В една неотдавнашна статия (Лакова, Коева 2021), озаглавена „Професор доктор на филологическите науки Йордан Пенчев, 12 февруари 1931 – 16 февруари 2005“, фигурира следното твърдение относно чествания в тази публикация езиковед: „С важно значение е и статията [на Пенчев] „Перфект и превръщане в перфект“ – Втори международен конгрес по българистика, т. 3. Съвременен български език, 1987. В нея се подчертава, че формата четял е не принадлежи към спрежението в перфект, а е умозаключителна форма“.
Твърдението е драстично по неистинността си. Всъщност в статията си Йордан Пенчев, анализирайки перфекта, заявява точно обратното: „формите от типа на четял е са перфектни, и то не само формално“ (Пенчев 1987: 471). И това изречение представя в синтезиран вид разбирането му, солидно аргументирано в статията, че формите от типа съм + елово причастие, независимо дали употребеното в тях причастие е аористно или имперфектно и наричани конклузив (наричани още предположителни, умозаключителни и пр.), могат и трябва да бъдат разглеждани като перфект, най-малкото защото начинът на образуването им е аналогичен. И, както се посочва в една друга публикация отпреди десетилетие и половина (Тодорова 2010), конклузивна семантика безспорно имат всичките форми от типа съм + елово причастие, независимо дали причастието е аористно или имперфектно. Грешката на авторките на статията за Пенчев, които му приписват нещо, което той изобщо не е казал, а дори нещо повече – всъщност е казал точно обратното, според мен не е случайна. Защото е част от една порочна практика в описанието на българския език от страна на едно голямо мнозинство в българистичната общност.
Преди осем десетилетия Андрейчин (1944: 237) лансира твърдението: „Формите за минало неопределено време [перфект] са сложни и се образуват от минало свършено действително причастие на дадения глагол (напр. плел […] и сегашно време на спомагателния глагол съм“[1]. Другояче казано, тъй като според Андрейчин перфектът в българския език се образува само от аористни причастия, това означава, че перфект не се образува от имперфектни причастия. А оттук следва, че глаголни форми като плетял е, пиел е, пеел е, работел е, борел се е, четял е, и пр. не са перфект, а нещо друго. Това твърдение относно перфекта със сигурност е изглеждало странно и дори екзотично за тогавашната българистична общност – защото драстично се различава от начина, по който водещите граматици от онова време (между 1920-те и 1940-те г.) разглеждат образуването на перфекта (вж. по-подробно Младенов 1927; Костов 1939; Попов 1941). Според тези трима авторитетни езиковеди, образуването на перфекта в българския език се реализира и чрез аористни, и чрез имперфектни причастия. А защо в граматиката на Андрейчин не е така? Парадоксално и направо абсурдно, отговор на този или друг подобен въпрос в българското езикознание няма – и то няма вече осем десетилетия! На читателя му остава да мисли, че перфект не се образува от имперфектни причастия, просто защото ... не се образува. За необяснимата и тотална липса на аргументация в нелепата теза на Андрейчин, вж. Кабакчиев (2022а: 36).
Както добре е известно, всъщност гореописаното твърдение съвсем не е единственото изказано от Андрейчин, което е спорно, невярно или грубо невярно. През 1954 г. този иначе считан за ерудиран българист и учен обявява Сталин, най-кървавия диктатор в историята на човечеството, за езиковед (Андрейчин 1954; вж. за това Кабакчиев 1999). Актът на Андрейчин няма как да се определи другояче освен като фалшификация: не може един всеизвестен на целия свят тогава (1954 г.) диктатор и кръволок да бъде обявяван за езиковед. Затова актът може би трябва да се разглежда по-скоро като опит за фалшификация. Днес всички знаем прекрасно, че халюцинациите на Андрейчин и останалата комунистическа българистична групировка през 50-те години на 20 век, че Сталин бил езиковед, а лингвистиката била сталинистка наука (Андрейчин 1954), нямат нищо общо с науката. Те могат да бъдат обект на научно изследване единствено от позициите на психиатрията!
Но да се върнем на лингвистичната проблематика. Твърдението на Андрейчин от 1944 г., че перфект не се образува от имперфектни причастия, въпреки пълната му немотивираност, постепенно бива прието в българистиката едва ли не като неподлежаща на съмнение даденост. Причините? Те са трудно обясними! Защото, първо, ако приемем, че до падането на комунизма в България на 10.11.1989 г. българистите и изобщо българите са се страхували да се противопоставят – дори и само словесно, на който и да е сталинист, след тази дата и до днес, вече в условията на демокрация, те би трябвало да могат да използват здравия си разум (който би трябвало да имат) и да отхвърлят умопомрачителното по нелепостта си твърдение за Сталин като учен, както и онова особено значимо за българистиката: за начина на образуване на перфекта. Жалката истина обаче е, че до ден днешен от сталиниста Андрейчин, виновен заедно с безброй други за налагането на сталинизъм и комунизъм в България, не само не е потърсена сметка – с незначителни изключения (вж. Кабакчиев 1999), но дори, нещо повече, институт при БАН е кръстен на името му в грубо противоречие с българското законодателство[2]. Второ, изненадващо, тезата му, че перфект не се бил образувал от имперфектни причастия, отнасяща се до основна граматическа характеристика на българския език, вместо да бъде анализирана и преценена като невярна, постепенно през годините се налага като официална и днес дори присъства в повечето български граматики (Андрейчин и съавт. 1977; Маслов 1982; ГСБКЕ 1983: 318; Георгиев 1991; Куцаров 2007; Ницолова 2008; Пашов 2013). Нещо повече, нелепостта относно съм + елово имперфектно причастие като неперфект и само конклузив се лансира дори като „научна теза“ в голяма поредица публикации (напр. Алексова 2003; Маровска 2005; Чакърова 2012: 200–202; Русева 2024: 211). Цели осем десетилетия едно неаргументирано и порочно обяснение на перфекта е официализирано в българистиката – ако не се броят няколкото „дисидентски гласа“ (Линдстет 1985, Ро Хауге 1999, Тодорова 2010, Кабакчиев 2020а; 2020б; 2021; 2022а; 2022б). Голяма поредица статии от последно време с драстична критика на тезата, че перфект не се бил образувал от имперфектни причастия и доказващи на базата на теорията на композиционния вид и на различни други модерни разбирания в езикознанието, че функционирането на перфекта е тясно свързано с употребата и на двата вида причастия – аористни и имперфектни (Кабакчиев, ibid.), остава вече години без каквато и да било реакция. Българистичната общност се оказва сляпа, глуха и няма пред убийствената критика на едно основно за българистиката твърдение: немотивирано, невярно, лансирано преди осем десетилетия и поддържано и до ден-днешен от голямо мнозинство! А в случая с обсъжданата тук статия на Лакова и Коева (2021) българистичната общност очевидно толкова силно е повярвала на нелепото обяснение на перфекта и така страстно го е взела присърце, че чак през 2021 г. се оказва напълно неспособна да прозре нещо иначе написано черно на бяло, а именно, че и друг българист, Йордан Пенчев, отхвърля тази теза![3]
И така, порочното обяснение на образуването на перфекта изобщо не е споделяно от тримата изявени граматици от първата половина на 20 век Младенов, Костов, Попов, както и от четирима българисти от по-ново време: Линдстет, Ро Хауге, Тодорова, Кабакчиев. И днес се оказва – или по-точно по една случайност се разкрива, че това невярно обяснение е отхвърлено от още един българист от недалечното минало: Йордан Пенчев. Но защо фактът досега е оставал извън вниманието на езиковедите? Защото най-вероятно е бил целенасочено прикриван! И днес, когато е налице статията на Лакова и Коева (2021) за Пенчев с изразеното в нея грубо невярно твърдение, че Пенчев бил привърженик на тезата, че формите от типа съм + елово имперфектно причастие не са перфект, голата истина за неистинността му вече е публична. Но невярността на твърдението ражда и една огромна несправедливост спрямо член на българистичната общност – трудно поправима.
Според мен в създалата се ситуация и в съответствие с принципите на етиката в науката, първо, следва да се потърси обяснението на втората от двете авторки за „грешката“ в статията[4]. Тя според мен не е случайна. В българската Уикипедия се посочва, че Йордан Пенчев е бил научен ръководител на дисертацията на втората авторка. И тя, оказва се, не знае какви са разбиранията на Пенчев в една от най-проблематичните граматични сфери на българския език. Второ, по-съществено, към тримата граматици от първите десетилетия на 20 век и към четирите дисидентски гласа известни до днес и поддържащи, че перфект в българския език се образува и от аористни, и от имперфектни причастия, сега ще трябва да се прибави и гласът на Йордан Пенчев. Той правилно определя глаголните форми от типа съм + имперфектно елово причастие като перфектни – в драстичен контраст с едно голямо мнозинство. Позицията му по проблема е останала неизвестна в българистиката цели четири десетилетия, защото вероятно е била умишлено прикривана. А накрая му е приписана дори обратната позиция – която той не е поддържал. Налице е огромна несправедливост спрямо учен, която незабавно трябва да бъде поправена! Ако изобщо това е възможно!
БИБЛИОГРАФИЯ
Алексова 2003: Алексова, Кр. Удостоверителен перфект или умозаключителен аорист – от теоретичните основи към преподаването на чужденци. – В: Публикации от Юбилейната научнопрактическа сесия „40 години ИЧС“, София, издание на CD-ROM Disk, 60–66.
Андрейчин 1944: Андрейчин Л. Основна българска граматика, София: Хемус АД, 1944.
Андрейчин 1954: Андрейчин, Л. Слабости в езика на нашата публицистика. Български език 3, 1954.
Андрейчин и съавт. 1977: Андрейчин, Л., Попов, К., Стоянов, Ст. Граматика на българския език. София: Наука и изкуство, 1977.
Георгиев 1991: Георгиев, С. Българска морфология. В. Търново: Абагар, 1991.
ГСБКЕ 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. Том 2. Морфология. София: БАН, 1983.
Кабакчиев 1999: Кабакчиев, К. Такова беше, и е, времето: лингвистиката като инструмент за политическа пропаганда. В: Глескер, В., Дозер, М., Йорданова, Л. (ред.). 10 години промяна в Източна Европа. София: Буллекс, 397–406, 1999.
Кабакчиев 2020а: Кабакчиев, К. За някои от фундаменталните грешки в българските граматики: мнимата липса на самостоятелна употреба на имперфектното деятелно причастие. Език и литература 2020, 12, 179–194.
Кабакчиев 2020б: Кабакчиев, К. Необходима корекция в българската индикативна темпорална парадигма: перфект се образува и посредством имперфектни причастия. Български език и литература, 2020, 62(5), 526–537.
Кабакчиев 2021: Кабакчиев, К. Нова концепция за българския сегашен перфект: изпълнява структурни функции, изразява несвидетелственост. Studia Philologica Universitatis Velikotarnovensis, 2021, 40(3), 207–218.
Кабакчиев 2022а: Кабакчиев, К. За някои характеристики на българския перфект и миналите причастия, главно през призмата на композиционния вид. Българска реч, 2022, 28(1–2), 35–45.
Кабакчиев 2022б: К. Kabakčiev, K. Concerning imperfect participles in the formation of the Bulgarian present perfect and the non-witnessing of its third-person forms. Proglas, 2022, 31(1), 32–41.
Костов 1939: Костов, Н. Българска граматика. София, 1939.
Куцаров 2007: Куцаров, И. Теоретична граматика на българския език. Морфология. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2007.
Лакова, Коева, 2021: Лакова, М., Коева, С. Професор доктор на филологическите науки Йордан Пенчев (12 февруари 1931 – 16 февруари 2005). Български език 2021, 68/2, 126–132.
Линдстет 1985: Lindstedt, J. On the Semantics of Tense and Aspect in Bulgarian. Helsinki: Helsinki University Press, 1985.
Маровска 2005: Маровска, В. Новобългарският перфект: функционални метаморфози и теоретични предизвикателства. София: Ромина, 2005.
Маслов 1982: Маслов, Ю. Граматика на българския език. София: Наука и изкуство, 1982.
Младенов 1927: Младенов, С. По въпроса за praeterita indicativi в българския език. В: Symbolae gramaticae. In honorem Ioannis Rozwadowski. Volumen I. Kraków, 1927, 205–215.
Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008.
Пашов 2013: Пашов, П. Българска граматика. София: Хермес, 2013.
Попов 1941: Попов Д. Българска граматика. София, 1941.
Пенчев 1987: Пенчев Й. Перфект и превръщане в перфект, Втори международен конгрес по българистика, т. 3. Съвременен български език, 1987. София: БАН, 468–474, 1987.
Ро Хауге 1999: Rå Hauge, K. A Short Grammar of Contemporary Bulgarian. Bloomington, Indiana: Slavica Publishers, 1999.
Русева, 2024: Русева, И. Значението „възможност“ в съвременния български език. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2024.
Тодорова 2010: Тодорова, Б. За някои употреби на миналите деятелни причастия в пресата на Югозападна България. В: Юбилеен сборник на Филологическия факултет. По повод 75-годишнината на проф. д-р Иван Кочев. T. 2. Благоевград, 72–79, 2010.
Чакърова 2012: Чакърова, К. Към въпроса за аспектуалната характеристика на българските минали причастия. 40 години Шуменски университет 1971–2011. Сборник научни трудове от Националната конференция с международно участие. Шумен, 200–210, 2012.
