Резюме: Авторството е основополагаща величина за достоверността на медийния дискурс. Отговорността пред езика е феноменът на авторството. Транслацията на езика в орбитата феномен – онтология – власт – концепт определя когнитивната ни памет. Властта на езика едновременно налага и подчинява авторското собствено име. Достоверността е номинираният със собствено име модус. Фалшивата новина е дебалансиран откъм субектност модус, който обезсмисля въобще езиковата конструкция и така имитира комуникативност.
Ключови думи: авторство, собствено име, когнитивна архитектура, фалшива новина, модус, дейксис, творческо име, псевдоним
Граматиката е част от властта на езиковата феноменалност. Доказателство за това например е когнитивният паралел между личното местоимение за първо лице, единствено число `аз` и собственото име в съответната субектно-предикатна структура (изречение), от една страна, и авторството като основополагаща величина за достоверност. Когнитивният паралел се разполага в комуникативната перспектива. Авторството всъщност е първото лице в комуникацията, а достоверността е контрапункт на фалшивата новина – феномен с отрицателен знак с особена релевантност в медийния дискурс например. Валенциите на авторството всъщност са сигурното средство за недопустимост на фалшивата новина като деструкция на словото в публичната среда. Отговорността пред езика е феноменът на авторството – не просто концепт, но според нас основополагащ концепт в когнитивния свят на homo sapiens.
Формата – `аз` или т.нар. авторско `ние` не е единствено територия на граматиката. Времето и акцентите на глобалния цивилизационен оборот и информационния обмен отнемат допустимостта на авторското `ние` като стилизирана скромност на `аз`-а. Метатезата на скромността като анонимност днес създава безнаказано фалшивата новина и руши технологията на споделената през двоичността `аз` – `ти` когнитивна потребност в писане – четене и/ или говорене – слушане. Това поставя във вниманието на анализа на проблема с фалшивите новини лингвистичната експертиза за употребата на дейксиса като компромис на номинирането на автора, на адресанта в медийния дискурс. Етимонът на дейксиса вече е компромис и в този смисъл препятства донякъде отговорността пред езика на продуцента на текста, на носителя на езика в адресантната му позиция. Собственото име обаче е гаранция за недопустимостта на фалшивата новина в медийния оборот на словото. Парадигмата от предикатните лица, или глаголните лица – общо граматическите лица, и собственото име на адресанта е началото и краят на истината в медийния когнитивен аранжимент. Тук всъщност се инкорпорира отговорността пред властта на езика.
Анализът на основата на този когнитивен паралел е миниатюра, която представя наистина властта на езика в проекцията на неговата функционалност като дейност на носителя му – homo sapiens. Властта на езика едновременно налага и подчинява авторското собствено име по отношение на парадигмата `лице` в текста. Т.е. достоверността е номинираният със собствено име модус. Обратното – заместването с дейксиса е дебалансиран откъм продуцентство модус, чийто субект се анонимизира някак в деперсонализирания дейксис. Модусът превежда субектността като лице в граматиката. Може да се каже, че фалшивата новина е дебалансиран откъм субектност модус, който обезсмисля въобще езиковата конструкция и така имитира комуникативност. Имитацията на комуникативност е отсъствие на истина. Синонимът на това отсъствие е взлом в когнитивния ни свят. Фалшивата новина е етикетът на отсъствието и взлома, всичко вкупом. Този естествено порочен кръг в когнитивната орбита на носителя на езика в неговата дейност с езика представя непреодолимата диалектика на в диадата когниция – език.
Авторството е когнитивно-комуникативното средоточие на Аз-а като феномен и граматика. Затова лингвистичната експертиза е не само средство за откриване и разобличаване на фалшивата новина, но и начин да не се създава и допуска тя. Генеалогията на фалшивата новина минава през своеволието в употребата на езика. Панацеята е прецизността в употребата и разбирането за тази употреба като отговорност пред властта на езика.
С визията за концептите на аз-пространството и определянето на когнитивната памет на тази основа се търси транслацията на езика в орбитата феномен – онтология – власт – концепт и пак отначало. Кръговостта е технологията на властта на езика и представителна експликация, така да се каже, на неговата конституирана институционалност естествено. Трябва да се прави, разбира се, разлика между аз-пространството и Аз-а като носител на езика и негов продуцент. В аз-пространството естествено се съдържат феномените, които представят когнитивните приоритети и потенции, докато Аз-ът е експликацията на тяхната единица мярка като аранжимент и претенция. Аз-ът обаче е авторството в оригинал, своеобразна автодеиктичност, условен дейксис. Условността е именно в авторството, спрямо което собственото име е някак си вторично. Основанието ни за тази теза е конструкцията
`Аз съм (собственото име)`.
Но ако разменим местата
`(собственото име) съм`,
след `съм` е точка. Нищо повече след `съм` не може да следва. Предицирането, информативността е затворена, изчерпана, защото `съм` е предикатът, който ни проектира във времето и пространството като субект от действителността. `Съм` е предикатът на нашето съществуване, езиковата експликация на битието ни. Доколкото `съм` предицира собственото име в абсолютно начална позиция, субектната позиция пред `съм` означава резултат от метатеза, след като може да се намира и след `съм`, ако пред `съм` е `Аз-ът`.
Името е в обектна на `Аз`-а като експликат на субекта на езика позиция, и то в автопредикацията, в първенстващата за него предикация, тъй като името е в позицията на първа предикация, предикатно име. Паралелизмът между `Аз`-а и името като автономинация и номинация, но все през предикацията и обектната позиция в тази предикация на името именно като предикатно име са прототипът на комуникативния акт, на комуникацията като феномен, както е феномен и езикът преди това.
Предикацията като езикова функционалност обяснява местоименната форма `аз` въпреки автоекспликацията от субекта на езика. Тук е налице парадоксалност в категоризирането на `аз` като местоимение точно заради тази автоекспликация като езикова форма от самия говорещ, субект на езика в процеса на неговата функционалност като рефлексиращо съзнание. Затова е първото лице – във и за комуникативната перспектива на изречението. Употребата на езика в действие, като акт, е основанието субектът му да се брои като първи. Лицето затова е първо измежду всички възможни субекти, лица в реалността. Освен това трябва да се отбележи, че името на лицето не е негов езиков акт.
Лицето се автономинира в езика с `аз`. Това е единият аргумент да приемем под условие местоименността на `аз` и да приемем като компромис паралелна номинация, но не и вторична, каквато е философията на категорията `местоимение`.
Другият аргумент за това е въпросът
`Как се казваш?`,
на който отговорът е името на съответното лице, по принцип носител на езика и негов субект. `Се` формата на `казвам` във второ лице, а и в първо (`казвам се`) също препраща към екстраекспликацията `име` в езика спрямо `аз`. `Аз`- ът е в обектна позиция (`се` – `себе`) по отношение на името, защото то не е негова собствена езикова експликация. Езиковата експликация `име` е с друга субектност на езика в действие.
`Как се казваш?`
и
`Казвам се` ...
са метафора на езика в неговата комуникативна миниатюра. Например:
`Аз съм, Страхиле.` (Ел. Алексиева);
`И да не ми е името Богиня` (Ел. Алексиева).
В тези две предикации и в тяхната логическа подредба, както и в илюстративните експликации, освен структура, се синтезира прототипът на комуникативния акт, на езика в действие, като функционалност. Граматиката на тези две предикации е метаезикът на комуникативния акт, но и метафора на корелацията език – реч. Синтезът между лексикалната семантика на `казвам` и граматиката на предикациите
Как се казваш?
и
Казвам се ...
извеждат параметрите на комуникацията като феномен:
първо, говоренето, акт на артикулиране, на материализиране в език (`казвам`)
и,
второ, въпрос като технология на познаването, на търсене на информация, но и като подтик към говорене (семантиката на `казвам`). Казването е концептът на комуникацията, на предикацията като неин логически прототип. Казването е говоренето, затова е е метафората на език – реч, както вече казахме по-горе.
Точно конструкцията
`Аз съм (собствено име)`
е езиковото доказателство за аз-пространството и за авторството като феномен на медийния дискурс, негов концепт, може да се каже. Езиковата експликация на авторството обаче винаги и неизменно е собственото име, чиято когнитивна дълбинност, или прототип, да кажем, е `Аз`-ът като субект на езика, като носител на езика, като продуцент на когнитивни потенции и претенции.
Въпросът за авторството е феноменален, първо, и институционален априори, второ. Предвид на това законът за авторското право е твърде важен и, както е видно от институционалната ни реалност, някак си все „костелив орех“ по една или друга формална, а защо не и неформална причина. Нека да се подчертае, че авторството е основополагащ концепт в модерната концептосфера. Авторството е част от езиковата онтология като прототип на аз-пространството и когнитивната памет в тяхната феноменална единичност. `Аз`-ът и собственото име – в техния взаимозаменяем кръгооборот относно `съм` – са езиковата експликация на властта на носителя на езика в неговата дейност с езика в единица мярка, нейна представителна номинация.
Авторството е основополагащ принцип във всеки дискурс – структуриращ неговата власт по силата на езика и във и със езика. Диалектиката на авторството съдържа както авторското право, така и авторската отговорност пред езика заради властта, която той делегира. Вторият структуроопределящ принцип – свободата на словото. Важно е да се каже, че тези два принципа са кумулативно свързани и на тях се дължи силата на всеки дискурс, което е прототип на броенето първа, втора, трета и „четвърта“ (метафора на медията) власт. Силата на кумулативната връзка е гаранцията срещу фалшивата новина и дезинформацията.
Инкриминираното до и във анонимност авторство е депо за фалшива новина, първо, и дезинформация, второ. Тези два антифеномена от гледна точка на езика като феномен и като онтология, взети заедно, деструктурират гражданското съзнание и държавността и затова са посегателство и срещу езика в крайна сметка. Т.е. тази отрицателна парадигма от неистини е ирационална величина, псевдореалност. Дезинформацията е антиезикова несъщност, която е война срещу човешкия разум в неговата екзистенциална функционалност – мисленето.
Принципът на авторството и неговата езикова експликативност със собственото име като субект на този институт предполагат регистър на аз-пространството, да кажем – също като параметър от съдържанието на нормативния текст. И тъй като правото и отговорността на авторстовото произтича от езика и е пред езика, важно е да се държи сметка за нормата на езика в нейната качествена и количествена измеримост и изчерпателност. Силният медиен дискурс се създава от езиково образовани автори. Първичният институт на властта в медийния дискурс е книжовният език в неговата прецизна и прецизирана нормативност. Правопропорционална на тази нормативност е и властта на медията, т.е. силата на „четвъртата“ власт. В нея се разполага естествено със същата закономерност и свободата на словото като огледален образ на авторството като право и отговорност в диалектическа взаимовръзка помежду им. Авторското право и свободата на словото са двете страни на силата на „четвъртата“ власт. Ако една от тези две страни отсъства или е отнета, то тази власт е обезсилена и е превърната само в етикет без съдържание.
Тук е мястото да се отбележи когнитивната архитектура на собственото име като специален езиков ресурс във властта на всеки дискурс (медиен, научен, артистичен, въобще публичен). Собственото име на Аз-а, разположен в адресантността въобще, е релевантен параметър. Неслучайно авторството „ръкополага“, така да се каже, феномена `творческо име`, както и `псевдонима` като артистизъм на името.
В така предложения анализ на авторството от гледна точка на неговата граматика – и като морфология, и като синтаксис, се съдържа механизмът за недопустимост на фалшивата новина и за разобличаването ѝ, ако все пак е пропусната в комуникативната мембрана като псевдокогниция.
Ако институтът `авторство` не е осигурен с властта на езика, е отворен пътят на фалшивата новина или на плагиатството например. Фалшивата новина е доказателство за предадения от медийния Аз език – силом или от безпомощност, няма значение. Фалшивата новина е „меката сила“ на взривената през неовладяния като образованост език национална идентичност и уязвена затова субектност. В увертюрата на изкуствения интелект тази „мека сила“ се нарича хибридна атака. И в двата случая става въпрос за стратегически проблем. Медийният дискурс страда от недоуплътнена с актуални концепти когнитивна креативност и е в риск да съгражда езикова памет:
„България е най-уязвима на дезинформация сред страните в ЕС: „България се нарежда последна сред страните – членки на ЕС, и заема 33-то място от общо 41 държави, включени в класацията на Индекса на медийната грамотност за 2022 г. [...] Индексът на медийната грамотност [...] оценява потенциала за устойчивост срещу фалшиви новини, като използва показатели за медийна свобода, образование и доверие в хората. Индикаторите за свобода на медиите са с най-голяма тежест наред с индикаторите за образование, като сред индикаторите за образование най-висок дял има четивната грамотност. [...] Образованието е съществен компонент в противодействието на фалшивите новини.“ (Медиапул, 12.10.2022 г.).
Тази отрицателна класация не е само дефицит на престиж. Тя е доказателство, че в граматиката е властта на езика и нормата акумулира езиковото съзнание и като отговорност.
ЛИТЕРАТУРА
АЛЕКСИЕВА, ЕЛ. 2018: Свети Вълк. София: Факел Експрес.
ИНТЕРНЕТ ИЗТОЧНИЦИ
https//:www.mediapool.bg
