Резюме. Обект на изследване в статията са наративните текстове, продуцирани и записани собственоръчно от дете между 6- и 7-годишна възраст. Детските истории представят поредица от свързани помежду си приключения на група персонажи. С цел да се проследи прогресията в овладяването на текстолингвистичната структура от детето, на анализ са подложени два от текстовете, създадени съответно на шест и на седем години. Резултатите показаха, че разказите са написани при спазване на изискванията за кохерентност и кохезия, следвайки модела: експозиция, разгръщане на събитията в историята, развръзка и поанта. Историите притежават жанрова специфика, ясно изразена тема, интересни сюжетни обрати; образите са с устойчиви характеристики, перспективата на разказа е последователно прокарана. Анализирането на някои основни текстолингвистични маркери в съпоставените текстове дава основание за твърдението, че няма принципна разлика между уменията на детето за създаване на кратък наратив в двата възрастови среза. Въпреки това се очертаха някои тенденции, които отразяват промяна в наративните стратегии, и които, макар и косвено, биха могли да бъдат приписани на нарасналия опит.
Ключови думи: детски наративи, текстолингвистични маркери, тематична прогресия, номинативни вериги, морфосинтактична свързаност.
Цел на тази статия е да представи в развитие начините, по които едно дете изгражда наративни текстове, съчинени и записани собственоръчно от него.
Детето, което ще наричаме Иван, на възраст между 6 години и 3 месеца и 7 години и половина създава поредица от свързани помежду си истории, като ги озаглавява „Приключенията на Кучо и Маймуната“. Иван е ранен четец и към момента на написването на разказите има доста богат опит с художествената литература. Първите няколко текста са написани от детето на ръка с печатни букви, но около година по-късно Иван започва да използва клавиатурата на компютъра, с който участва в дистанционното обучение. Най-дългият вариант на „Приключенията на Кучо и Маймуната“ се състои от 20 взаимосвързани истории, които според детето съставят „роман“.
Историите съчетават монологичния текст на разказвача с диалози между персонажите. Представих основните характеристики на тези наративи от гледна точка на текстолингвистичната им структура в монографията „Едно дете разказва. Детският път към литературното творчество“ (Стоянова 2023). Обект на анализ беше един от най-ранните текстове (написан от детето на възраст 6 години и 3 месеца), а резултатите показаха, че бяха спазени основните изисквания за наративен дискурс: редуване на диалогична с монологична реч, тематична прогресия, адекватно кодиране на времето и пространството, кореференция. Анализът обаче не проследяваше възрастовата прогресия чрез сравнение между тази ранна история и разказите, написани от детето повече от година по-късно. Обект на по-нататъшното изложение ще бъде тъкмо изследването на тази прогресия чрез съпоставка между постиженията в двата възрастови среза: на шест и на седем години.
1. Диалози и дискурс на разказвача
Диалогът е вид дискурс, който се реализира преди всичко в устна форма. Диалогичната устна реч е първото завоевание на децата в процеса на тяхното езиково, комуникативно и социално развитие (Стоянова 2021: Глава 18). Благодарение на диалогизирането с лицата от обкръжението си децата овладяват първия си език (а при билингвална или мултилингвална среда – и два или повече езика едновременно).
Когато трябва да преминат от използването на езика предимно в диалогична форма към продукцията и перцепцията на монологичните форми на дискурс – първоначално устни, а след това – и писмени, децата се сблъскват с много сериозни трудности. Докато диалогичната реч е високо ситуативна и елиптична, монологичната изисква максимална яснота и експлицитност. Освен това изграждането на монологичен дискурс изисква да се държи сметка за редица структурни и съдържателни аспекти, обобщено представени като кохезия и кохерентност, важни елементи от които са тематична прогресия, кореференцията и представянето на времето и пространството на събитията, включени в изложението.
Изграждането на дискурсна компетенция, която позволява на индивида да създава и да възприема текстове, започва в предучилищния период, но не завършва с пубертета, когато според психолингвистите приключва развитието на лингвистичната компетенция. Перцепцията (възприемането и разбирането) и продукцията (създаването) на дискурси с различна степен на оригиналност, на различни теми, с различни цели, в разнообразни жанрове, предназначени за различни адресати е обект на развитие и обучение до края на средния курс в училище, а при лицата, продължаващи професионалното си развитие във висши училища – и по време на следването им.
2. Разказите на Иван като съчетание от диалогични и монологични структури
Продуцираните от Иван истории са разказани в трето лице от невъплътен, „всезнаещ“ разказвач чрез редуване на текст на разказвача с диалози между персонажите. Диалозите, включени в разказ или роман, имат съвсем различни функции от тези във всекидневните разговори: те характеризират персонажите, дават насока на сюжетното развитие и т.н. Различна е и структурата на тези диалози. Докато във всекидневната комуникация винаги е ясно кой произнася дадена реплика, литературният текст по необходимост изисква коментар на разказвача към репликата на персонажа. Литературната условност използва различни начини (специфични за българската ортографична норма) за представяне на коментара на разказвача в зависимост от това, дали неговият текст предхожда репликата, дали я завършва, или е вмъкнат между две реплики[1]. Както вече споменах в уводната част на статията, тези особености на наративния дискурс се откриват още в най-ранните истории на Иван, една от които съм анализирала в Стоянова (2023: 58–73). За да проследя развитието, което детето е претърпяло в рамките на една година, по-долу предлагам сравнение между вече анализирания разказ, озаглавен „Вещицата отново“, написан от Иван на възраст 6 години и 3 месеца на ръка с печатни букви, и разказа „Веселбата в Кенди Краш“, напечатан от детето на клавиатурата на компютъра, когато е на възраст 7 години и 6 месеца. Тъй като в първия текст няма разлика между малки и главни букви, съм го дигитализирала само с главни букви и с частично нормализиране на правописа[2]. За удобството на анализа представям пряката реч на нов ред, докато в оригинала това правило не е спазено навсякъде. Във втория разказ са спазени почти всички правописни условности. И в двата текста запетаите отсъстват напълно (бих желала да напомня, че проблемите с нормативното изписване на запетаи не приключват даже след завършването на гимназиалния курс), затова съм ги добавила за улеснение на читателя.
Текстовете са разчленени на откъси, които съм номерирала – за първия общо 28 откъса, а за втория – 18. Отделен номер е приписан на репликите на персонажите, а текстът на разказвача е разделен на микротеми. В анализите позоваването на текстовете става чрез римските цифри I и II плюс съответното число на откъса, напр. I.5., II.17. и т.н.
I. ВЕЩИЦАТА ОТНОВО
1. МУНИ ОТИДЕ ПРЕД КЪЩАТА НА ВЕЩИЦАТА И КАЗА:
2. – ХАЙДЕ СЕГА ДА ВИДИМ ДАЛИ ВЕЩИЦАТА СИ Е ВКЪЩИ.
3. – ДА, АМИ АКО ТЯ Е ВКЪЩИ? – ПРИТЕ‿СНИ[3] СЕ ДЖОСИ.
4. НО МУН‿И ВЕЧЕ СЕ КЪТЕРЕШЕ* (катереше)[4] ПО ПОКРИВА И НАДНИКНА ПРЕЗ КОМИНА.
5. – ТЯ Е ТАМ, НО ТОВА НИЩО НЕ ПРЕЧИ – КАЗА ТОЙ И СЕ ПЪХНА В КОМИНА.
6. МУНИ СЕ СПУСНА ПО КОМИНА И ТУПНА В КАМИНАТА, КОЯТО ЗА ЩАСТИЕ НЕ БЕ ЗАПАЛЕНА.
7. – КОЙ Е ТАМ? – ЧУ СЕ ПРЕГРАННАЛИЯ* (прегракналият) ГЛАС НА ВЕЩИЦАТА.
8. ПРЕДИ ТЯ ДА ГО ЗАБЕЛЕЖИ МУНИ БЪРЗО СЕ ЗАРОВИ ВЪВ ВЪГИЩАТА. КОГАТО ВЕЩИЦАТА СЕ МАХНА, МУНИ БЕЗ‿ШУМНО СЕ ПРОМЪКНА ПОКРАЙ НЕЯ И ТИХО ГРАБНА ЕДНА* (един) ОТ ЕЛЕКСИРИТЕ НА ВЕЩИЦАТА. ПОСЛЕ СЕ СКРИ ПОД МАСИЧКАТА, КЪДЕТО БЯХА СЛОЖЕНИ ОТВАРИТЕ НА ВЕЩИЦАТА.
9. ПРЕДИ ДА СЕ ВЪРНЕ ВЕЩИЦАТА, МУНИ ОТНОВО СЕ ПРОВРЯ ПРЕЗ КОМИНА И В ПОСЛЕДНЯ* (последния) МОМЕНТ ИЗЛЕЗЕ. ПРИЯТЕЛИТЕ ГО ЧАКАХА ОТВЪН.
10. – ДОБРЕ ЛИ СИ, МУНИ? – ПОПИТА ДАН.
11. – ДА – ОТВЪРНА МУНИ – СУПЕР СЪМ. И ДОРИ НОСИЯ* (нося) НЕЩО – КАЗА ТОЙ И ИЗМЪКНА ОТ МОТОРНАТА РАНИЦА ОТВАРИТЕ НА ВЕЩИЦАТА.
12. – УАУ, ОТКЪДЕ ГИ ВЗЕ? – ИЗУМИ СЕ ДЖОСИ.
13. – ВЗЕХ ГИ ОТ КЪЩАТА НА ВЕЩИЦАТА, РАЗБИРА СЕ – ОБЯСНИ МУНИ.
14. – ХАЙДЕ СЕГА БЪРЗО ДА СЕ ОМИТАМЕ, ПРЕДИ ВЕЩИЦАТА ДА НИ Е СПИПАЛА – РАЗБЪРЗА СЕ МАЙМУНЧО.
15. ТОЧНО ТОГАВА ВЕЩИЦАТА ИЗЛЕЗЕ ОТ КЪЩИ И КОГАТО ВИДЯ ПРИЯТЕЛИТЕ... ПОЛЕТЯ С МЕТЛАТА КЪМ ДЖОСИ.
16. – ЗАЛЕГНИ! – ИЗКРЕЩЯ МАЙМУНЧО.
17. – КЪДЕ ДА ЛЕГННА* (легна)? – ОГЛЕДА СЕ ДЖОСИ.
18. – АБЕ НАВЕДИ СЕ, ТИ КАЗВАМ! – ОТНОВО ИЗКРЕЩЯ МАЙМУНЧО.
19. ДЖОСИ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ УСПЯ ДА СЕ НАВЕДЕ И ТОЧО* (точно) КОГАТО ВЕЩИЦАТА ЩЕШЕ ДА ПРЕЛЕТИ НАД ДЖОСИ, Я СЗГРАБЧИ* (сграбчи) ЗА МЕТЛАТА И Я ПОВЛЕЧЕ КЪМ ДАН, КОЙТО СВАЛИ ВЕЩИЦАТА ОТ МЕТЛАТА СЪС* (с) ЕДИН КАРАТЕ РИТНИК.
20. ВЕЩИЦАТА ЗАГУБИ РАВНОВЕСИЕ И СЕ ПРОСНА НА ЗЕМЯТА
21. ВСИЧКИ СКОЧИХА ВЪРХУ НЕЯ И ЗАП ‿ОЧНАХА Д* (да) Я УДРЯТ.
22. ИЗНЕВИДЕЛИЦА ДУХКА ИЗКОЧИ* (изскочи) ОТ ЕДИН ХРАСТ И СЕ СПУСНА КЪМ МУНИ, КОЙТО ОБАЧЕ ИЗПРАСКА ДУХКА ПО НОСА И... НА ДУХКА Ѝ ТЕКНА РОЗОВА КРЪВ.
23. – ТОВА НЕ ГО ОЧАКВАХ – ИЗУМИ СЕ БОНБОНКА.
24. ДУХКА СЕ РАЗЯРИ И ПОЛЕТЯ КЪМ МУНИ, КОЙТО В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ УСПЯ СВЕТКАВИЧНО ДА СЕ НАВЕДЕ.
25. КОГАТО ГО ИЗПУСНА, ДУХКА СЕ ЯДОСА ОЩЕ ПОВЕ‿ЧЕ И РАЗБРА, ЧЕ МУНИ ЩЕ Е ПО-ТРУДЕН И ЗАТОВА ПОЛЕТЯ КЪМ ДЖОСИ!
26. ДЖОСИ ОТЧАЯНО СЕ ОПИТА ДА Я ОДБЛЪСНЕ* (отблъсне), НО НА ПРАЗНО* (напразно). ДУХКА СЗГРАБЧИ* (сграбчи) ДЖОСИ И Я ЗАХВЪРЛИ НА ЗЕМЯТА.
27. ДЖОСИ СЕ ИЗПРАВИ, НО ДУХКА ОТНОВО ДОЛЕТЯ, ОБАЧЕ ДЖОСИ Я ИЗРИТА И ТЯ ОТИДЕ НАЗАД. ДЖОСИ СКОЧИ КЪМ НЕЯ И УСПЯ ДА Я ПОВАЛИ И ПРЕДИ ДУХКА ДА Я ОТБЛЪСНЕ, ДЖОСИ ЗАУДРЯ ДУХКА ПО КОРЕМА.
28. В ТОВА ВРЕМЕ МАЙМУНЧО, ДАН И МУНИ СЕ РАЗПРАВЯХА С ВЕЩИЦАТА. МУНИ БЕШЕ УСПЯЛ ДА Я ДОГОНИ С ОТКРАДНАТА МЕТЛА, БЕШЕ СЕ ХВЪРЛИЛ НА МЕТЛАТА НА ВЕЩИЦАТА И Я ИЗБЛЪСКА ОТ НЕЯ. ВЕЩИЦАТА ПОЛЕТЯ НАДОЛУ, ОБАЧЕ СЕ ХВАНА ЗА КРАКА НА МУНИ. МУНИ Я ИЗРИТА С ДРУГИЯ СИ КРАК И ТЯ СЕ ПУСНА.
II. ВЕСЕЛБАТА В КЕНДИ КРАШ
1. Приятелите седяха на една масичка в Кенди Краш, която бе разположена под едно дърво.
2. Смешко, Дейвид и Муни си играеха около нея на гоненица.
3. Останалите приятели седяха на 6 сгъваеми столчета, които стояха пред масичката.
4. Дървото, под което те седяха, беше като чадър, защото беше голямо и на всеки му пазеше сянка.
5. – Хей, Муни, хвани ме, де! – изкрещя Смешко. Той тичаше заднишком и се блъсна в дървото, под което приятелите си почиваха. Смешко тупна по задник на приятната бонбонена трева и Муни го пипна:
6. – Ти гониш! – извика той.
7. – Така не е честно! – ревна Смешко и се изправи, като хукна след Муни.
8. – Ами аз! Няма ли да гоните и мен! – извика Дейвид и се втурна след Смешко, който все още гонеше Муни. Така те тичаха в индийска нишка около дървото чадър.
9. – Хей, момчета, внимавайте! – извика Джоси.
10. В този момент Муни се засили право към тях и понеже не гледаше накъде тича, се стовари върху Джоси. Джоси събори Маймуната от нейния стол. Маймуната пък събори Тифи от нейния стол.
11. Така те се събаряха и накрая Дан падна върху масичката, която се стовари върху дървото и всички чаши и чинии се счупиха.
12. Муни, Смешко и Дейвид стояха до бившата масичка, като всеки един от тях бе сложил ръка на устата си.
13. – Момчета!?! – изкрещя Джоси. За нея това беше пълна мъка.
14. – Не си знам силата… – успя да промълви Муни. Дан го изгледа с изпепеляващ поглед и той побърза да се скрие в къщата на Тифи. Дейвид и Смешко го последваха.
15. Приятелите се надигнаха и започнаха да събират боклуците, като ги изхвърляха в кофата за боклук до вратичката, която водеше към двора на Тифи.
16. – Пак стана беля! – тюхкаше се Маймунчо.
17. След това приятелите успяха някак си да изкарат Дейвид, Муни и Смешко от къщата на Тифи. Муни се извини, а след това приятелите си тръгнаха.
18. Понеже видяха, че е станало късно, те вечеряха и след това си легнаха.
2.1. Диалогичните структури
Нека започнем с анализ на начините, по които диалозите във „Вещицата отново“ са превърнати в литературен дискурс.
Първото изречение (в откъс I.1) поставя началото на историята – описва действието на Муни (отиде), мястото на действието (в къщата на Вещицата) и въвежда репликата му (и каза): „– Хайде сега да видим дали вещицата си е вкъщи“ (вж. откъс I.2). Тази реплика изразява отношение към другия участник (другите участници) в диалога (чрез подбудителната частица хайде) и назовава намеренията на Муни чрез глагол в 1 лице множествено число (да видим), който включва, освен говорещия, и събеседника (събеседниците) му. Откъс I.3 представя реакция на първата реплика: „– Да, ами ако тя е вкъщи?!“ От последвалия коментар на разказвача разбираме не само кой произнася тази реплика, но и емоционалната реакция на говорещия (притесни се Джоси). Отговорът на въпроса, зададен от Джоси, не идва веднага – и това е обяснено в I.4: „Но Муни вече се катереше по покрива и надникна през комина“. Едва след като е получил информацията, която Джоси изисква с въпроса си (видял е, че Вещицата си е вкъщи), Муни отговаря (в I.5): „– Тя е там, но това нищо не пречи“. Коментарът на разказвача след репликата: „– каза той и се пъхна в комина“ не само позволява идентифицирането на Муни като говорещ, но и продължава разказа, като описва следващото действие на персонажа.
След това разказът ни пренася в къщата на Вещицата. Нейната реплика в I.7: „– Кой е там?“ е последвана от разказвачески коментар: „чу се прегракналият глас на Вещицата“. Специфичното в него е, че идентифицирането на говорещия като Вещицата се осъществява единствено чрез гласа ѝ, с неговата недвусмислена характеристика: „прегракнал“.
Муни открадва отварите на Вещицата и излиза невредим от къщата ѝ, пред която го чакат Приятелите. В няколко последователни реплики се въвеждат още двама участници в историята: Дан и Маймунчо. Диалогът между Дан, Муни, Джоси и Маймунчо (в окъси I.10– I.14) изпълнява няколко функции: първо, дава информация за случилото се в къщата на Вещицата (в I.11 и I.13), второ, представя състоянието на Муни, който е не само „добре“, а даже „супер“ (в I.11), трето, разкрива отношенията между персонажите: Дан е загрижен за Муни (в I.10), а Джоси му се възхищава (в I.12). Репликата на Маймунчо в I.14 пък подготвя по-нататъшното развитие на действието: появата на Вещицата и опита ѝ да нападне Джоси (в I.15).
Диалогът между Маймунчо и Джоси (откъси I.16–I.18) е зареден със силна емоция.
В желанието си да спаси Джоси от ударите на Вещицата, Маймунчо (в I.16) изкрещява: „– Залегни!“, а когато среща неразбирането на момичето, перифразира изказването си: „– Абе, наведи се, ти казвам!“. Репликата на Джоси (която не чува или не разбира предупреждението на Маймунчо): „– Къде да легна?“, е пример за езикова игра, базирана върху паронимната връзка между глаголите „залегна“ и „легна“.
В откъсите от I.22 до I.28 се появяват две нови действащи лица – Духка (вторият антагонист) и Бонбонка (от групата на Приятелите), която произнася единствената реплика: „–Това не го очаквах!“. Разказваческият коментар към нея („изуми се Бонбонка“) подчертава емоционалното напрежение на сцената, в която битката с Духка се разгаря с пълна сила.
В репликите на разказвача са използвани разнообрази глаголи за реч (verba dicendi), което е важно условие за добре моделиран диалог в наративен текст: „попита, отвърна, каза, обясни, изкрещя“. Повторенията на „каза“ (в I.1, I.5 и I.11) и „изуми се“ (в I.12 и I.23) не създават впечатление за монотонност, защото не са в непосредствена близост. Единственото повторение (на глагола „изкрещя“) в последователни реплики (I.16 и I.18) е модифицирано с усилващо наречие: „изкрещя – отново изкрещя“.
Освен с глаголи за реч, репликите са нюансирани също така със семантични групи глаголи, назоваващи емоции – verba sentiendi („притесни се“, изуми се“) или описващи придружаващи събития („чу се“, „разбърза се“, „огледа се“). Всички реплики са обяснени от коментари на разказвача, а това позволява недвусмисленото идентифициране на персонажите, които ги произнасят. Следователно можем да обобщим, че както коментарите на разказвача, така и самите реплики отговарят точно на изискванията на литературния диалог.[5]
Във „Веселбата в Кенди Краш“ също диалогизират няколко участници, а диалоговите обединения отразяват две събития: първото – играта на гоненица (откъси II.5– II.8), второто – сблъсъка с масичката и последиците от него – изпочупването на чашите и чиниите (II.13–II.16). Връзката между двете събития е осъществена също диалогично – чрез репликата на Джоси, която предупреждава за възможната опасност (II.9).
Сравнението между наративните стратегии за предаване на диалози в двата текста показва една важна обща характеристика: всички реплики са придружени от коментар на разказвача, който следва, предхожда или разделя пряката реч. Алтернативната стратегия – репликите да се редуват самостоятелно, без намесата на разказвача, напълно отсъства. Изборът на първата стратегия може да бъде обяснен с факта, че в двете анализирани истории участват множество персонажи и свързването на дадена реплика с точно определен говорещ е от решаващо значение за кореференцията.
Интересно е, че в първия, по-ранен текст, глаголите, с които се коментират репликите на персонажите, са семантично по-разнообразни. Във втория текст са използвани няколко синонима на „говоря/казвам“, подчертаващи силата на звука: „изкрещя“ (II.5), „ревна“ (II.7) и „извика“, който се повтаря в три реплики (II.6, II.8 и II.9), наред с антонимния глагол „промълви“ и емоционално маркирания „тюхкаше се“ (II.16). Глаголи от групата на verba sentiendi не са използвани като преки коментари на диалога, макар че в II.13 отделно изречение представя емоцията, която стои зад лаконичния крясък на Джоси („Момчета!?!“): „За нея това беше пълна мъка“.
Специфична особеност на „Веселбата в Кенди Краш“ спрямо „Вещицата отново“ е имплицитното назоваване на адресата/адресатите – чрез обръщения, включващи собствено име: „Хей, Муни, хвани ме, де!“ (II.5); нарицателно съществително, обобщаващо адресатите по пол: „Хей, момчета, внимавайте! (II.9); „Момчета!?!“ (II.13); и второличното местоимение: „Ти гониш!“ (II.6). Обръщенията, изразени чрез името на адресата, са придружени от прагматичната частица „хей“ за привличане на вниманието. Освен назоваване на адресата, в този текст се среща и самоназоваване на говорещия с първоличното местоимение – съответно в субектна („аз“) и в обектна позиция („мен“): „– „Ами аз! Няма ли да гоните и мен! – извика Дейвид“ (II.8).
2.2. Текстът на разказвача
И двете истории се разказват в трето лице от невъплътен, „всезнаещ“ разказвач. Разказите са структурирани според изискванията за смислова свързаност, граматическа оформеност, прагматична адекватност и цялостност на текста.
Тематичната прогресия (преминаването от една микротема в следващата) е зададена ясно чрез логическите връзки и чрез темо-ремните отношения във и между изреченията. Всеки персонаж и всяко предметно понятие в двата разказа могат да бъдат проследени и идентифицирани недвусмислено чрез спазване на правилата за кореференция, като в повечето случаи са избегнати нежеланите повторения.
Да разгледаме като пример последния абзац на историята „Вещицата отново“, под номер I.28. Тук са включени няколко персонажи с имената им (Маймунчо, Дан, Муни и Вещицата) и две предметни понятия: метлата на Вещицата и (двата) крака на Муни. Маймунчо и Дан се споменават само в първото изречение. За удобство съм снабдила останалите персонажи и предметните понятия с номера, чрез които проследявам кореферентните им номинативни вериги.
Муни-1
Вещицата-2
метлата (на Вещицата)-3
краката (на Муни)-4
В това време Маймунчо, Дан и Муни-1 се разправяха с Вещицата-2. Муни-1 беше успял да я-2 догони с открадната метла-3. Ø-1[6] Беше се хвърлил на метлата-3 на Вещицата-2 и я-2 изблъска от нея-3. Вещицата-2 полетя надолу, обаче Ø-2 се хвана за крака-4 на Муни-1. Муни-1 я-2 изрита с другия си крак-4 и тя-2 се пусна.
Номинативните вериги, които представят всеки от персонажите и предметните понятия, позволяват недвусмисленото им идентифициране. Тъй като Муни е субект на повечето описвани в този микротекст действия, той присъства във всички изречения: в първото и второто с името си, в третото – с нулева номинация (Ø), в четвъртото и петото отново с името си:
1 – Муни – Муни – Ø – Муни – Муни
Номинативните вериги за назоваване на Вещицата и на предметните понятия са, както следва:
2 – Вещицата – я – я – Вещицата – Ø – я – тя
3 – (Открадната) метла – метлата (на Вещицата) – (от) нея
4 – Крака (на Муни) – (другия) крак.
(Собствените) имена в 1 и 2 и 3 се редуват с кореферентни лични местоимения. Идентифицирането на 3 и 4 се осъществява чрез именни групи, съдържащи съгласувани или несъгласувани определения: открадната метла – метлата на Вещицата; крака на Муни – другия крак, като при това неизбежно се включва членуването за изразяване на определена референция.
В анализирания микротекст повторенията на имената са структурно мотивирани.
В цялостния разказ се срещат и някои повторения, които при по-грижлива редакция биха могли да бъдат спестени – в микротекстове I.22 и I.27:
I.22. Изневиделица Духка изскочи от един храст и се спусна към Муни, който обаче изпраска Духка по носа и... на Духка ѝ текна розова кръв.
I.27. Джоси се изправи, но Духка отново долетя. Обаче Джоси я изрита и тя отиде назад. Джоси скочи към нея и успя да я повали и преди Духка да я отблъсне, Джоси заудря Духка по корема.
В откъс I.22 собственото име Духка в предложната фраза на „на Духка (ѝ текна розова кръв)“ би могло да се замени с кореферентно местоимение: „на нея (ѝ текна розова кръв“). Повторението на името обаче би могло да се тълкува като емфаза – особено след многоточието, което самòто дете е използвало, за да означи неочакван обрат.
В абзац I.27 собственото име Духка от първото изречение е заменено във второто изречение с местоимения (тя – я). Третото изречение обаче – сложно смесено по състав, демонстрира две стратегии на номинация: в първите две прости изречения името Духка е последвано от местоименна реприза, в третото името се повтаря по необходимост (тъй като местоименният заместител би могъл да насочва както към Духка, така и към Джоси), но в последното просто изречение заместването на Духка с я не би създало двусмислица (Джоси заудря Духка по корема→ Джоси я заудря по корема). Следователно повторението на името е излишно.
В историята „Веселбата в Кенди Краш“ изграждането на номинативни вериги също позволява идентифицирането на персонажите и предметните понятия по начин, който говори за добре редактиран текст. Тук бих искала да обърна внимание върху отношението между назоваване, преназоваване и местоименна реприза в сцената, описана в откъсите II.8–II.11. Динамиката на тази сцена е представена чрез няколкото перфективни глагола в аорист със стилистично маркирана семантика „се втурна“[7], „се засили“[8], „се стовари“[9]. Динамичната смяна на описваните събития е свързана и с бърза смяна на участващите в тях персонажи: Дейвид, Смешко, Джоси, Муни, Маймуната, Тифи и Дан. Това обуславя относително кратките номинативни вериги и òтказа от преназоваване за сметка на повторенията:
Аз – мен – Дейвид – Ø
Смешко – който
(Дейвид, Смешко, Муни) – те – тях
Джоси – Джоси – Джоси
Муни – Ø – Ø
Маймуната – нейния (стол) – Маймуната
Тифи – нейния (стол)
(Муни – Джоси – Маймуната – Тифи) – те
Дан
Особено ярко се откроява повторението на имената в откъс II.10: „В този момент Муни се засили право към тях и понеже не гледаше накъде тича, се стовари върху Джоси. Джоси събори Маймуната от нейния стол. Маймуната пък събори Тифи от нейния стол“.
Ефектът от повторението се натрапва даже визуално. Дали обаче местоименната реприза би била по-адекватна в този контекст? Първото повторение наистина би могло да се избегне, без да се стигне до объркване на референцията („Муни се засили право към тях и понеже не гледаше накъде тича, се стовари върху Джоси. (Джоси) Тя събори Маймуната от нейния стол“), но не и второто: (Джоси) Тя събори Маймуната от нейния стол. (Маймуната) Тя* пък събори Тифи от нейния стол“. Интуицията на детето му е подсказала да запази повторенията и в двата случая, постигайки по този начин стилистичния ефект на своеобразен паралелизъм.
Кореферентните връзки между някои от предметните понятия се простират извън откъса II.8–II.11: те се проследяват още от началото на историята. Ще разгледам две от тях: ‘масичка’ и ‘дърво’.
една масичка – нея – масичката – масичката, която се стовари върху дървото – бившата масичка
едно дърво – дървото, под което седяха – дървото… като чадър – дървото, под което приятелите си почиваха – дървото – дървото чадър
Както показват примерите, референтите на ‘масичка’ и ‘дърво’ се идентифицират не само чрез преназоваване и местоименна реприза, но и посредством подчинени релативни изречения. Този начин на идентифициране на референта откриваме и в откъс II.15: „Приятелите се надигнаха и започнаха да събират боклуците, като ги изхвърляха в кофата за боклук до вратичката, която водеше към двора на Тифи“. Използването на подчинени определителни изречения за идентифициране на даден референт не се среща в ранните текстове на Иван и очевидно е белег за нараснала наративна компетенция.
В граматическата оформеност на разказите важна функция изпълняват глаголните форми с маркерите за вид, време, залог и наклонение. Във „Вещицата отново“ и „Веселбата в Кенди Краш“ се използват индикативни глаголни форми, които са стандартни в българската литература при предаване на минали събития. Тези форми се предпочитат в разкази, повести и романи, защото чрез тях „писателят постига по-голяма живост и естественост на изображението“ (Андрейчин, Попов, Стоянов 1977: 272). Според българските граматики авторът, „в качеството си на творец, а не на физическо лице“, прониква непосредствено чрез въображението си във всички случки и събития, които рисува, и ги предава от позицията на всевиждащ наблюдател, но неприсъстващ физически в изобразяваната среда (Андрейчин 1978: 240–241; Андрейчин, Попов, Стоянов 1977: 272 и др.). По подобен начин е аргументирана употребата на изявителни глаголни форми в повествованието на художествената литература и в по-нови източници, като например „Българска граматика. Морфология“ от Руселина Ницолова: „Употребата на индикатива е обусловена от позицията на автора на навсякъде присъстващ наблюдател, който е свидетел на описваните събития“ (Ницолова 2008: 388). Авторката посочва три основни индикативни темпорални системи с описаната функция, като на първо място е системата, в която основното време на разказ е аорист, а допълнителните времена са имперфект, плусквамперфект и бъдеще в миналото[10]. Тази система на разказване ненапразно се е утвърдила в авторските текстове, включително в болшинството авторски приказки, за разлика от фолклорните наративи. Ако се позовем на вижданията за начините на изразяване на епистемичната модалност от позицията на естествения език (а не на епистемичната логика), стигаме до заключението, че съществува субективна евиденциална оценка, обвързана в реалния свят „с източника на съобщаваната информация“, който зависи от „свидетелската / несвидетелската позиция на говорещия“ (Алексова 2003: 143), а в българския език по-конкретно от „неопосредстваната / опосредстваната информация за действието, което предпоставя степента на ангажираност на говорещия с достоверността на информацията“ (Алексова 2003: 145). В този смисъл изборът на авторите на наративи (реалистични или фантастични) да използват индикатив носи внушението на неопосредстваната информация, която според литературната условност е достояние на един аукториален разказвач.
Запознат с литературната традиция от многобройните книги, на които е бил слушател и по-късно читател, във „Вещицата отново“ Иван следва тази типична за нашата белетристика темпорална система на разказване, като използва:
- глаголи в аорист (отиде; надникна; пъхна се и т.н.) за маркиране на основната линия на разказаните събития;
- глаголи в имперфект (катереше се; чакаха; разправяха се) за назоваване на събитие, което се осъществява едновременно с друго събитие от основната линия на разказа: „Но Муни вече се катереше по покрива и надникна през комина“ (I.4); „Приятелите го чакаха отвън“ (I.9); „В това време Маймунчо Дан и Муни се разправяха с Вещицата“. (I.28).
- глаголи в плусквамперфект (не бе запалена, бяха сложени, беше успял, беше се хвърлил) за означаване на събития, случили се преди минали моменти в разказа с резултат в тези минали моменти: „Муни се спусна по комина и тупна в камината, която за щастие не бе запалена“ (I.3); „После се скри под масичката, където бяха сложени отварите на вещицата“ (I.8); „Муни беше успял да я догони с открадната метла, беше се хвърлил на метлата на вещицата и я изблъска от нея“ (I.28).
- глаголи в бъдеще в миналото (щеше да прелети) – те препращат към събитие, което предстои да се осъществи (но остава нереализирано) спрямо друго събитие в миналото: „Джоси в последния момент успя да се наведе и точно когато вещицата щеше да прелети над Джоси, я сграбчи за метлата и я повлече към Дан, който свали вещицата от метлата с един карате ритник“ (I.19).
Същият тип темпорална система е използван и в разказа „Веселбата в Кенди Краш“.
Глаголите в аорист (голяма част от тях стилистично оцветени) маркират основната линия на разказа: „изкрещя, блъсна се, тупна, ревна, хукна, втурна се, засили се, стовари се“ и т.н.), а глаголите в имперфект назовават: събитие, което се осъществява едновременно с друго събитие от основната линия на разказа, напр. „…извика Дейвид и се втурна след Смешко, който все още гонеше Муни“ (II.8); „В този момент Муни се засили право към тях и понеже не гледаше накъде тича, се стовари върху Джоси“ (II.10) и повтарящи се действия: „Така те тичаха в индийска нишка около дървото чадър“ (II.8); „Така те се събаряха и накрая Дан падна върху масичката, която се стовари върху дървото и всички чаши и чинии се счупиха“ (II.11). Новост е използването на имперфект в статичната картина, с която започва разказът и в която глаголите за състояние в имперфект („седяха, стояха, си почиваха, пазеше“) се редуват с имперфектни ателични глаголи („си играеха, тичаше“).
Използвани са и два глагола в плусквамперферкт (първият от които с пасивно залогово значение) за означаване на събития, случили се преди минали моменти в разказа с резултат в тези минали моменти: „Приятелите седяха на една масичка в Кенди Краш, която бе разположена под едно дърво“ (II.1). „Муни, Смешко и Дейвид стояха до бившата масичка, като всеки един от тях бе сложил ръка на устата си“ (II. 12).
Единственият глагол в перфект е в подчинено допълнително изречение, т.е. употребата му не е темпорална, а във функцията на таксис: „Понеже видяха, че е станало късно, те вечеряха и след това си легнаха“ (II.18).
Сравнението между двата текста показва, че детето още във „Вещицата отново“ владее безпогрешно употребата на темпоралната система за предаване на минали събития в наратив. Във „Веселбата в Кенди Краш“ стъпка напред е по-честото едновременно включване в сложни изречения на аористни, имперфектни и плусквамперфектни форми, както стана ясно от примерите в предходните три абзаца.
Смисловата свързаност в двете анализирани истории се осъществява както в рамките на всяко изречение, така и между изреченията – благодарение на наречия за време, подчинени темпорални изречения, съюзни връзки и др.
Да разгледаме как това е постигнато в по-ранния текст. В откъси I.7 и I.8 и I.9 например (епизодите, в която Муни се крие от Вещицата, успява да открадне нейните отвари и се завръща невредим при Приятелите) отношенията между събитията са предадени с помощта на подчинени изречения за време (Преди тя да го забележи; Когато Вещицата се махна; Преди да се върне Вещицата), чрез темпоралното наречие после и темпоралната обстоятелствена фраза в последния момент.
Описанието е кратко и точно. Някои от събитията са предадени в тяхната естествена последователност:
Когато Вещицата се махна,
1-во събитие
Муни безшумно се промъкна покрай нея
2-ро събитие
и тихо грабна един от елексирите на Вещицата.
3-то събитие
После се скри под масичиката, където бяха сложени отварите на вещицата.
4-то събитие
Муни отново се провря през комина
1-во събитие
и в последния момент излезе.
2-ро събитие
Не е така обаче при подчинените изречения за време, въведени със съюзната връзка преди да. Тези изречения служат за разместване на събитията: това, което се случа по-късно, се назовава първо:
Преди тя да го забележи, Муни бързо се зарови във въглищата.
Преди да се върне Вещицата, Муни отново се провря през комина...
Подобна размяна на естествената последователност е използвана в краткия текст на „Вещицата отново“ още два пъти: в откъс I.14 („Хайде сега бързо да се омитаме, преди Вещицата да ни е спипала – разбърза се Маймунчо“) и в I.27 („Джоси скочи към нея и успя да я повали и преди Духка да я отблъсне, Джоси заудря Духка по корема“).
Българската система от глаголни времена разполага и със специално глаголно време за означаване на ретроспективност в поредица от минали събития – плусквамперфект. Двукратното използване на минало предварително в откъс I.28 позволява ясно открояване на предходните действията на Муни (беше успял да я догони и беше се хвърлил на метлата на Вещицата), които подготвят последното: и я изблъска от нея. Тези действия се случват като конкретизиране на обобщеното събитие, представено в изречението чрез глагола в имперфект (се разправяха), което служи за въвеждане в този кратък епизод: В това време Маймунчо Дан и Муни се разправяха с Вещицата. Фразата в това време има двояка функция: първо, свързва епизода в I.28 с този в I.27 и, второ, създава контекст за използване на глагола в имперфект (се разправяха).
В доста дългото сложно смесено изречение на откъс I.19 отделните ходове на битката са ясно „кадрирани“: времевите маркери (в последния момент и точно когато) въвеждат както реални действия (успя да се наведе), така и потенциални, но неслучили се събития (щеше да прелети), а динамичната поредица от активности на Джоси завършва с включването на Дан, чиято успешната атака обезврежда врага (логическата и синтактична връзка между последните две изречения е изразена чрез относителната съюзна дума който): Джоси в последния момент успя да се наведе и точно когато Вещицата щеше да прелети над Джоси, я сграбчи за метлата и я повлече към Дан, който свали Вещицата от метлата с един карате ритник.
Изненадващите обрати на схватката между Джоси и Духка в I.27 пък са маркирани чрез двата противопоставителни съюза но и обаче: „Джоси се изправи, но Духка отново долетя. Обаче Джоси я изрита и тя отиде назад“. Тази непредвидимост на колизията между „добрите“ и „лошите“ е ясно заявена и чрез многоточието в откъс I.15, което маркира пауза, след която следва нещо неочаквано: „Точно тогава Вещицата излезе от къщи и когато видя приятелите... полетя с метлата към Джоси“.
Анализите на разказа „Вещицата отново“ показват, че Иван още на възраст между 6 години и 6 години и половина е овладял в достатъчно висока степен структурните и смисловите особености на краткия наратив.
За разлика от разказа „Вещицата отново“, изграден върху динамична смяна на събития от началото до края, „Веселбата в Кенди Краш“ започва със статична картина: описание на мястото, където се развива действието, и пространственото разположение на някои от персонажите: „Приятелите седяха на една масичка в Кенди Краш, която бе разположена под едно дърво“ (II.1). Статичната картина се допълва от споменаване на дейността, с която са заети трима от присъстващите: „Смешко, Дейвид и Муни си играеха около нея на гоненица“ (II.2). Смисловата връзка между това изречение и следващото се осъществява чрез отношението „изключване от групата“: „Останалите приятели седяха на 6 сгъваеми столчета, които стояха пред масичката“. (II.3). Четвъртото въвеждащо изречение препраща отново към първото: „Дървото, под което те седяха, беше като чадър, защото беше голямо и на всеки му пазеше сянка“ (II.4).
Откъсите II.5–II.8 разказват за играта на гоненица, която включва поредица от събития (сменящи се едно след друго, повтарящи се или съпътстващи други действия), представени в естествената им последователност. Продължителността на играта е маркирана чрез местоименното наречие за начин „така“ в съчетание с глагол в имперфект: „Така те тичаха в индийска нишка около дървото чадър“ (II.8). Преходът към следващия епизод е изразен чрез предупредителната реплика на Джоси: „– Хей, момчета, внимавайте!“ (II.9), а последвалата рязка промяна – посредством обстоятелството за време „в този момент“. Злополуката с масичката е обяснена с подчинено изречение за причина: „В този момент Муни се засили право към тях и понеже не гледаше накъде тича, се стовари върху Джоси“ (II.10). „Верижното“ събаряне на столовете, масата и всичко върху нея е обобщено отново с местоименното наречие „така“ в съчетание с глагол в имперфект, маркиращ повторяемостта, а финалът е заявен чрез наречието „накрая“: „Така те се събаряха и накрая Дан падна върху масичката, която се стовари върху дървото и всички чаши и чинии се счупиха“. (II.11).
Откъсите II.12–II.14 представят реакциите на присъстващите. Виновните за сблъсъка по един и същи начин изразяват изумлението си – „с ръка на устата“: „Муни, Смешко и Дейвид стояха до бившата масичка, като всеки един от тях бе сложил ръка на устата си“. Резултативният плусквамперфект „бе сложил“ заедно със статичния глагол в имперфект „стояха“ внушават протяжността във времето на изразената чрез жеста емоция.
Лаконичното възклицание на Джоси: „– Момчета!?!“ е допълнено с директно назоваване на емоцията: „За нея това беше пълна мъка“, като препратката към нежеланото събитие е изразена остензивно, чрез показателното местоимение „това“. Обяснението на Муни: „– Не си знам силата“ е съчетано с имплицитно разкаяние, зададено в коментара на разказвача: „успя да промълви Муни“ (II.14). Следващите две изречения, отново имплицитно, дават израз както на укора на Дан, така и на желанието от страна на Муни и другите двама виновници да избягат от него: „Дан го изгледа с изпепеляващ поглед и той побърза да се скрие в къщата на Тифи. Дейвид и Смешко го последваха“ (II.14). Причинно-следствената връзка между „изпепеляващия поглед“ на Дан и бягството на Муни е изразена чрез съюза „и“.
Следва описание на отстраняването на последиците от сблъсъка („Приятелите се надигнаха и започнаха да събират боклуците, като ги изхвърляха в кофата за боклук до вратичката, която водеше към двора на Тифи“, II.15.), връщане към емоционалното осмисляне на случилото се („– Пак стана беля! – тюхкаше се Маймунчо“, II.16), помирение с тримата пакостници („След това приятелите успяха някак си да изкарат Дейвид, Муни и Смешко от къщата на Тифи. Муни се извини, а след това приятелите си тръгнаха“, II.17) и естествен завършек на деня („Понеже видяха, че е станало късно, те вечеряха и след това си легнаха“, II.18).
Анализите на смисловата свързаност в двата разказа показват висока степен на владеене на морфосинтактичните средства на българския език за създаване на наратив, в който събитията и участниците в тях са ясно проследими, а историите имат цялостен и завършен вид. Доколкото съществуват структурни разлики, те отразяват различия в характера на самите истории: „Вещицата отново“ разчита на бързо сменящи се събития, чиято динамика изисква ясно маркирани отношения във времето (посредством подчинени темпорални изречения, темпорални съюзи, темпорални наречия и обстоятелствени пояснения), докато „Веселбата в Кенди Краш“ обръща повече внимание върху отношенията между персонажите и техните емоционални реакции на събитията (оттук по-честите описания, включващи подчинени релативни изречения).
3. Заключение
Анализирането на някои основни текстолингвистични маркери във „Вещицата отново“ и „Веселбата в Кенди Краш“ дава основание за твърдението, че няма принципна разлика между уменията на детето за създаване на кратък наратив[11] в двата възрастови среза (на 6 и на 7 години). Разказите са написани при спазване на изискванията за кохерентност и кохезия, като следват модела: експозиция, разгръщане на събитията в историята, развръзка и поанта. Историите съчетават диалогична с монологична реч, като репликите на персонажите редовно биват коментирани от разказвача при спазване на българските структурни и правописни условности за предаването на пряка и непряка реч.
Въпреки това се очертаха някои тенденции, които отразяват промяна в наративните стратегии, и които, макар и косвено, биха могли да бъдат приписани на нарасналия опит на детето. Макар че и в двата текста е ясно кой с кого диалогизира, във „Веселбата в Кенди Краш“ е използвано експлицитно назоваване на адресата/адресатите чрез обръщения (лични местоимения, собствени или нарицателни съществителни, някои от тях придружени от прагматичната частица „хей“). За този разказ е типично също използването на подчинени определителни изречения с цел идентифициране на даден референт, което не се среща в ранните текстове на Иван и може да се тълкува като белег за нараснала наративна компетенция. От друга страна, изборът на подобен тип описателни средства е свързан с характера на самата история – „Веселбата в Кенди Краш“ е по-статична, с повече внимание към отношенията между персонажите и техните емоционални реакции на събитията, отколкото към динамичната смяна на събитията, върху която е изграден разказът във „Вещицата отново“.
Резултатът от анализите на историите на Иван позволи да се открои обективна картина, която говори за наличието на значителен творчески потенциал на границата между предучилищните и началните училищни години. Историите, създадени и записани самостоятелно от детето в изследвания период, отговарят на базисните изисквания за наративен дискурс: притежават жанрова специфика, ясно изразена тема, интересни сюжетни обрати; образите са с устойчиви характеристики, перспективата на разказа е последователно прокарана – върху основата на добре оформена текстолингвистична структура, която се реализира не само в разгледаните разкази[12].
Надявам се постигнатото от Иван да напомни на родители и учители, а най-вече на изследователите на детското езиково и литературно развитие, че осигуряването на стимулираща среда може да ускори твърде много овладяването на онези знания и умения, които са необходими за постигането на наративна компетенция практически едновременно с усвояването на писмения код.
ЛИТЕРАТУРА
АЛЕКСОВА, КР. 2003. Адмиративът в съвременния български език. София: Сема РШ.
АНДРЕЙЧИН, Л. 1978. Основна българска граматика. София: Наука и изкуство.
АНДРЕЙЧН, Л., ПОПОВ, К., СТОЯНОВ, СТ. 1977. Граматика на българския език. София: Наука и изкуство.
БОЯДЖИЕВ, Т. 2011. Българска лексикология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
ДОБРЕВА, Е., САВОВА, И. 1994. Проблеми на изграждането на текста. Шумен: Гаукс.
ДОБРЕВА, Е., САВОВА, И. 2000. Текстолингвистика. Уводен курс. Шумен: УИ „Епископ Константин Преславски“.
НИЦОЛОВА, Р. 2008. Граматика на българския език. Морфология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
РАДЕВА, В. 2007. Български тълковен речник. София: Хермес.
СТОЯНОВА, Ю. 2021. Проблеми на психолингвистиката. Уводен курс по обща психолингвистика и психолингвистика на развитието. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2021.
СТОЯНОВА, Ю. 2023. Едно дете разказва. Детският път към литературното творчество. София: ХуЛите,
