. Метаезикът всъщност е релевантният критерий, който осигурява останалите дефинитивни признаци – предикативност или модалност и (при) константна граматическа оформеност:
Мария, Иван и Петър тръгнаха ли?
Иван и Петър тръгнаха ли, Мария?
Тръгнаха ли Иван и Петър, Мария?
и
Мария, Иван и Петър тръгнаха.
Тръгнаха Мария, Иван и Петър.
Тръгнаха, Мария, Иван и Петър.
Тръгнаха Иван и Петър, Мария.
Вариативността, която предлагаме за илюстрация на тезата ни за релевантния пунктуационен знак като метаезиков експликатор, е категорична. Когнитивизмът проявява определящото съзнание и самосъзнанието като съдържател на модуса в неговата автоевристичност и собствена креативност и подчертава, че останалото – комбинаторика от признаци на експликаторната диада мислене – език, е функция. Т. е. модусът е коефициентът, чиято вербализация е метаезикът в неговата парадигма, където е и пунктуацията и нейната единичност и самостойност едновременно в определени случаи.
Вариантите, предложени илюстративно по-горе, в случаите с точка (индикатив), са и доказателство за единствената релевантност на модуса, на метаезика във вида му пунктуационен знак (запетая) за изречението като синтактична единица с комуникативноперспективна стойност. Граматическата оформеност не служи за това в този случай. Индикативът като класическа, представителна презентация на модалността и интонацията са равностойно „разтворени“ в предикацията. Пропозитивната хомогенност е толкова безспорна, че предполага и налага метаезика за коефициент за комуникативна стойност – осигурява смисъла. Този случай с обръщението с подвластна на омонимията вариативност като абсолютна експликативност категорично доказва истинността на тезата ни за метаезика и пунктуацията.
На помощ е модусът. Единствено. Дори позицията е подвеждаща. Контактът е релевантен само с метаезика тук (за позицията, контакта и дистанцията като параметри на синтактичното отношение вече писахме).
Точно тази верификация извежда като релевантни дефинитивните характеристики на изречението.
Прилагането на когнитивния подход може да осигури стабилно езиково съзнание, което да функционира като езикова грамотност и висока култура – на комуникативно и социално равнище.
Формалният критерий налага инерция на аналогията, при която се анулират когнитивно-евристичните потенции и след тях и въобще комуникативната перспектива на езика. Това е една от сериозните причини, наред със субективните естествено също така за пунктуационните грешки. „Колебливото“ езиково съзнание не е „приучено“ неизменно да разбира същността на структуриране и съставяне на изречението, а е моделирано да държи сметка за лексикалните експликации – съюзи, съюзни думи, съчетания с тях. Затова поставя запетая или сляпо последователно (тогава изключенията са сигурните грешки, просто защото е вариативна лексикалната комбинаторика въобще), или просто многото съюзи и вариативността го затруднява като памет за този регистър и то не поставя запетая, където е необходимо. И се стига до парадокси да се поставя запетая между подлога и сказуемото при разширен състав и предикация сред предикация, разположена като поредност на експликаторно равнище.
Модусът е и вътре в границите на отделната предикация например. Това са случаите, когато една и съща верига от семантики, лексеми, синтактични позиции могат да са например еднородни или нееднородни части. Кой е модулаторът на тази вариативност, която превалира в различен смисъл? Човешкото съзнание, субектът на езика и неговият модус към сегмента реалност:
Например:
Чака ни хубав, слънчев ден.
Запетаята експлицира модуса на продуцента, че денят е хубав и е слънчев поотделно – от различана позиция на субекта, с различна модулация за характеристиките сами по себе си.
Т.е. модусът може да определи като хубав слънчевият ден, но това означава, че слънчевият ден може и да не е хубав. Възможно е, ако субектът модулира друга презумпция за хубав ден, климатичната характеристика „слънце“ да не удовлетворява субектността като оценка за деня като хубав:
Чака ни хубав слънчев ден.
Модулацията валидира например и други синтактични категории в рамките на предикацията. При обособяването именно и само модулацията отделя дума или израз като обособени – с друга, натоварена интонация:
Пристигна навреме – отговорен и някак вглъбен. Пристигна отговорен и някак вглъбен навреме. Навреме пристигна отговорен и някак вглъбен.
Кой обособява, кой позиционира, кой интонира всъщност? Това, разбира се, е субектът на езика и неговият модус да съзнава, че познава извън себе си, но и самия себе си.
Мелодията от пианото – с финес и уют – изпълваше салона;
Мелодията от пианото с финес и уют изпълваше салона.
Модусът интонира, акцентира, позиционира даже, но и в трите варианта презентира преди всичко себе си като евристична креативност. В подкрепа на тази ни теза е фактът, че се обособяват само части, които не участват в структурирането на предикативната връзка. В това число и допълнението като вече уговаряна по-горе в това изследване неразделна семантична валенция от предиката. Това е пропозитивната когнитивна интеграция на субекта, за която той изразява отношение – съзнателно или не – модулира.
Онова, което трябва да се отбележи като предизвикателство за анализ, е последователното отбелязване на особения статут на тези части. Първо – не са части на изречението в никакъв случай, въпреки че смислово се отнасят към изречението. Второ – генерират в някаква степен предикативност. Дали е остатъчна – редуцирани изречения, или е прототипна – перспектива за изречение, е въпрос на методология на изследването. Във връзка с това, трето, не могат да се обособяват частите на субектно-предикатната структура, в това число естествено и обектът като предикатна семантична перспектива (второ глаголно лице).
Тезата за обособените части като „особен синтактичен тип, зависим и самостоятелен едновременно, изразяващ загатната предикативност“ (Георгиева извел когнитивният анализ в случая.
Преди да продължим, трябва да се подчертае разбирането ни за същността на предикацията като основна връзка в структурирането на изреченската единица. Т.е. няма отговор дали модулирането на субекта на езика се е случило, или предстои. Тази последователност, която не може да ни се подскаже като първо и второ, е точно заради свръхимплицитността на модуса, съзнание за съзнанието, подсъзнание, черна кутия.
Така е и при вметанатите части – друга експликация в парадигмата на метаезика, на неговия синтаксис на вербално равнище. Значимостта на тезата ни се съдържа в прехода от части на изречението във вметнати части. Кой извежда от състава на изречението непрякото допълнение и го поставя в позиция на вмятане? Например:
Те, според мен, се колебаят всеки път, когато трябва да се вземат решения по важни въпроси;
и
Те според мен се колебаят всеки път, когато трябва да се вземат решения по важни въпроси.
Интонацията и модусът отдръпват според мен – метаезика – от изреченския състав и го поставят встрани от него в обособената позиция на наблюдателя – на модуса като метаезик на автокогницията и автоевристичността. Субектът се извежда от състава на пропозиционността и се съполага в състава на модуса, на метаезика. Вметнатата част не е част на изречението, а е част при изречението, с изречението, която съполага продуцента на предикацията в неговата метапозиця – на модулатор, на креативност спрямо себе си.
Тук може да се помисли за смесването на пластовете и за склонността да се приеме, че вметнатите части – думи и изрази, а и цели предикации, усложняват простото изречение. Ние смятаме тази терминологизация за еклектична в известна степен и затова донякъде и неточна. Вмятането е експликация на модуса редом с изречението, до него, с него, при него, както вече се писа, но не вътре в него. Тези части са експликатори на субекта в неговата модулация и са негов метаезик. Езикът на субекта за езика, с който познава.
Вариант Те – според мен – се колебаят всеки път, когато трябва да вземат решения по важни въпроси може да съществува като пунктуационна верификация. Защо например да не е валидно степенуването – запетая – тире – преди това отсъствие на пунктуационен знак – като парадигма – както е валидно на предикативни граници? Няма контрапункт, който да не позволява по-категоричното интониране на непрякото допълнение до обособяване и извеждане по тази линия от състава на предикативната единица в съпозицията на модуса като паралелен език, като метаезик – език на субекта за езика от субекта.
Във всеки от трите случая семантиката като дълбинност е една и съща – тя реферира субекта, който продуцира пропозиция. Интонацията и акцентът на модуса с пунктуационна маркираност извеждат субекта извън предикацията и го съполагат до нея. Това вече не е част на изречението, не е и част от изречението. Това е модус при него, заедно с него. Метаезик.
Следва специално внимание защо с лекота се категоризира усложнено просто изречение и доколко е оправдана тази категоризация. Да оставим настрана оксиморонността. Просто трябва да се държи сметка за действието на критериите. Изречението е просто. При него обаче се съполага метаезикът на субекта като негов модус. Тази паралелност на вербализацията – „при“ – е сложна като форма до формата, с формата. Дори и необозначени с пунктуация, тези думи и изрази във всеки случай презентират модуса на субекта – може би, изглежда, като че ли, сигурно, първо, от една страна и т.н.
Има още една модификация, например. Те могат още по-силно, встрани да се отведат и да следват изречението. Такъв е случаят с присъединените части:
Може би така трябва да се постъпва.
Така трябва да се постъпва, може би;
Така трябва да се постъпва – може би.
Така е и при присъединените части като случай от синтаксиса на метаезика, който дори се подава на вариативност по отношение и заради позицията. Позицията всъщност е релевантен критерий за синтактичната парадигма на метаезика.
Интонирането и модулирането с пунктуацията подреждат обособените, вметнатите и присъединените части в парадигма на метаезика, който вербализира модуса като дълбинност на субекта в неговата автоевристичност. Степента на интониране и модулиране, степента на евристичност и креативност подреждат парадигмата. Тези части не усложняват изречението като синтактична единица. Те усложняват изречението като когнитивна характеристика, като вербализация, като модулация преди това и вътре в неговата креативна стойност спрямо комуникативната перспектива. Сложността е в свръхдълбинната семантика, а не в предикацията. Сложността е именно в метаплана и затова е метаезик. Затова и пунктуацията го експлицира, а естествено в устната форма релевантен е гласът, фоничната експликация на аз-а, който креативно поставя себе си в епицентъра на когницията като част от автоевристичността, съевристичност.
Онова, което може да препозиционира едни и същи думи и изрази в границите на едно и също изречение като обособени, като вметнати или като присъединени части (последните два вида като вариативни и помежду си), дори да изведе модуса от сложно постигната предикация в присъединяване към вече останала в класическа форма предикация, е метаезикът ведно с графиката му – пунктуацията.
Усложняването се изразява в доминантата на метаезика за сметка на езика. Доминиращият метаезик може да се предицира и да премодулира изречението като предикативна конструкция. Т.е. терминът усложнено просто изречение е коректен, ако се прочете когнитивно, с когнитивен методологически подход, при който се държи сметка за позицията, контакта и дистанцията като елементи от синтактичния когнитивен код. А и защото строго формалният критерий – една предикация, е налице. Хипотезата не може да се терминологизира. Ето метаезик в действие собствено тук в изследването ни. Изречението е с доминиращ метаезик, който усложнява експликативността със своето собствено експлициране. Доминацията предполага предицирането като последна структура на експликацията.
И още нещо. Дори когато това извеждане от състава на изречението, от състава на предикацията като единица е толкова категорично, че премине отвъд – като отделна, друга предикация, то тази предикация при вметнатите части е метаезик – менталност най-общо – презентация на субектността, най-общо казано.
И в двата случая обаче позиционирането на метаезика е вариативно и заедно с това превалиращо модела.
Метаезикът е феноменът, който може да изведе части на изречението вън от неговия състав и да ги съположи като експликация единствено и подчертано само на когнитивния модус на субекта на езика.
БЕЛЕЖКИ
- Алексиева, Ел. Свети вълк. Факел експрес. 2018.
- Биолчев, Б. Преселението. Книгоиздателска къща „Труд“. 2018.
- Димова, Т. Поразените. Сиела. 2019.
БИБЛИОГРАФИЯ
Гвишиани 2019: Гвишиани, Н. Б. Язык и дискурс науки. URSS. 2019. 314.
Георгиева 2009: Георгиева, М. Синтактични аспекти на гносеологическата недостатъчност. Дефицити на предикацията. Унив. издателство „Св. Климент Охридски“. С., 2009.
Репринцева 2014: Репринцева, М. А. Понятие метаязыка и его трактовки. Вестник ТвГУ. Серия „Филология“. 2014. № 2. 232–237.
