Тенденции в употребата на миналото несвършено деятелно причастие сред студентите (анкетно проучване)

Резюме. Статията разглежда употребата на миналите деятелни причастия в контекст на хабитуално действие и възможностите за замяна между аористното и имперфектното причастие. Анализът се опира на анкетно проучване сред студенти филолози, за да бъдат проследени тенденциите в езика на младите. Резултатите от анкетата са сравнени с корпусно изследване.

Ключови думи: минало несвършено деятелно причастие, евиденциалност, перфект, анкета

Посвещавам този текст на юбилея на проф. Красимира Алексова, като темата му е избрана и вдъхновена от нейните научни изследвания. В богатото научно творчество на проф. Алексова се открояват ярко две линии: морфологията на българския глагол с фокус върху евиденциалната система и социолингвистичните фактори, които оказват влияние в речта на българите. С благодарност за съвместната ни работа върху евиденциалите и презумптива в българския език в балкански контекст и за многобройните дискусии, които сме водили, избирам тема, която е пресечна точка между двете области, в които тя е оставила съществен отпечатък в българистичното езикознание. В един съвсем кратък обзор на изследванията на проф. Алексова върху българската евиденциалност може да се постави началото с монографията ѝ върху адмиратива в българския език (Алексова 2003а), а най-новата ѝ монография върху дубитатива (Алексова 2023) едва ли ще постави края на интереса ѝ по този въпрос. Между тези две ключови изследвания за българистиката (както и преди и след тях) са публикувани множество статии и студии за граматичната същност и типологията на евиденциалността и адмиратива (напр. Алексова 2002), за тяхното семантично съдържание и формална структура (напр. Алексова 2005), както и за интегрирането им в преподаването на българския език (напр. Алексова 2003б). Изследванията на проф. Алексова в областта на социолингвистиката започват още с докторската ѝ дисертация „Езикови процеси в семейството (върху материал от столицата)“, с няколко монографии и множество статии и студии в тази област.

Увод

В тази статия предлагам поглед върху употреби на миналото несвършено деятелно причастие, които са неспецифични за неговата основна функция като елемент от формите за сегашно и минало неопределено време на косвените евиденциали и адмиратива, а именно в контексти, които не предполагат косвена евиденциална интерпретация. Наблюденията ми са върху речта на младите носители на езика, а изследването се базира на анкета, проведена сред студенти филолози от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Анализът, който предлагам, е свързан с по-общата констатация за разколебаване на противопоставянето между аорист и имперфект, коментирано в множество публикации на Стефка Абазова, включително и по отношение на аористното и имперфектното причастие в косвени евиденциални форми (вж. напр. Абазова 2017).

Имперфектно и аористно деятелно причастие

Миналото несвършено деятелно причастие, наричано още имперфектно причастие, е иновация в българския език, която не се среща в останалите славянски езици. То съществува в повечето български диалекти (последователно представено в източните, не навсякъде в централните, западните и югозападните), в българския книжовен език, както и в македонския стандартен език и диалектите на македонската територия. Така нареченият балкански славянски (Balkan Slavic) е част от балканския езиков съюз и споделя неговите основни морфо-синтактични характеристики, включително граматикализирана евиденциалност (Friedman 2000). В българското езикознание е широко възприето мнението, че възникването на имперфектното причастие се свързва с евиденциалността. Според Кирил Мирчев (1978: 232) то възниква по турски модел в резултат на грешно тълкуване на глаголни форми, образувани от основата на глагола и миналото причастие на глагола ‘съм’ – imiş, с които се изразява невъзприето лично минало несвършено действие. Георги Герджиков също свързва имперфектното причастие с граматикализацията на евиденциалността, като отхвърля хипотезата за турско влияние в този процес (Герджиков 1984: 252–261). Възникването на имперфектното причастие е свързано с общите промени на формообразуващата основа на имперфекта (Ганева 2018: 111–119). В съвременния български език имперфектното причастие участва в общата форма за сегашно и минало несвършено време на косвените евиденциали (ренаратив четял, инференциал (конклузив) четял е, дубитатив четял бил) и адмиратива (я, той четял) (вж. парадигмата в Ницолова 2008: 338).

Аористното причастие, от друга страна, участва във всички останали косвени евиденциални форми, които се образуват с минало деятелно причастие, а също така в индикативния перфект. Важно е да се отбележи, че перфектът (минало неопределено време) се образува от сегашно време на глагола съм и аористно деятелно причастие на основния глагол и това схващане е широко възприето в българистичната литература (Стоянов и др. 1983: 318; Ницолова 2008: 292 и мн. др.). Напоследък Красимир Кабакчиев изразява становището, че перфектът може да се образува не само с минало свършено, но и с минало несвършено деятелно причастие (вж. напр. Кабакчиев 2020), без обаче да взима предвид диахронните процеси в българския език и спецификите на българската евиденциална система. Един от аргументите против това становище е абсолютната неграматичност на формиране на други перфектни времена с минало несвършено деятелно причастие: минало предварително време *бях четял, бъдеще предварително *ще съм четял, бъдеще предварително в миналото *щях да съм четял.

В съвместна статия Красимира Алексова, Ласка Ласкова, Данка Апостолова, Яна Сивилова и Михаела Москова (Алексова и др. 2025) описват тенденцията на замяна на имперфектното от аористно причастие във формите на индиректните евиденциали (ренаратив, конклузив и дубитатив). Авторките достигат до заключението, че узуалните замени на имперфектното с аористното причастие в косвените евиденциали са основно вътрешноезикови – по-късното възникване на имперфектното причастие и отсъствието му в част от българските диалекти, съвпадението на двете минали деятелни причастие в част от глаголните разреди (цялото трето спрежение и някои разреди на първо и второ) и стремежът към разтоварване на глаголните форми, които са свръхнатоварени с граматични значения. От друга страна са възможни и социолингвистични фактори, като образованост, възраст, териториална и професионална стратификация и др., което цитираните автори възнамеряват да установят чрез анкетни проучвания в бъдещи публикации (Алексова и др. 2025). Алексова и колектив отбелязват, че подобни грешни употреби на миналите деятелни причастия са забелязани още от Балан (1976: 334, цит. по Алексова и др. 2025) и са дискутирани и в други изследвания (Велчева и Банова 2009, цит. по Алексова и др. 2025).

Един от контекстите на колебания в употребата на двете минали деятелни причастия, описан в статията на Алексова и колектив, е обект на проведеното анкетно проучване, което подлагам на анализ тук. Става въпрос за употребата на глаголни форми с имперфектно причастие, които теоретично са умозаключителни, но представят свидетелска позиция. За по-голяма яснота в тълкуването се взимат предвид форми в 1 л. ед. ч. или мн. ч. При употребата косвените евиденциали в 1 л. се изисква информацията в изказването, която засяга говорещия, да не е придобита лично – да му е била предадена от друг или да е направил умозаключение за събития, в които е участвал, но по някаква причина не си спомня. Възможно е и дубитативно тълкуване при пропускане на бил.

(1) – Кога разбрахте, че можете да пеете? – В най-ранна възраст. Баща ми и майка ми са ми казвали, че съм пеел още във времето, когато не си помня този период от детството. (kultura.bg)
(2) Възможно е така да е било, но явно съм пеел абсолютно ъндърграунд неща, които никой не е разбирал. (9meseca.bg)
(3) Твърдят се лъжи: че не съм се раздавал за родината си, че не съм пеел химна […] – коментира Меси. (vnews.bg)

В трите изречения са представени употреби на индиректни евиденциални форми с имперфектното причастие пеел със съответните значения: преизказно в (1) – преизказана реч на родителите от детството на говорещия, за което той не си спомня, умозаключително в (2) – говорещият заключава, че е пеел „ъндърграунд неща“, и дубитативно в (3) – изразено с преизказна форма (без бил), но с лексикален маркер за недостоверност на преизказаната реч (твърдят се лъжи).

Освен в контексти, които предполагат употребата на косвените евиденциали, глаголните форми с имперфектно причастие се срещат и в свидетелски изказвания. Тези форми трябва да се разглеждат като инференциални, тъй като в 3 л. пропускането на спомагателния глагол съм води единствено до ренаративна интерпретация. Третоличните форми със запазен спомагателен глагол много често имат гранично тълкуване, поради което изследването се опира само на форми в 1 л.

(4) След това, когато започнах професионалния си път като музикант, винаги съм пеел беквокали. (inews.bg)
(5) Приятел на Риана казал на съпругата на Роджърс как амбициозната певица винаги пеела. (alle.bg)
(6) И тогава си спомних, че Едит Пиаф винаги е пеела облечена в черни семпли рокли, за да не отвлича хората от песента с натруфени тоалети! (hotnews.bg)

В изречение (4) твърдението е направено от свидетелска позиция, в (5) има преизказване, а в (6) е трудно да се установи дали твърдението е свидетелско или несвидетелско (инференциално).

Употребите на форми с имперфектно причастие в контекст, предполагащ свидетелска позиция, се определят от Георги Герджиков като транспозитивни. Те предават повторително действие, на което говорещият е бил свидетел. Според Герджиков при тези употреби „вниманието се спира не на конкретното протичане на отделните свидетелски възприети действия, а на обобщението, на подвеждането им под общ знаменател и на извода, който се прави на тази основа“ (Герджиков 1984: 22–24). Неговото схващане е възприето от Алексова и колектив, като авторките привеждат същия цитат от Герджиков и дават следния пример за замяна на имперфектното причастие, което според тях е правилно употребено в този контекст, с аористно, което е грешно: Винаги съм се чудил кога и как се появява чувството за срам. (Алексова и др. 2025).

Позицията, която предлагам, е по-различна: навлизане на умозаключителния имперфект, формиран с имперфектно причастие, в сферата на индикативния перфект, формиран с аористно причастие, въз основа на аспектуални характеристики. Контекстът, в който се анализират двете минали деятелни причастия, е специфичен – включва хабитуални действия или действия, постоянно присъщи за субекта, подкрепени от лексикални маркери от типа на наречието винаги. Неограничената повторителност и постоянната процесност като аспектуални характеристики са типични за несвършения вид и са част от значенията на сегашно и минало несвършено време: Иван винаги ходи на училище с раница. Иван винаги ходеше на училище с раница. (вж. Стоянов и др. 1983: 329). В Академичната граматика, при описанието на различията между аориста и перфекта, е отбелязано, че перфектните форми от несвършен вид се съчетават с наречия от типа на понякога, често, обикновено, винаги (Стоянов и др. 1983: 319). При положение че правилото за формиране на перфект е спомагателен глагол съм и минало свършено (аористно) деятелно причастие (Стоянов и др. 1983: 318), би следвало да се възприемат за коректни форми от типа на винаги съм пял, а не винаги съм пеел. Авторът на частта за глаголните времена Валентин Станков обаче не дава примери за употреба на перфекта с въпросните наречия, които да ни позволят експлицитно да потвърдим подобно предположение. Тъй като перфектът в българския език е поначало маркиран за свършен или несвършен вид чрез формираното (аористно) причастие от свършен или несвършен глагол – съм казал / съм казвал, употребата на форми с имперфектно причастие в сферата на перфектната семантика се явява редундантен начин да се изрази имперфективно в същността си значение на неограничена повторителност или постоянна процесност. Това изглежда възможно само с базови (непрефигирани) глаголи от несвършен вид. При тези глаголи в определен контекст настъпва аспектуална неутрализация, т.е. те могат да изразят общото значение на цялостно действие, типично за свършения вид: Ще му пиша едно писмо. (Стоянов и др. 1983: 258–259). Простите непрефигирани глаголи имперфектива тантум се разглеждат от Светомир Иванчев като двувидови (Иванчев 1971: 168). Употребата на имперфектното причастие в тази неспецифична за него функция като част от парадигмата на директната евиденциалност (индикатива) създава допълнителна опозиция между глаголните форми с аористно и с имперфектно причастие, в която формите с имперфектно причастие имат неограничено-повторително или постоянно-процесно значение, а формите с аористно остават немаркирани с тези значения[1].

(7) Пяла съм тази песен. (изобщо, някога – общ факт)
(8) Винаги съм пеела вярно. (притежавам постоянна характеристика да пея вярно)

Тази хипотеза е едно от възможните обяснения за колебанията в употребата на аористно и имперфектно причастие в специфичния контекст, който се разглежда тук[2]. Целта на изследването не е да установи коя форма е „правилна“ и коя – „грешна“, а да даде количествена характеристика на избора на едната или другата от естествените носители на езика, като целевата група са младежи. Количественото изследване се реализира чрез анкетно проучване сред студенти филолози, а резултатите от него са съпоставени с корпусно проучване. И за двата подхода са използвани 10 глагола, при които има разлика в образуването на аористното и имперфектното причастие – пея, ходя, мисля, чета, пиша, играя, пера, говоря, пека, смея се.

Анкета

Анкетата е проведена сред 100 студенти от специалностите „Българска филология“ и „Балканистика“ от Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Всеки от изследваните глаголи е даден в контекст от едно изречение в основната си форма (1 л., ед. ч., сег. вр.), като студентите трябва сами да образуват причастието. Нарочно не е избран метод с ограждане на едно от двете причастия – аористно или имперфектно, за да не се предпоставя отговорът. Разчита се на спонтанен отговор, като в инструкциите е указано да не обмислят коя е правилната форма. Резултатите са описани в таблица 1. В ед. ч. са сумирани отговорите с м. р. и ж. р. на причастията. Тъй като участниците са точно 100, броят на отговорите съответства на процентен дял. При глаголите чета и пиша малък брой участници са посочили в отговора си и двете причастия.

Таблица 1. Анкета за употребата на аористното и имперфектното причастие в изречения с хабитуална семантика.

Анкетата показва неконсистентност на отговорите по отношение на избора на аористно или имперфектно причастие. При повечето глаголи преобладава аористното причастие, като особено изявено е предпочитанието към аористното при по-рядко употребявани глаголи – пера и пека, чиито имперфектни причастия също са по-рядко срещани – перял и печал. При глаголите пея, говоря, смея се има лек превес на аористното причастие, при ходя и чета – по-съществен, а при играя – равновесно разпределение на двете причастия. Само при два глагола анкетираните студенти са избрали преобладаващо, но с ниски стойности, имперфектното причастие – мисля и пиша. Общото съотношение е с превес на аористното причастие – близо 60% от анкетираните, спрямо 40% за имперфектното. По-интересната констатация е, че при сходен контекст студентите избират различни причастия.

Корпусно изследване

Данните от анкетното проучване могат да бъдат сравнени с информация от корпус от електронни текстове. Предимството на корпусните данни е, че изборът на причастие е спонтанен, без предварително обмисляне, независимо дали става въпрос за неформална или формална реч или текст. Избран е корпусът на българския уеб CLASSLA-web.bg, който е част от съпоставимите корпуси на южнославянските езици (Ljubešić & Kuzman 2024). Българската част съдържа над 3 милиарда думи от стилово и жанрово разнообразни текстове. Корпусното изследване обхваща същите глаголи, използвани и за анкетата. Заявката за търсене включва поредицата винаги + съм/сме + аористно или имперфектно причастие (м. р. и ж. р., ед. ч. и мн. ч.). Резултатите са представени в таблица 2.

Таблица 2. Корпусно изследване на употребата на аористното и имперфектното причастие в изречения с хабитуална семантика.

Корпусното изследване показва по-различни резултати в сравнение с анкетата. Аористното причастие съществено преобладава над имперфектното, като общото съотношение е 70% за аористното към 30% за имперфектното. Единственият глагол, при който броят на срещанията на двете причастия е почти еднакъв, е и най-честотният глагол – мисля. Ако бъде изваден от резултатите, съотношението между аористно и имперфектно причастие е 91% към 9%. Това е и един от двата глагола, при които има превес на имперфектното над аористното причастие в анкетата сред студентите. Хипотезата, че близките резултати между формата с аористно причастие мислил и формата с имперфектно мислел се дължат на близкото звучене (разлика само в тематичната гласна – е и и), се опровергава от резултатите на глагола ходя – ходил преобладава над ходел и в корпуса, и в анкетата. Предположението ми за близките резултати на причастията на мисля е, че като когнитивен глагол, чиято семантика е свързана със знанията на говорещия, може да се употребява в изказвания, близки до косвената евиденциалност, която от своя страна е свързана с начина на придобиване на знанията (за връзката между конклузива и епистемичната модалност вж. Алексова 2014). В изречение (9) говорещият изразява директна евиденциалност (лично знание), докато в (10) контекстът подсказва умозаключение – говорещият не си е давал сметка за начина си на мислене (идеалистично, глупаво, старомодно) и по-късно заключава за него въз основа на последствията от действията. Все пак при когнитивните глаголи границата е тънка и моделът на построяване на изказването – доста близък.

(9) Разбира се, знам за Яница и Ивица, но винаги съм си мислел, че са някакво изключение. (CLASSLA-web.bg, patepis.bg)
(10) Смятах, че този проект трябва да се случи точно на обществени начала. Той не може да бъде инвестиционен проект на някой си. Това не може да е паркът на хикс, игрек, това трябваше да бъде паркът на повече хора, които да станат съпричастни. Сега разбирам, че съм мислел идеалистично, глупаво, старомодно. Просто не съм разбирал къде съм и с кого си имам работа. И случаят в момента, този пример, ме върна на земята, даде ми да разбера как трябва да се действа тук. (въпреки.com)

Сходни резултати в корпуса показват изречения с глагола чудя се в същия контекст (с наречието винаги): 454 с аористното причастие се чудил срещу 401 с имперфектното се чудел (със сумирани форми за м. р. и ж. р., ед. ч. и мн. ч.). Съотношението между двете причастия се променя в полза на имперфектното, когато глаголът мисля се употреби с възвратно местоимение в етичен датив: си мислил(-а, -и) има 279 срещания (или 44%) срещу 356 (или 56%) за си мислел (-а, -и). Етичният датив внася допълнителен субективен елемент в изказването (вж. Ницолова 1986: 68), което би могло да обясни близостта с умозаключителната интерпретация.

В заключение

В съвременния български език съществува колебание в употребата на двете минали деятелни причастия – аористно и имперфектно, в контекст, който изразява обичайно, постоянно повтарящо се действие или постоянно присъщо действие или характеристика. Анкетното проучване сред студенти филолози в сравнение с корпусното проучване показва, че предпочитанието към имперфектното причастие се засилва сред младите хора. Отговорите на студентите показват неконсистентност на избора както по отношение на общия резултат при различните глаголи, така и в отговорите на отделните участници. Колебанието между двете причастия личи в някои примери от корпуса, в които са употребени и двете причастия в едно изречение, както е в пример (11).

(11) Да така е, но винаги съм пиел много вода и не съм ходил толкова често до тоалетна. (CLASSLA-web.bg, fitneshrani.com)

както транспозиция на умозаключителния евиденциал, основана на обобщение на действието, така и навлизане на имперфектното причастие в полето на аористното въз основа на аспектуални характеристики. Каквато е да е посоката на протичане на процесите, резултатът е несигурност у носителите на българския език в избора на причастие в контекст на хабитуалност.

ЛИТЕРАТУРА

АБАЗОВА, С. 2017: Аорист и имперфект в българския език днес. София: Парадигма.

АЛЕКСОВА, К. 2002: Към типологическата характеристика на българския адмиратив. В: Езикът: история и съвременност. Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, 97–111.

АЛЕКСОВА, К. 2003а: Адмиративът в съвременния български език. София: Сема РШ.

АЛЕКСОВА, К. 2003б: Удостоверителен перфект или умозаключителен аорист – от теоретичните основи към преподаването на чужденци. В: Публикации от Юбилейната научнопрактическа сесия „40 години ИЧС“, 60-66.

АЛЕКСОВА, К. 2005: Спецификата на адмиративните употреби в трите глаголни лица. В: Стефанов, В., Тишева, Й., Божанкова, Р. (ред.). Как с думи се правят светове. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 557–568.

АЛЕКСОВА, К. 2014: Конклузивът и неговите употреби в съвременния български език. В: Попнеделев, Т., Истаткова, Е., Стойчева, С. (ред.). Трети конгрес по българистика, 23 – 26 май 2013 г. Том 13. Секция „Български език“. Подсекция „Съвременен български език. Фонетика и граматика. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 99–124.

АЛЕКСОВА, К. 2023: Дубитативът в съвременния български език. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

АЛЕКСОВА, К., ЛАСКОВА, Л., АПОСТОЛОВА, Д., СИВИЛОВА, Я., МОСКОВА, М. 2025: Замяната на имперфектното от аористното причастие в съвременния български език в лингводидактологичен аспект. Чуждоезиково обучение, книжка 1/2025, година XLXII. [https://azbuki.bg/uncategorized/zamyanata-na-imperfektnoto-ot-aoristnoto-prichastie-v-savremenniya-balgarski-ezik-v-lingvodidaktologichen-aspekt/]

ГАНЕВА, Г. 2018: История на граматическите основи. София: Панев Пъблишинг.

ГЕРДЖИКОВ, Г. 1984: Преизказването на глаголното действие в българския език. София: Наука и изкуство.

ИВАНЧЕВ, СВ. 1971: Проблеми на аспектуалността в славянските езици. София: Издателство на БАН.

КАБАКЧИЕВ, К. 2020: Необходима корекция в българската индикативна темпорална парадигма: перфект се образува и посредством имперфектни причастия. Български език и литература, 62(5), 2020, 526–537.

МИРЧЕВ, К. 1978: Историческа граматика на българския език. София: Наука и изкуство.

НИЦОЛОВА, Р. 1986: Българските местоимения. София: Наука и изкуство.

НИЦОЛОВА, Р. 2008: Българска граматика. Морфология. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

СТОЯНОВ, СТ., АНДРЕЙЧИН, Л., АСЕНОВА, П., ГЕОРГИЕВА, Е., ИВАНОВА, К., НИЦОЛОВА, Р., ПАШОВ, П., ПЪРВЕВ, ХР., РУСИНОВ, Р., СТАНКОВ, В., ЧОЛАКОВА, К. 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. Том II. Морфология. София: Издателство на БАН.